Литературен клуб

Публикувана: 12 окт. 2006, 08:35 ч.
Последно мнение: 3 ян. 2007, 10:17 ч.

50 713
546

{Тони} - Потребител

D

# 75 13 окт. 2006, 23:31 ч.

Страхотна тема! И на мен Името ми хареса -по принцип харесвам индийските автори, изпълнени са с много колорит. Обичам и имигрантски истории, колкото и да сме различни, имигрантските преживявания ни обединяват, още повече че децата ни го изживяват по различен от нас начин.

За Трейси Шевалие - хареса ми The Virgin Blue повече от другите.

Снощи свърших Playing for the Ashes на Elizabeth George- криминале, но с много задълбочен психологически анализ на героите и ми хареса, въпреки че на места е малко дълга и отегчителна. Hякой има ли впечатления?

Виж целия пост

N

# 76 14 окт. 2006, 02:13 ч.

Цитат на: Бубка в пт, 13 окт 2006, 22:45

Блажка, Кристин Димитрова от България ли си я купувала или я има и по нашия край?

Личен подарък с автограф, бях на четенето на Кристин Димитрова в Ню Йорк. Grinning

Grinning

Но може да се купи онлайн от някоя книжарница, предполагам.
За да прецениш дали си струва, може да погледнеш стила на прозата й - личи си от тук:

http://www.liternet.bg/publish5/kdimitrova/pisaneto.htm

Виж целия пост

N

# 77 14 окт. 2006, 02:57 ч.

Цитат на: {Тони} в пт, 13 окт 2006, 08:13

Я да обсъдим епизода с гробището и включването му в обучението на децата... Мислих каква е целта и какъв е смисълът... Все още не съм го измислила... Да ги приобщят към смъртта, да премахнат "плашещия и ореол", да я направят част от ежедневието?...

И аз заведох тази година моите деца на гроба на баба ми в България. Дръпнах ги леко встрани, когато майка ми занарежда апокалиптично, защото не исках да възприемат смъртта по подобен начин. Позволих си да заплача тихо и много набързо. Изпитах въпреки това красивото чувство, че децата ми са част от една съществуваща кръвна и родова верига, и че имам веществено доказателство за това - баба ми е там, със снимката на паметника, с изписаното на плочата име, с костите под нозете им.
Генеалогията, търсенето на корена, копнежът по родова принадлежност са една от големите страсти в Америка. В не-емигрантските места коренът и принадлежността са дадености. В емигрантска Америка - съзидателни и грижливо поддържани начинания. Срещата с останките на предшествениците е част от тази грижа, и затова внася мир и топло чувство, дори възторг у децата. Освен ако тези деца не са Никхил.

Виж целия пост

N

# 78 14 окт. 2006, 03:24 ч.

Цитат на: мюриель в пт, 13 окт 2006, 14:23

Хехе, Анде, вече няма да познаваш читателите на Името поименно Laughing

Laughing

Умбра, мисля че си строга към Никил/Гогол. И към Лахири, де Laughing

Laughing

Твърде човешки образ, със съмненията, лутанията и несигурността. На мен ми допадна. Стилът също. Ето два нейни разказа за четене онлайн:
ТРЕТИЯТ И ПОСЛЕДЕН КОНТИНЕНТ
Временно положение

Добавям към списъка най-новия, който аз съм чела, от тази година, брилянтен е. (на английски е обаче Wink

Wink

http://www.newyorker.com/printables/fiction/060508fi_fiction

Виж целия пост

Потребител

# 79 15 окт. 2006, 09:54 ч.

Как върви четенето?

Споделям, че към средата "Името" става леко скучна и фрагментарна.

Прочетох и разказа "Временно положение" на Лахири. Хареса ми Heart Eyes

Heart Eyes

Виж целия пост

H

# 80 15 окт. 2006, 10:33 ч.

Представям една от най-разтърсващите книги, които съм чела, оставила в мен дълбока тишина..

"Двама самотници се срещат в Париж. Джак, бивш служител в многонационална компания, страда от разпадането на семейството си и започва да се препитава като уличен художник. Много по-възрастната от него Мирабел е музикантка, сляпа от детинство. Силата, която откриват в своята необикновена любов, им помага отново да прогледнат."

Ако се смятате за консервативен читател връзката между тази 60 годишна жена и 40 годишния художник, ще ви възмути. Но в крайна сметка невероятния талант на Уортън запленява... Има много тъга в тази любов, много истина и много надежда. Кара те да мечтаеш, да осъзнаваш, че последната любов в никакъв случай не е тази, с която споделяш живота си...а самият живот. Простички неща като срещи и раздели, деца, развод опонират на една слепота, картини, невероятна музика, преплетени с побелели коси. Всички чувства, приписвани основно на младите, се сблъскват тук с една нова зрялост, но с много чистота.
Докато четох книгата бях в техния свят. Където има много мълчание и всяка дума е специална. Нещо, което ми се иска да вярвам, че може да се случи на мен, на теб и на всички други. Забравено проглеждане.

Препоръчвам!

