Литературен клуб

  • 50 713
  • 546
# 75
Страхотна тема! И на мен Името ми хареса -по принцип харесвам индийските автори, изпълнени са с много колорит. Обичам и имигрантски истории, колкото и да сме различни, имигрантските преживявания ни обединяват, още повече че децата ни го изживяват по различен от нас начин.

За Трейси Шевалие - хареса ми The Virgin Blue повече от другите.

Снощи свърших Playing for the Ashes   на  Elizabeth George- криминале, но с много задълбочен психологически анализ на героите и ми хареса, въпреки че на места е малко дълга и отегчителна. Hякой има ли впечатления?
Виж целия пост
# 76

Блажка, Кристин Димитрова от България ли си я купувала или я има и по нашия край?
Личен подарък с автограф, бях на четенето на Кристин Димитрова в Ню Йорк. Grinning Но може да се купи онлайн от някоя книжарница, предполагам.
За да прецениш дали си струва, може да погледнеш стила на прозата й - личи си от тук:

http://www.liternet.bg/publish5/kdimitrova/pisaneto.htm


Виж целия пост
# 77

Я да обсъдим епизода с гробището и включването му в обучението на децата... Мислих каква е целта и какъв е смисълът... Все още не съм го измислила... Да ги приобщят към смъртта, да премахнат "плашещия и ореол", да я направят част от ежедневието?...


И аз заведох тази година моите деца на гроба на баба ми в България. Дръпнах ги леко встрани, когато майка ми занарежда апокалиптично, защото не исках да възприемат смъртта по подобен начин. Позволих си да заплача тихо и много набързо. Изпитах въпреки това красивото чувство, че децата ми са част от една съществуваща кръвна и родова верига, и че имам веществено доказателство за това - баба ми е там, със снимката на паметника, с изписаното на плочата име, с костите под нозете им.
Генеалогията, търсенето на корена, копнежът по родова принадлежност са една от големите страсти в Америка. В не-емигрантските места коренът и принадлежността са дадености. В емигрантска Америка - съзидателни и грижливо поддържани начинания. Срещата с останките на предшествениците е част от тази грижа, и затова внася мир и топло чувство, дори възторг у децата.  Освен ако тези деца не са Никхил.
Виж целия пост
# 78
Хехе, Анде, вече няма да познаваш читателите на Името поименно Laughing

Умбра, мисля че си строга към Никил/Гогол. И към Лахири, де Laughing Твърде човешки образ, със съмненията, лутанията и несигурността. На мен ми допадна. Стилът също.  Ето два  нейни разказа за четене онлайн:
ТРЕТИЯТ И ПОСЛЕДЕН КОНТИНЕНТ
Временно положение
Добавям към списъка най-новия, който аз съм чела, от тази година, брилянтен е. (на английски е обаче Wink

http://www.newyorker.com/printables/fiction/060508fi_fiction
Виж целия пост
# 79
Как върви четенето?

Споделям, че към средата "Името" става леко скучна и фрагментарна.

Прочетох и разказа "Временно положение" на Лахири. Хареса ми Heart Eyes
Виж целия пост
# 80
Представям една от най-разтърсващите книги, които съм чела, оставила в мен дълбока тишина..




"Двама самотници се срещат в Париж. Джак, бивш служител в многонационална компания, страда от разпадането на семейството си и започва да се препитава като уличен художник. Много по-възрастната от него Мирабел е музикантка, сляпа от детинство. Силата, която откриват в своята необикновена любов, им помага отново да прогледнат."


Ако се смятате за консервативен читател връзката между тази 60 годишна жена и 40 годишния художник, ще ви възмути. Но в крайна сметка невероятния талант на Уортън запленява... Има много тъга в тази любов, много истина и много надежда. Кара те да мечтаеш, да осъзнаваш, че последната любов в никакъв случай не е тази, с която споделяш живота си...а самият живот.  Простички неща като срещи и раздели, деца, развод опонират на една слепота, картини, невероятна музика, преплетени с побелели коси. Всички чувства, приписвани основно на младите, се сблъскват тук с една нова зрялост, но с много чистота.
Докато четох книгата бях в техния свят. Където има много мълчание и всяка дума е специална. Нещо, което ми се иска да вярвам, че може да се случи на мен, на теб и на всички други. Забравено проглеждане.

Препоръчвам!
Виж целия пост
# 81
  Тъй, никога не ме е бивало по- групово организирани дейностти. Вчера специално ходихме да Славейков, да купя на Димана англ.-бг./бг.-англ. речник и за себе си "Името" та по сергийте  не я намерих, но си купих "Дяволът носи Прада" (знам, че е развлекателна не особено претенциозна книжка, но бичам да чета и такива). Търсейки "Името" се заприказвахме с тези по сергийте и се взех още две книжки- "Кратка история на тракторите" на Марина Левицка и "Орли и ангели" на Юли Це.Ако ми харесат ще ви ги препоръчм, а "Името", ще си го поръчам он-лайн.

