Литературен клуб

Момичета, книгата със сигурност си заслужава, за мен е 10 пъти по-добра от "Пилето" 
Също така другите му две много добри са "Татко" и "Гордост". Тях определено препоръчвам. Всичките му книги можете да намерите по сергиите, със стари книги, същите нови издания са по 3 лв., а в книжарниците по 7-8. Не знам защо е така  Последно си взех "Илюзии", също е хубава, но не ме впечатли толкова.

Ефросина , добре дошла 

Прочетох книгата "Последна любов" на Уортън преди 3-4 години. Наистина е впечатляваща, бива си го като писател. Много умело потапя читателя в емоционалния свят на героите, има невероятен начин на изразяване, достави ми истинско естетическо удоволствие. Но... през цялото време не можех да се отърва от натрапчивата мисъл, че ми мирише на старци. И в крайна сметка като погледнеш малко по-трезво - зад всичките тези красиви фрази, добре подбрани думи, майсторски описани емоции - стоеше един луд секс като за световно. На моменти чак ме хващаше срам. Но това не прави книгата по-малко добра, някъде по моята шестобална система й пиша 5+.

"Мемоарите на една гейша" също ми хареса, всъщност изненада ме много приятно, защото стилът й ми допадна - има нещо поетично в нея, нещо изящно и красиво в начина на изразяване - гали душата на читателя. Ако трябва да определя с една дума книгата, избирам "елегантна".

Какво мислите за "Римлянката" на Алберто Моравия. Една от най-любимите ми книги. Препрочитала съм я безброй пъти. Има ли почитатели на "Римлянката"?

Запис! в тази интересна темичка
Чета си аз мненията и при една справчица за авторката с оригиналното хрумване да пусне нещо интересно във форума, какво да видя - Суити (е, попрекръстила се малко, ма двамата сладури в подписа веднага ми напомниха нещо познато).  Истински ти се зарадвах, да знеш!
Обещавам тези дни да споделя впечатления от някое заглавие!

Трябва да съм я чела ,но сега не мога да си я припомня. Но пък Римски разкази ми беше по едно време настолната книга.Редом с Разказите на О'Хенри.  Препрочитала съм ги стотици пъти. Сега ми се прииска да са ми тук всичките любими книги и отново да ги препрочета,ама уви:)

Umbra, щом  обичаш Уортън, горещо ти препоръчвам да прочетеш "Франки Фърбо" - за мен това е най-страхотната му книга, следвана по петите от "Последна любов".

Само тази не съм чела и определено е следващата ми покупка, после ще споделям впечатления  Но, доверявайки ти се напълно, от сега съм сиурна, че ще ми хареса!

Добре дошла, Рени! 
Много се радвам, че си сред нас.
Все пак не аз съм вдъхновителят на темата, а само организатор и техническо лице 

От Уортън нищо не съм чела - очевидно е пропуск.
А "Римлянката" съм чела отдавна, няколко пъти при това, но пуста деменция - малко неща помня и то по-скоро факти от книгата, а не впечатления за начин на писане, настроение, стил...

Ако някой се интересува от още разводняване на темата  ,
ето началото на втория роман на новата носителка на Букър; по-късно ще го преведа. Наследствена писателка (майка й е много добра), та бях много скептична, но пък после си казах, че това са предразсъдъци.
Ей така пише момичето, Киран Десаи.
All day, the colors had been those of dusk, mist moving like a water creature across the great flanks of mountains possessed of ocean shadows and depths. Briefly visible above the vapor, Kachenjunga was a far peak whittled out by ice, gathering the last of the light, a plume of snow blown high by the storms at its summit.
   Sai, sitting on the veranda, was reading about a giant squid in an old National Geographic. Every now and then she looked up at Kachenjunga, observed its wizard phosphorescence with a shiver. The judge sat in the far corner with his chessboard, playing against himself. Stuffed under the chair where she felt safe was Mutt the dog, snoring gently in her sleep. A single bald lightbulb dangled on a wire above. It was cold, but inside the house, it was still colder, the dark, the freeze, contained by stone walls several feet deep.
   Here, at the back, inside the cavernous kitchen, was the cook, trying to light the damp wood. He fingered the kindling gingerly for fear of the community of scorpions living, loving, reproducing in the pile. Once he’d found a mother, plump with poison, fourteen babies on her back.