Виж целия пост

К

Кифлата

Регистриран

# 81 15 окт. 2006, 10:47 ч.

Тъй, никога не ме е бивало по- групово организирани дейностти. Вчера специално ходихме да Славейков, да купя на Димана англ.-бг./бг.-англ. речник и за себе си "Името" та по сергийте не я намерих, но си купих "Дяволът носи Прада" (знам, че е развлекателна не особено претенциозна книжка, но бичам да чета и такива). Търсейки "Името" се заприказвахме с тези по сергийте и се взех още две книжки- "Кратка история на тракторите" на Марина Левицка и "Орли и ангели" на Юли Це.Ако ми харесат ще ви ги препоръчм, а "Името", ще си го поръчам он-лайн.

Развалям строя, май, ако не ставам за член на литературн клуб направо ми го кажете, не ме жалете Mr. Green

Mr. Green

(лигавя се)

П.п. Момчил пък намаза, тази книжка

, много добра идея е и с голям ентусиазъм се ползва Grinning

Grinning

.

Виж целия пост

Хипатия

Регистриран

# 82 15 окт. 2006, 11:27 ч.

Аз се каня да чета Мемоарите на една гейша ,като прочета книгата , дето сега чета:)

Чакат ме няколко книги още, все криминални,че са ми слабост- няма нужда от помнене, така или иначе убиеца ще го разбера накрая:) И може те да имат предимство. Но рано или късно и на тази ще и дойде редът.

Мнозина на запад от Япония мислят, че гейша означава елитна куртизанка, но нашумелият роман на Артър Голдън показва истинската й същност. Тя е артистка, владееща до съвършенство изкуството на развлечението. Авторът успява да “свали” кимоното на една прочута гейша и да разкрие нейната драматична история невероятно увлекателно и елегантно...

Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при наддаването за нейната девственост и години наред забавлява богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата я отвежда в Ню Йорк...

Четирийсет години по-късно, когато всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят...

“Мемоарите на една гейша” е свободно базиран на живота на действителната гейша Минеко Ивазаки. Авторът си разрешава известна литературна свобода с цел да покаже истинската същност на гейшата и мястото й в обществото.

Артър Голдън е роден през 1956 г. в Чатънуга, Тенеси. Завършва история на изкуствата в Харвард, със специализация японско изкуство. Получава научна степен по японска история в унивеситета Колумбия, изучава и китайски. Работи в Пекин и Токио. Понастоящем живее в Бруклайн, Масачузетс с жена си и двете си деца.

“Мемоарите на една гейша” е световен бестселър. Книгата е сравнявана с романите на Чарлс Дикенс и Джейн Остин. През 2005 г. излиза дългоочакваната екранизация на книгата.

А ето и откъс от книгата.За придобиване на някаква представа

Представете си, че двамата с вас седим в тиха стая с изглед към градина, бъбрим и отпиваме зелен чай, разговаряме за нещо, случило се много отдавна, и аз ви казвам:
-   Следобедът, в който срещнах еди-кой си, беше най-прекрасният и в същото време най-ужасният в живота ми.
Вие, предполагам, бихте оставили чашката си и бихте попитали:
-   Какъв е бил все пак? Най-прекрасният или най-ужасният? Двете неща са несъвместими.
В обичайния случай би трябвало да се присмея на себе си и да се съглася с вас. Истината обаче е, че онзи следобед, когато срещнах господин Танака Ичиро, беше най-прекрасният и най-ужасният в живота ми. Господин Танака ми се стори толкова привлекателен, че дори миризмата на риба, която лъхаше от ръцете му, бе като парфюм. Сигурна съм обаче, че ако не го бях срещнала, нямаше да стана гейша.
Не бях родена и отгледана за гейша в Киото. Дори не съм от Киото. Дъщеря съм на рибар от селце на име Йороидо на Японско море. Малцина са тези, на които съм разказвала за Йороидо или за къщата, в която отраснах. Или пък за майка ми, баща ми и за по-голямата ми сестра. Но никому не съм споменавала за това как станах гейша и какво означава да си гейша. По-скоро много хора си мислят, че майка ми и баба ми са били гейши и че съм започнала да уча традиционните танци откакто съм проходила. Всъщност веднъж преди много години тъкмо наливах саке в чашката на един мъж, когато той спомена, че предишната седмица се озовал в Йорои-до. Почувствах се като птица, прелетяла океана и попаднала на същество, което знае къде е гнездото й. Бях толкова потресена, че не се сдържах и казах:
-   В Йороидо ли? Точно там съм израсла.
Горкият човек! Лицето му премина през най-невероятни промени. Понечи да се засмее, ала не се получи много добре, защото не успя да изтрие смайването от физиономията си.
-   В Йороидо? Не е възможно.
От години си имам добре отработена усмивка, която наричам моята „усмивка Но", защото прилича на маска Но, чиито черти са като вкаменени. Преимуществото на тази усмивка е, че мъжете могат да я тълкуват както си искат. Досещате се, предполагам, колко често съм разчитала на нея. Реших, че ще е най-добре да я използвам и, разбира се, тя постигна своето. Мъжът въздъхна дълбоко и преди да се разсмее, изгълта чашката, която му бях наляла. Сигурна съм, че се смееше от облекчение.
-   Какво говориш! - възкликна той. - Ти, отгледана в сметище като Йороидо?! Все едно да запарваш чай във ведро. -
И когато за пореден път се разсмя, каза:
- Затова си толкова
забавна, Саюри сан. Понякога ме караш едва ли не да повярвам, че шегите ти са самата истина.
Не ми се нрави особено да мисля за себе си като за запа-рен във ведро чай, но може би това в известен смисъл е вярно. Първо, наистина израснах в Йороидо, а никой не би твърдял, че това е очарователно място. Там външен човек не стъпва. Колкото до жителите му, те никога нямат шанс да го напуснат. Вероятно се питате как самата аз съм излязла оттам. Ето откъде всъщност започва историята ми.