 Развалям строя, май, ако не ставам за член на литературн клуб направо ми го кажете, не ме жалете Mr. Green(лигавя се)

 П.п. Момчил пък намаза, тази книжка , много добра идея е и с голям ентусиазъм се ползва Grinning.

Виж целия пост
# 82
Аз се каня да чета Мемоарите на една гейша ,като прочета книгата , дето сега чета:)

 Чакат ме няколко книги още, все криминални,че са ми слабост- няма нужда от помнене, така или иначе убиеца ще го разбера накрая:) И може те да имат предимство. Но рано или късно и на тази ще  и дойде редът.


Мнозина на запад от Япония мислят, че гейша означава елитна куртизанка, но нашумелият роман на Артър Голдън показва истинската й същност. Тя е артистка, владееща до съвършенство изкуството на развлечението. Авторът успява да “свали” кимоното на една прочута гейша и да разкрие нейната драматична история невероятно увлекателно и елегантно...



Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при наддаването за нейната девственост и години наред забавлява богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата я отвежда в Ню Йорк...

Четирийсет години по-късно, когато всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят...

“Мемоарите на една гейша” е свободно базиран на живота на действителната гейша Минеко Ивазаки. Авторът си разрешава известна литературна свобода с цел да покаже истинската същност на гейшата и мястото й в обществото.

Артър Голдън е роден през 1956 г. в Чатънуга, Тенеси. Завършва история на изкуствата в Харвард, със специализация японско изкуство. Получава научна степен по японска история в унивеситета Колумбия, изучава и китайски. Работи в Пекин и Токио. Понастоящем живее в Бруклайн, Масачузетс с жена си и двете си деца.

“Мемоарите на една гейша” е световен бестселър. Книгата е сравнявана с романите на Чарлс Дикенс и Джейн Остин. През 2005 г. излиза дългоочакваната екранизация на книгата.