На Уортън всичко бях изчела едно време................ ако е било издавано съм го чела преди време.......започват да се размиват нещата, когато прочетеш няколко поредни романа от един и същ автор, стила дори започва да става досаден.........


..........Никил се ожени за Мошуми........това име ми звучи на  японски, не на индийски.........много ми е близко всичко в този роман........начина, по който откри жена си........и пътя, който извървя до нея са и моите път и начин ........предишната му приятелка съм аз преди 10 години.........Семейството на Никил има много общо със семейството на мъжа ми........а пък самият Никил отново с мен..........начина , по който живяха баща му ,преди да умре и майка му...имам отново пример в семейството, а също и с децата, живеещи далече и ние , техните роднини в България.....сега разбирам и си обяснявам начина , по който се държат ............ох, много ме разстройва тази книга......много рева и сънувам разни неща.....

Здравейте!

Анда, не мисля, че разводняваме темата с други заглавия. Все пак нали така реши мнозинството, всеки да представи нещо.

Признавам си, че съм чела само "Пилето", обаче пък много ми хареса. Опитах се да прочета и "Татко", ама нещо много скучно почва, та не можах, може би трябва да пробвам отново.

"Римлянката", съм я чела като дете, обаче много ме впечатли, бих казала, че в днешно време много момичета споделят тази съдба. Съдбата на излъганите надежди и мечти в една ранна възраст, когато яко те е блъснал хормона, и е много лесно да залитнеш,  и да попаднеш от другата страна на любовта. Като споменавам хормоните имам предвид всичко свързано с тях, а не чисто сексуалния аспект. Лично за мен тази възраст(15, 16, ... 19г. ) беше свързана с много сълзи , драми и тям подобни душевни терзания.

В момента както вече споменах чета "Вероника решава да умре" на Коелю. Бих искала да споделя с вас един откъс.

"-Не знам какво значи да си луд- прошепна Вероника.- Но аз не съм луда. Аз съм неуспяла самоубийца.
  - Луд е този, който живее в някакъв свой свят. Като шизофрениниците, психопатите, маниаците- тоест това са хора, различни от останалите.
  - като теб ли?
  - Впрочем - продължи Зедка, като се престори, че не е чула въпроса - сигурно си чувала за Айнщайн, който казвал, че не съществува нито време, нито пространство, а съвкупност то двете. Или за Колумб, който настоятелно твърдял, че от другата страна на океана няма бездна, а континент. Или за Едмънд Хилари, който бил сигурен, че човек може да се изкачи на Еверест. Или за Бийтълс, чиято музика, както и начинът им на обличане са били съвсем различни за времето си. Всички тези хора, както и стотици други, също са живеели в  някакъв свой свят.
 " Тази луда казва смислени неща" , рече си Вероника и си спомни разказваната от майка и истории за светци, които твърдели, че са говорили с Исус или с Дева Мария. Дали и те не са живели в някакъв свят, различен от този на останалите?

  - Веднъж по улиците на Любляна видях да се разхожда  една жена с деклотирана червена рокля и изцъклен поглед, а термометърът показваше пет градуса под нулата. помислих, че е пияна, и поисках да я наметна с палтото си, но тя не прие.
  - Може би  в нейния свят е било лято, а тялото и е горяло от желание по някого, когото е очаквала. Дори и тази  личност да съществуваше само в нейния делириум, тя има право да живее и да умре така, както и харесва, не мислиш ли?"