Виж целия пост

Хипатия

Регистриран

# 83 15 окт. 2006, 11:34 ч.

В нашето селце Йороидо живеех в една, тъй да се каже, „залитаща" къща. Беше близо до стръмните крайбрежни скали, където вятърът духаше непрестанно. Като дете имах чувството, че океанът е настинал ужасно, защото постоянно хриптеше, а на моменти и кашляше оглушително, когато вятърът връхлиташе и сипеше водни пръски. Реших, че къщичката ни може би се е обидила на океана, че току й киха и кашля в лицето и в желанието си да се махне от пътя му е решила да се наклони назад. Сигурно щеше да рухне, ако баща ми не бе откъртил дъски от разбита рибарска лодка, за да подпре стряхата, от което нашият дом заприлича на подпрян на патерица подпийнал старец.
В тази залитаща къща водех особен живот, и той лишен от равновесие. Защото от най-ранно детство много приличах на майка ми и почти никак на баща ми или на по-голямата ми сестра. Мама казваше, че тя и аз сме съвсем еднакви. Наистина, и двете имахме особени очи, каквито почти не се срещат в Япония. Вместо тъмнокафяви като на всички, очите на майка ми бяха прозрачносиви. И моите са същите. Когато бях съвсем малка, й казах, че според мен някой е пробил дупка в очите й и цялото им мастило е изтекло. Това й се стори много смешно. Гадателите разправяха, че очите й са толкова бледи заради многото вода, която се съдържала у нея, толкова много, че останалите четири елемента почти напълно липсвали. Това според тях обяснявало защо чертите й са в такава дисхармония. Хората от селото често казваха, че тя е трябвало да бъде изключително привлекателна, защото и двамата й родители били красиви. Е, прасковата има чуден вкус, гъбата също, но не можеш да ги съчетаеш в едно - ето каква ужасна шега си бе направила природата с майка ми. Имаше кръглата устичка на своята майка, но ъгловатата челюст на баща си, което създаваше впечатление за нежна картина в прекалено тежка рамка. А хубавите й сиви очи бяха оградени от гъсти мигли, които вероятно са разкрасявали лицето на баща й, но на нея придаваха уплашен израз.
Майка ми винаги казваше, че се е омъжила за баща ми, защото имала прекалено много вода у себе си, а той - прекалено много дърво. Хората, които познаваха баща ми, веднага разбираха какво има предвид тя. Водата тече бързо от място на място и винаги намира пролука, през която да мине. От своя страна пък дървото се вкопчва здраво в земята. За баща ми това беше добре, защото той бе рибар, а човек с дърво в природата си се чувства спокоен в морето. Всъщност баща ми се чувстваше по-добре в морето, отколкото където и да било другаде, и никога не го изостави. Дори след баня миришеше на море. Не отидеше ли на риболов, оставаше в тъмната предна стая и кърпеше някоя мрежа. Ако мрежата беше заспало живо същество, той дори нямаше да го събуди при скоростта, с която работеше. Вършеше всичко много бавно. Ако се взреше съсредоточено в нещо, човек можеше да изтича навън, да източи ваната и да успее да се върне, преди той да е помръднал. Лицето му беше с много дълбоки бръчки, във всяка от които бе скътал някаква тревога, тъй че то вече не приличаше на лице, а по-скоро на отрупано с птичи гнезда дърво. Всяко помръдване на чертите му бе усилие за него и той винаги изглеждаше капнал от умора. На шест-седемгодишна възраст научих нещо ново за баща си. Един ден го попитах:
-   Татко, защо си толкова стар?
Той повдигна вежди така, че те образуваха две леко разтворени чадърчета. После въздъхна тежко, поклати глава и каза:
-   Не знам.
Обърнах се към мама, която ми даде да разбера с поглед, че ще ми обясни това друг път. На следващия ден, без да каже и дума, тя ме поведе надолу по хълма към селото и сви по една пътечка към гробището в гората. Заведе ме до три гроба в края с три по-високи от мен надгробни стълба. Върху тях от горе на долу се нижеха строги черни йероглифи, но аз все още не бях посещавала достатъчно дълго нашето селско училище, за да знам къде свършва един и започва друг. Мама ги посочи и изрече:
-   „Нацу, съпруга на Сакамото Минору - Сакамото Минору беше името на баща ми, - починала на двайсет и четири годишна възраст през деветнайсетата година от Мейджи". - Сетне посочи другия стълб: - „Джин'ичиро, син на Сакамото Минору, починал на шестгодишна възраст през деветнайсетата година от Мейджи".
Посочи и третия, който беше като предишните, с изключение на името - Масао, и възрастта - тригодишен. Нужно ми бе известно време, докато проумея, че баща ми е бил женен и преди, много отдавна, и че цялото му семейство е починало. Скоро след това отново отидох при тези гробове и докато стоях пред тях, открих, че тъгата е много тягостно нещо. Само за миг тялото ми стана два пъти по-тежко, сякаш гробовете ме теглеха надолу към себе си.
С всичката тази вода и всичкото това дърво двамата, майка ми и баща ми, би трябвало да постигнат добър баланс и да създадат деца с подходяща комбинация на елементите. Но съм сигурна, че са се изненадали от резултата - по едно дете със съответния елемент. Защото не само аз приличах на майка си и дори бях наследила необикновените й очи, а и Сацу беше копие на татко. Тя бе шест години по-голяма от мен и, естествено, можеше да прави невъзможни за мен неща. И притежаваше удивителното качество да докарва всичко до пълна катастрофа. Ако я накараха например да отсипе паничка супа от тенджерата на печката, тя го правеше, но човек оставаше с впечатлението, че е успяла по щастлива случайност. Веднъж дори се поряза с риба. Не, нямам предвид с нож за чистене на риба. Носеше увита в хартия риба и се изкачваше по хълма от селото към нас, когато се подхлъзна и падна така, че се поряза на една от перките на рибата.
Родителите ни може би щяха да си родят и други деца освен нас със Сацу, още повече, че татко се надяваше на син, който да лови риба с него. Но когато навърших седем години, мама заболя тежко, най-вероятно от рак на костите, макар тогава да нямах представа какво точно не е наред. Единственият начин да избяга от болката бе да спи, което тя правеше като котка, тоест почти непрестанно. С течение на времето спеше по цял ден и скоро взе да стене, когато бе будна. Знаех, че нещо в нея бързо се променя, но не се притеснявах, защото тя имаше твърде много вода в себе си. Понякога само за месеци отслабваше много, но пак така бързо се възстановяваше. Ала когато бях вече деветгодишна, костите на лицето й щръкнаха и тя никога повече не наддаде на тегло. Точно както водораслите, обикновено напоени с вода, стават трошливи, щом изсъхнат, така и майка ми все повече и повече губеше своята същност.
Докато един следобед, когато седях на продупчения под в предната стая и пеех на щурец, който бях намерила същата сутрин, не чух нечий глас да вика вън пред вратата.
- Ей, отворете! Доктор Миура е.
Доктор Миура идваше веднъж седмично в рибарското ни селце и откакто майка ми се разболя, смяташе за необходимо да се изкачи пешком по баира до нас, за да я прегледа. Този ден баща ми си беше вкъщи, защото наближаваше страхотна буря. Той седеше на обичайното си място на пода, а двете му подобни на паяци ръце се бяха заплели в рибарска мрежа. Отне му доста време да фокусира очите си върху мен и да вдигне пръст. Това означаваше, че иска да отида и да отворя.
Доктор Миура беше много важен човек. Или поне ние на село си мислехме така. Според слуховете беше учил в Токио и знаеше повече йероглифи от всеки друг. Беше твърде горд, за да забележи същество като мен, затова, когато му отворих, той си събу обувките, мина край мен и влезе навътре.
Ех, Сакамото сан, бих искал да живея като вас и по цял ден да ловя риба в морето. Колко хубаво! В бурни дни си почивате. Жена ви, гледам, спи - продължи той. - Колко жалко. Мислех, че мога да я прегледам.
Ааа? - изрече баща ми.
Няма да съм тук другата седмица, разбирате ли? Може би бихте проявили добрината да я събудите?
На баща ми му бе необходимо известно време, за да освободи ръцете си от мрежата, но най-сетне се надигна.
-   Чийо чан - обърна се той към мен, - направи на доктора чашка чай.
По онова време се казвах Чийо. Името, с което ме наричаха като гейша - Саюри, - получих години по-късно.
Баща ми и докторът отидоха в съседната стая, където спеше майка ми. Опитах се да доловя нещо през вратата, но успях да чуя само пъшкането на мама и нито дума от разговора. Запълних времето си с приготвянето на чая и скоро докторът излезе, потърквайки ръце една о друга. Изразът на лицето му бе мрачен. Баща ми също се появи и двамата седнаха на масата в средата на стаята.
- Време е да ви кажа нещо, Сакамото сан - подхвана доктор Миура. - Трябва да поговорите с някоя от жените в селото. С госпожа Суги, да речем. Помолете я да ушие на жена ви хубаво ново кимоно.
- Нямам ги тия пари, докторе - отвърна баща ми.
Напоследък всички обедняхме.
- Разбирам ви. Но дължите това на жена си. Не може да умре с тия парцаливи дрехи.
- Искате да кажете, че скоро ще умре?
- След няколко седмици може би. Тя е с ужасни болки.
Смъртта ще я избави от тях.
По-нататък вече не ги чувах, защото в ушите ми сякаш запляскаха крилете на обзета от паника птица. Може да беше сърцето ми, не знам. Виждали ли сте някога влетяла в храм птица, която търси изход навън? Е, ето как реагираше съзнанието ми. Не ми бе идвало наум, че мама няма просто да продължи да си е болна. Не бих казала, че никога не съм се питала какво ще стане, ако умре. Наистина се чудех, така както се чудех какво би станало, ако къщата ни рухне при земетресение. След подобно нещо едва ли би имало живот.
-   Мислех, че ще умра пръв - каза баща ми.