това хубаво време през почивните дни ми провали четенето! съвсем в началото съм (прочела съм стотина страници), но за сметка на това и двата дни обикаляхме с децата паркове и градинки....

епизодът с гробищата в "името":
американските деца не се притесняват от смъртта, нито пък родителите се притесняват, че децата им ще се докоснат до смъртта. тяхното традиционно вероизповедание е протестантството и се характеризира с увереност в живота след смъртта, основана на един прост принцип: ако приживе си повярвал, че исус христос е бил наказан заради твоите грехове и си приел това лично за себе си, то заедно с прошката получаваш и обещанието за вечен живот заедно с бог. с други думи, за американеца смъртта е само начало на един нов живот на по-добро място. гробът е повод да си спомниш, че погребаният не е вече там, а е близо до бог и съответно не навява мрачни мисли и страх.
индийската майка изпитва ужас при мисълта за погребалната церемония, за разлика от нея американската майка изпитва единствено тъга по изгубения човек. не са ли американците "царе" на големите мемориални комплекси?

и да, децата откриват "своите" имена, защото те принадлежат на този свят, в който хората се раждат и живеят със съзнанието откъде са дошли и накъде отиват. гогол не открива името си - той хем е част от този свят, хем не принадлежи на него; хем се е родил и ще умре като другите, хем не е съвсем сигурен какво точно предстои. никой с неговото име не е погребан там, но един ден и това ще бъде неизбежно - той го приема, но майка му е ужасЕна от тази мисъл...

по-нататък развива ли се тази идея за (не)принадлежността от гледна точка на смъртта? ще ми е интересно да прочета повече за индийската гледна точка...

В контекста на книгата - децата не са заведени специално на гробищата - заведени са да видят дома на американски поет и покрай това са ги пуснали и там; гробището е мнооого старо и смисълът да ги водят там е по-скоро исторически - все едно някоя от нас да покаже на детето си гроба на Калоян. Друго е.

Да, темата за смъртта присъства по-нататък в книгата, когато бащата на Гогол умира.

да, гробищата са просто част от деня и децата не се впечатляват особено (освен от техниката за снемане на отпечатъци, която също бързо им омръзва), докато индийското дете попива всеки миг като нещо ново, необичайно, различно и иска дълго да съхрани спомена и отпечатъците от надгробните плочи като същевременно не е наясно със собствените си емоции по отношение на посещението и реакциите на околните.

Според мен на Гогол не му пука, че става въпрос за гробове и мъртъвци. Това, което го вълнува, са имената на плочите и внезапното откритие за странността на собственото му име.
Поне аз тъй мисля.

Посещението на гробището ме впечатли не за друго, а просто защото си го представих в наши условия или по-скоро не си го представих...
Замислих се за това извън контекста на книгата. За различията между нашето отношение към смъртта и това на американците в случая... Как си представяте организирано групово посещение от училище в някой от началните класове на гробище, при което всяко дете обикаля и търси името си

А в контекста на книгата, очевидно е, че това е моментът, когато Гогол открива уникалността на името си в заобикалящия го свят от "нормални" имена. Погледнато на по-дълбоко ниво, съм съгласна с Янита...

...децата откриват "своите" имена, защото те принадлежат на този свят, в който хората се раждат и живеят със съзнанието откъде са дошли и накъде отиват. гогол не открива името си - той хем е част от този свят, хем не принадлежи на него; хем се е родил и ще умре като другите, хем не е съвсем сигурен какво точно предстои...

В случая осъзнаването, че името му е различно дава начало и на осъзнаването, че самият той и семейството му са различни.

А различното възприемане на факта на смъртта подчертава това различие и загатва за бъдещата пропаст, която ще се появи между Гогол и майка му. Тя отказва да приеме нещо, което се разминава и излиза извън рамките на светогледа, с който е възпитана и с който е израсла... Реакцията на Гогол е различна. Тя е показателна за това, че е готов да прекрачи рамките на индийското семейство, култура, бит и да направи нови открития...