-   Вие сте стар човек, Сакамото сан, но сте здрав. Имате
може би поне пет-шест години. Ще оставя за жена ви още от
тези хапчета. Може да й давате по две наведнъж, ако смет
нете за нужно.
Поговориха известно време за хапчетата и доктор Миура си отиде. Баща ми дълго седя гърбом към мен, потънал в мълчание. Беше без риза, с оголена провиснала кожа. Колкото повече го гледах, толкова повече ми заприличваше на странна колекция от форми и тъкани. Гръбнакът му представляваше пътека от възли. Главата му, цялата в обезцвете-ни петна, можеше да е натъртен плод. Ръцете му бяха пръчки, увити в стара кожа, и излизаха от две издутини. Ако майка ми умреше, как щях да продължа да живея в къщата с татко? Не исках да съм далеч от него, но и с него, и без него, къщата все едно щеше да е страшно празна, ако майка ми я напуснеше.
По едно време баща ми най-сетне ме повика шепнешком. Отидох и коленичих до него.
- Нещо много важно - каза той.
Лицето му беше съвсем посърнало, а очите му се въртяха така, сякаш бе изгубил контрол над тях. Помислих си, че се мъчи да ми съобщи за скорошния край на мама, но всичко, което каза, бе:
-   Иди долу до селото. Донеси малко благовония за олтара.
Нашият малък будистки олтар стоеше върху кош до кухненската врата и беше единственото ценно нещо в залитащата ни къща. Пред грубо издяланата фигура на Амида, будата на Западния рай, стояха черни погребални дъсчици с будистките имена на покойните ни предци.
-   Но, татко... нямаше ли и друго?
Надявах се да ми отговори, но той само направи жест с ръка, с което ми даде да разбера, че трябва да тръгвам.
Преди да извие към сушата, пътеката от нашата къща към селото следваше ръба на крайбрежните скали. Да се върви по нея в ден като този беше трудно, но си спомням колко бях благодарна, че свирепият вятър отвлича мислите ми от тревогите. Морето бе бурно, вълните наподобяваха кремъчни остриета, достатъчно остри, за да режат. Струваше ми се, че и целият свят се чувства като мен. Нима животът не бе нищо повече от буря, която непрестанно отнася всичко, съществувало допреди малко, и оставя след себе си нещо безплодно и неузнаваемо? Никога преди не ми бе хрумвала подобна мисъл. За да избягам от нея, хукнах надолу по пътеката и тичах, докато селото не се показа под мен. Йороидо беше селце, кацнало над малък залив. Обикновено морето бе осеяно с рибарски лодки, но днес само няколко бързаха да се приберат и както винаги ми приличаха на водни бръмбари, които се ритат и блъскат на повърхността. Бурята наистина наближаваше - чувах тътена й. Рибарите в залива започнаха да се разтапят и чезнат зад завесата от дъжд, докато не се загубиха напълно от погледа ми. Виждах как стихията се устремява по склона към мен. Първите капки ме удариха като пъдпъдъчи яйца и за секунди станах толкова мокра, сякаш бях паднала в морето.
Йороидо имаше само един път, водещ право към парадния вход на Японската брегова компания за морски продукти. От двете му страни се точеха редици от къщи, чиито предни стаи служеха за магазини. Изтичах през пътя към къщата на семейство Окада, които държаха галантериен магазин. Но изведнъж с мен се случи нещо - едно от онези банални неща с огромни последици като например да се подхлъзнеш и да паднеш пред влак. Натрупалата се на пътя мръсотия бе хлъзгава от дъжда и краката ми сякаш ме изоставиха. Политнах напред и паднах на едната страна на лицето си. Изглежда, съм загубила съзнание от удара, защото помня само някакво вцепенение и усещането, че в устата ми има нещо, което искам да изплюя. Чух гласове и почувствах, че ме обръщат по гръб. Вдигнаха ме и ме понесоха. Разбрах, че ме внасят в Японската брегова компания, защото ме лъхна миризмата на риба. Чух плясък - избутаха на земята рибата от една дървена маса и ме положиха на слузестата повърхност. Знаех, че съм мокра от дъжда, а и цялата в кръв; че съм също така боса, мръсна и в селски дрехи. Но не знаех, че това е мигът, който щеше да промени всичко. Защото точно при тези условия открих, че гледам нагоре към лицето на господин Танака Ичиро.
Много пъти преди това бях виждала господин Танака в нашето село. Той живееше в един голям град наблизо, но идваше всеки ден, защото семейството му притежаваше Японската крайбрежна компания за морски продукти. За разлика от рибарите, господин Танака не носеше селски дрехи, а мъжко кимоно с широки панталони, от което изглеждаше като самурай от онези илюстрации, каквито вероятно сте виждали. Кожата му беше гладка и опъната като кожата на барабан, скулите му - лъскави хълмчета като хрускавата кожа на печена риба. Винаги съм го намирала за очарователен. Когато с другите деца си подхвърляхме на улицата торбички с бобени зърна - има такава игра - и господин Танака се появеше, винаги спирах да го разгледам.

Виж целия пост

R

Регистриран

# 84 15 окт. 2006, 11:35 ч.

Цитат на: Umbra в нд, 15 окт 2006, 10:33

Представям една от най-разтърсващите книги, които съм чела, оставила в мен дълбока тишина..

"Двама самотници се срещат в Париж. Джак, бивш служител в многонационална компания, страда от разпадането на семейството си и започва да се препитава като уличен художник. Много по-възрастната от него Мирабел е музикантка, сляпа от детинство. Силата, която откриват в своята необикновена любов, им помага отново да прогледнат."

Ако се смятате за консервативен читател връзката между тази 60 годишна жена и 40 годишния художник, ще ви възмути. Но в крайна сметка невероятния талант на Уортън запленява... Има много тъга в тази любов, много истина и много надежда. Кара те да мечтаеш, да осъзнаваш, че последната любов в никакъв случай не е тази, с която споделяш живота си...а самият живот. Простички неща като срещи и раздели, деца, развод опонират на една слепота, картини, невероятна музика, преплетени с побелели коси. Всички чувства, приписвани основно на младите, се сблъскват тук с една нова зрялост, но с много чистота.
Докато четох книгата бях в техния свят. Където има много мълчание и всяка дума е специална. Нещо, което ми се иска да вярвам, че може да се случи на мен, на теб и на всички други. Забравено проглеждане.

Препоръчвам!

Аууу, незнаех, че са я преиздали!Още утре хуквам да я търся. Наистина толкова разтърстваща книга...невероятна..вземала съм я от една позната преди години, но пак с удоволствие ще се гмурна в емоциите, които създава!

Виж целия пост

Хипатия

Регистриран

# 85 15 окт. 2006, 11:41 ч.

Лежах върху слузестата маса, а той преглеждаше устната ми, като я дърпаше надолу с пръсти и обръщаше главата ми ту на една, ту на друга страна. Изведнъж забеляза сивите ми очи, втренчени в лицето му с такова обожание, с такъв интерес, че не можех да се престоря, че не го зяпам. Не се усмихна презрително, за да ми даде да разбера, че ме смята
за нагла хлапачка, нито извърна поглед, сякаш му е все едно къде гледам и какво си мисля. Изучавахме се дълго, толкова дълго, че дори там, в задушното помещение на Компанията за морски продукти, ме полазиха ледени тръпки.
-   Знам те коя си - изрече най-сетне той. - Ти си малката дъщеря на стария Сакамото.
Дори като дете можех да кажа, че господин Танака вижда света около себе си такъв, какъвто е - нямаше отнесения поглед на баща ми. Бях сигурна, че вижда смолата, процеждаща се от стволовете на боровете, и светлия кръг около слънцето зад завесата от облаци. Той живееше в свят, който бе видим, макар невинаги да му бе приятно, че е в него. Знаех, че съзира и дърветата, и децата на улицата, но нямах никакво основание да вярвам, че някога ме е забелязвал.
Сигурно затова, когато ме заговори, в очите ми бликнаха сълзи.
Господин Танака ме изправи в седнало положение. Мислех, че ще ме отпрати да си вървя, но вместо това той рече:
Не гълтай кръвта. Освен ако не искаш да си направиш буца в стомаха. На твое място бих я изплюл на пода.
- Кръв на момиче ли, господин Танака! - обади се един
от мъжете. - Тук, където донасяме рибата?
Рибарите са много суеверни, трябва да знаете. И особено мразят жени да имат нещо общо с риболова. Един от нашето село - господин Ямамура, веднъж завари дъщеря си да си играе в лодката му. Наби я с пръчка, а после изми лодката със саке и луга - толкова силна луга, че на места боята падна. Но и това не му бе достатъчно, ами заведе шинтоистки монах да пречисти лодката. И всичко това само защото дъщеря му си бе играла там, където ловят рибата. А господин Танака предлагаше да изплюя кръвта на пода на помещението, където чистеха улова.
-   Ако се боите, че храчките й ще унищожат част от рибешката карантия, отнесете си я вкъщи - рече господин Та
нака. - Имам още много.
Не става дума за карантията, господине.
Кръвта й, бих рекъл, ще е най-чистото нещо на този
под, откакто вие или аз сме се родили. Хайде - обърна се то
зи път към мен той. - Плюй.
Седях на слузестата маса и не знаех какво да правя. Мислех, че ще е ужасно, ако не се подчиня, но не съм сигурна, че щях да намеря кураж да се изплюя, ако един от мъжете не се приведе настрани, не притисна с пръст едната си ноздра и не се изсекна на пода. При вида на това не можех нито миг повече да държа каквото и да било в устата си. Изплюх кръвта точно както господин Танака ми бе казал да направя. Всички мъже освен Суги - помощникът на господин Танака, напуснаха отвратени. Господин Танака му нареди да иде и да доведе доктор Миура.
-   Не знам къде да го търся - отвърна Суги, макар че спо
ред мен просто не искаше да помогне.
Казах на господин Танака, че преди малко докторът е бил у нас.
- Къде ви е къщата? - попита той.
- Малката залитаща къща горе на скалите.
- Какво значи „залитаща" къща?
- Ами такава, дето е килната на една страна, сякаш е
подпийнала.
Господин Танака, изглежда, се зачуди как да тълкува думите ми.
-   Е, Суги, тръгни към залитащата къща на господин Сакамото и търси доктор Миура. Няма да ти е трудно да го откриеш. Просто се ослушвай за писъците на пациентите, които докторът боде и ръга.
Мислех си, че щом Суги тръгне, господин Танака ще отиде да си продължи работата, но той още дълго стоя край масата, загледан в мен. Усетих, че лицето ми започва да гори. Накрая той каза нещо, което ми се стори много остроумно:
-   На лицето си имаш цял патладжан, момиче.
Отиде и извади от едно чекмедже огледало да се видя. Устната ми беше подута и синя - точно както той каза.
Това, което искам да знам обаче, е - продължи госпо
дин Танака - откъде са тези невероятни очи и защо не при
личаш малко повече на баща си.
- Очите са на майка ми - обясних. - А колкото до баща
ми, той е толкова сбръчкан, че никога не съм знаела какъв е
точно.
- И ти един ден ще се сбръчкаш.
- Но някои от бръчките му са си по рождение. Вратът му е точно толкова стар, колкото лицето, но отзад кожата му е гладка като яйце.
- Не е много почтително да говориш така за баща си. Но
мисля, че си права.
После той каза нещо, което ме накара така да се изчервя, че устните ми са изглеждали бледи, предполагам.
-   Как е възможно сбръчкан старец с яйце вместо глава да
е баща на красиво момиче като теб?
През годините безброй пъти са ми казвали, че съм красива. Макар че на гейшите винаги им повтарят, че са красиви, дори да не са. Но когато господин Танака ми го каза в онзи миг, за първи път в живота ми почти повярвах, че е истина.
След като доктор Миура се погрижи за устната ми и купих благовонията, за които ме прати баща ми, поех към къщи толкова възбудена, че и цял мравуняк да бях, едва ли щях да съм изпълнена с повече енергия. Щеше да ми е по-леко, ако чувствата ми ме бяха отвлекли изцяло в тази посока. Само че не беше толкова просто. Летях като понесено от вятъра късче хартия. Някъде сред всевъзможните мисли за майка ми - някъде отвъд болката в устната, бе свила гнездо приятна мисъл, върху която се опитвах да се съсредоточа. Беше за господин Танака. Спрях на скалите и се загледах в морето, където и след бурята вълните продължаваха да са като назъбени камъни, а небето бе приело кафеникавия оттенък на кал. Знам, че звуча като глупачка и така и си беше. Но бях само едно объркано момиченце.
След вечеря татко отиде в селото да гледа как играят японски шах, а Сацу и аз мълчаливо оправихме кухнята. Опитвах се да си спомня как ме бе накарал да се почувствам господин Танака, но в студения покой на къщата усещането бе изчезнало незабелязано. Вместо това мисълта за мамината болест ме изпълваше с натраплив леден страх. Осъзнах, че се питам колко ли още остава, докато я погребат в селското гробище редом с другото семейство на баща ми. Какво ли щеше да стане с мен след това? Умреше ли мама, Сацу щеше да поеме работата й; така предполагах. Гледах как
сестра ми търка металната тенджера, в която бяхме варили супа. И макар съдът да беше точно пред нея, а очите й втренчени в него, бях сигурна, че не го вижда. Тя продължи да го търка още дълго след като беше вече съвсем излъскан Накрая се обадих:
- Сацу сан, не ми е добре.
-Излез и запали банята - отвърна тя и отметна с мокра ръка падналата на очите й коса.
- Не искам да се къпя. Сацу, мама ще умре...
- Тази тенджера е спукана. Виж.
- Не е спукана - отвърнах. - Тази черта си е открай време
- Тогава защо тече?
- Ти я разля. Гледах те.
Бях сигурна, че за момент Сацу изпита нещо много силно, което подобно на много нейни чувства се изписа на лицето и във вид на безкрайно объркване. Но тя не каза нищо повече. Просто вдигна съда от печката и тръгна към вратата, за да го изхвърли.
На другата сутрин, за да се отвлека от тревогите, отидох да поплувам в езерото, което беше навътре от брега сред борова горичка. Повечето сутрини, когато времето беше хубаво, децата от селото ходеха там. И Сацу идваше понякога. Носеше рокля за къпане от груб плат, който дращеше кожата. Беше си я ушила сама от стари рибарски дрехи на татко. Не ставаше много за плуване, защото увисваше на бюста и всеки път, щом Сацу се наведеше, някое от момчетата се провикваше:
- Гледайте! Може да видите планината Фуджи.
Около обяд реших да се прибера да хапна нещо. Сацу си беше тръгнала малко по-рано с момчето на Суги - помощника на господин Танака. Тя се въртеше около него като кученце. Тръгнеше ли нанякъде, момчето на Суги поглеждаше през рамо, за да й направи знак да го последва, и тя тутакси поемаше подире му. Не очаквах да я видя, преди да е дошло

Това е първа глава. Признавам не съм прочела този откъс само набързо редактирах грешките.Има и други вероятно, но те са на програмата ,не в книгата:)
Мисля ,че книгата си струва да бъде прочетена

Виж целия пост

# 86 15 окт. 2006, 12:44 ч.

Цитат на: Umbra в нд, 15 окт 2006, 10:33

Представям една от най-разтърсващите книги, които съм чела, оставила в мен дълбока тишина..

Само "Пилето" съм му чела на тоз човек, ако тази е и на 1/10-а толкова добра - значи си струва. Мерси! bouquet

bouquet

Виж целия пост

Е

Ефросина

# 87 15 окт. 2006, 13:31 ч.

Чудесна е идеята ви за литературен клуб, момичета. С удоволствие се присъединявам към вас ! Hug

Hug

Виж целия пост

Потребител

# 88 15 окт. 2006, 14:15 ч.

Хипатия, прочетох "Мемоарите на една гейша" много отдавна - още първото и издание на български език. После, когато пуснаха филма, я препрочетох още веднъж. Спомням се, че първия път бях много впечатлена. Втория път също ми хареса, но не чак толкова. Беше ми любопитна - животът на гейшите дотогава беше абсолютно непознат за мен. Хареса ми и като стил на писане. Чете се леко. За да мога да споделя нещо повече, трябва май да я прочета трети път Crazy

Crazy

Но поради липса на време - засега ще се задоволя с твоите впечатления Grinning

Grinning

Виж целия пост

# 89 15 окт. 2006, 20:58 ч.

Цитат на: bomboto в пт, 13 окт 2006, 08:39

.......................
Chocolina, много ми е любопитно какво ти е мнението за "Клетка". Аз си я взех с голям кеф, защото много обичам Стивън Кинг, обаче ми е абсолютно нечитаема. Може и да не съм в подходящото настроение, затова се захванах със Сидни Шелдън ..........

Още съм в началото (не ми остава време да чета много - преди ги изчитах на един дъх... Confused

Confused

), но ми харесва - засега. Далеч съм от мисълта, че ще е съпоставима с "Тъмната кула", но Стивън Кинг за пореден път успява да ме пренесе в друг свят - толкова реален, че чак е страшно. Замисли се, напълно възможно е да се случи нещо подобно, именно това е "страшното" в романите му напоследък, а не вампирите и чудовищата от първите му книги.
Ще коментирам по-късно, нека прочета поне половината. Hug

Hug

Цитат на: lulumba в пт, 13 окт 2006, 15:49

Относно любовните истории на Буковски - мога да помогна с книжка, ако някой има огромно желание да чете. Аз лично харесвам Буковски, нищо че понякога е дори вулгарен.

Лулумба, какво значи "да помогна с книжка"? Ако имаш повечко, можеш да ми продадеш една на по-нормална от посочената от Ерика цена.

Цитат на: Umbra в нд, 15 окт 2006, 10:33

Представям една от най-разтърсващите книги, които съм чела, оставила в мен дълбока тишина..

Това ме заинтригува, ще я потърся и прочета. Сетих се за "Любов по време на холера", любовта на старците действително ме беше потресла, когато я прочетох за пръв път (бях 18-19 години) - мисълта, че такава любов може да съществува, ми се стори направо еретична. Когато я прочетох на 29, вече я възприех по коренно различен начин.

Цитат на: Кифлата в нд, 15 окт 2006, 10:47

............ но си купих "Дяволът носи Прада" .............

Купих си я с "Космополитън", хареса ми - лека и приятна за четене, тип "чиклет".

Виж целия пост

Препоръчани теми

Търся електронна книга - 48

14 612
115

Литературен клуб

В момента чета ... 89

42 630
727

Литературен клуб

Промоции на книги тема - 19

50 859
646

Литературен клуб

Приемайки общите условия за ползване на сайта, потребителят се съгласява да се запознае с правилата и политиката за ползване на форума и да ги спазва, както и при ползването на сайта да съблюдава българското законодателство, интернет етиката, правилата на морала и добрите нрави.

НЕГ.БГ АД не гарантира за достоверността и пълнотата на съдържанието и не гарантира, че предоставените услуги ще удовлетворят изискванията на потребителя, нито че ще бъдат непрекъснати, навременни и сигурни. С приемането на общите условия потребителят се съгласява, че използването на предоставените услуги и информация е изцяло на негов риск и отговорност.

НЕГ.БГ АД няма задължение да извършва наблюдение на информация, публикувана от потребителите, както и на информацията, съхранявана, пренасяна или направена достъпна чрез сайта, нито да търси факти и обстоятелства, указващи извършването на неправомерна дейност от страна на потребител.

НЕГ.БГ декларира, че потребителските данни няма да бъдат предоставяни на трети лица, освен при поискване от съответните компетентни държавни органи или длъжностни лица, които са оправомощени да изискват такава информация съгласно действащото законодателство.

НЕГ.БГ АД си запазва правото да изпраща анкети за проучване и подобряване на удовлетвореността от предлаганите стоки и услуги, маркетингови проучвания с цел разработка и предлагане на нови стоки и услуги в сайта, както и непоискани търговски съобщения до регистрираните потребители с цел информиране за нови услуги и стоки, предлагани от дружеството.