А ето и откъс от книгата.За придобиване на някаква представа

Представете си, че двамата с вас седим в тиха стая с из­глед към градина, бъбрим и отпиваме зелен чай, разговаря­ме за нещо, случило се много отдавна, и аз ви казвам:
-   Следобедът, в който срещнах еди-кой си, беше най-прекрасният и в същото време най-ужасният в живота ми.
Вие, предполагам, бихте оставили чашката си и бихте попитали:
-   Какъв е бил все пак? Най-прекрасният или най-ужасният? Двете неща са несъвместими.
В обичайния случай би трябвало да се присмея на себе си и да се съглася с вас. Истината обаче е, че онзи следобед, ко­гато срещнах господин Танака Ичиро, беше най-прекрасни­ят и най-ужасният в живота ми. Господин Танака ми се сто­ри толкова привлекателен, че дори миризмата на риба, коя­то лъхаше от ръцете му, бе като парфюм. Сигурна съм оба­че, че ако не го бях срещнала, нямаше да стана гейша.
Не бях родена и отгледана за гейша в Киото. Дори не съм от Киото. Дъщеря съм на рибар от селце на име Йороидо на Японско море. Малцина са тези, на които съм разказвала за Йороидо или за къщата, в която отраснах. Или пък за майка ми, баща ми и за по-голямата ми сестра. Но никому не съм споменавала за това как станах гейша и какво означава да си гейша. По-скоро много хора си мислят, че майка ми и баба ми са били гейши и че съм започнала да уча традиционните танци откакто съм проходила. Всъщност веднъж преди много години тъкмо наливах саке в чашката на един мъж, кога­то той спомена, че предишната седмица се озовал в Йорои-до. Почувствах се като птица, прелетяла океана и попаднала на същество, което знае къде е гнездото й. Бях толкова по­тресена, че не се сдържах и казах:
-   В Йороидо ли? Точно там съм израсла.
Горкият човек! Лицето му премина през най-невероятни промени. Понечи да се засмее, ала не се получи много доб­ре, защото не успя да изтрие смайването от физиономията си.
-   В Йороидо? Не е възможно.
От години си имам добре отработена усмивка, която на­ричам моята „усмивка Но", защото прилича на маска Но, чиито черти са като вкаменени. Преимуществото на тази ус­мивка е, че мъжете могат да я тълкуват както си искат. До­сещате се, предполагам, колко често съм разчитала на нея. Реших, че ще е най-добре да я използвам и, разбира се, тя постигна своето. Мъжът въздъхна дълбоко и преди да се разсмее, изгълта чашката, която му бях наляла. Сигурна съм, че се смееше от облекчение.
-   Какво говориш! - възкликна той. - Ти, отгледана в сметище като Йороидо?! Все едно да запарваш чай във ведро. -
И когато за пореден път се разсмя, каза:
 - Затова си толкова
забавна, Саюри сан. Понякога ме караш едва ли не да повярвам, че шегите ти са самата истина.
Не ми се нрави особено да мисля за себе си като за запа-рен във ведро чай, но може би това в известен смисъл е вярно. Първо, наистина израснах в Йороидо, а никой не би твърдял, че това е очарователно място. Там външен човек не стъпва. Колкото до жителите му, те никога нямат шанс да го напуснат. Вероятно се питате как самата аз съм излязла оттам. Ето откъде всъщност започва историята ми.
Виж целия пост
# 83
В нашето селце Йороидо живеех в една, тъй да се каже, „залитаща" къща. Беше близо до стръмните крайбрежни скали, където вятърът духаше непрестанно. Като дете имах чувството, че океанът е настинал ужасно, защото постоянно хриптеше, а на моменти и кашляше оглушително, когато вятърът връхлиташе и сипеше водни пръски. Реших, че къщичката ни може би се е обидила на океана, че току й киха и кашля в лицето и в желанието си да се махне от пътя му е ре­шила да се наклони назад. Сигурно щеше да рухне, ако баща ми не бе откъртил дъски от разбита рибарска лодка, за да подпре стряхата, от което нашият дом заприлича на подпрян на патерица подпийнал старец.
В тази залитаща къща водех особен живот, и той лишен от равновесие. Защото от най-ранно детство много прили­чах на майка ми и почти никак на баща ми или на по-голя­мата ми сестра. Мама казваше, че тя и аз сме съвсем еднак­ви. Наистина, и двете имахме особени очи, каквито почти не се срещат в Япония. Вместо тъмнокафяви като на всички, очите на майка ми бяха прозрачносиви. И моите са същите. Когато бях съвсем малка, й казах, че според мен някой е пробил дупка в очите й и цялото им мастило е изтекло. Това й се стори много смешно. Гадателите разправяха, че очите й са толкова бледи заради многото вода, която се съдържала у нея, толкова много, че останалите четири елемента почти напълно липсвали. Това според тях обяснявало защо черти­те й са в такава дисхармония. Хората от селото често казва­ха, че тя е трябвало да бъде изключително привлекателна, защото и двамата й родители били красиви. Е, прасковата има чуден вкус, гъбата също, но не можеш да ги съчетаеш в едно - ето каква ужасна шега си бе направила природата с майка ми. Имаше кръглата устичка на своята майка, но ъг­ловатата челюст на баща си, което създаваше впечатление за нежна картина в прекалено тежка рамка. А хубавите й си­ви очи бяха оградени от гъсти мигли, които вероятно са раз­красявали лицето на баща й, но на нея придаваха уплашен израз.
Майка ми винаги казваше, че се е омъжила за баща ми, защото имала прекалено много вода у себе си, а той - пре­калено много дърво. Хората, които познаваха баща ми, вед­нага разбираха какво има предвид тя. Водата тече бързо от място на място и винаги намира пролука, през която да ми­не. От своя страна пък дървото се вкопчва здраво в земята. За баща ми това беше добре, защото той бе рибар, а човек с дърво в природата си се чувства спокоен в морето. Всъщност баща ми се чувстваше по-добре в морето, отколкото където и да било другаде, и никога не го изостави. Дори след баня миришеше на море. Не отидеше ли на риболов, остава­ше в тъмната предна стая и кърпеше някоя мрежа. Ако мре­жата беше заспало живо същество, той дори нямаше да го събуди при скоростта, с която работеше. Вършеше всичко много бавно. Ако се взреше съсредоточено в нещо, човек можеше да изтича навън, да източи ваната и да успее да се върне, преди той да е помръднал. Лицето му беше с много дълбоки бръчки, във всяка от които бе скътал някаква трево­га, тъй че то вече не приличаше на лице, а по-скоро на отру­пано с птичи гнезда дърво. Всяко помръдване на чертите му бе усилие за него и той винаги изглеждаше капнал от умора. На шест-седемгодишна възраст научих нещо ново за баща си. Един ден го попитах:
-   Татко, защо си толкова стар?
Той повдигна вежди така, че те образуваха две леко раз­творени чадърчета. После въздъхна тежко, поклати глава и каза:
-   Не знам.
Обърнах се към мама, която ми даде да разбера с поглед, че ще ми обясни това друг път. На следващия ден, без да ка­же и дума, тя ме поведе надолу по хълма към селото и сви по една пътечка към гробището в гората. Заведе ме до три гроба в края с три по-високи от мен надгробни стълба. Вър­ху тях от горе на долу се нижеха строги черни йероглифи, но аз все още не бях посещавала достатъчно дълго нашето сел­ско училище, за да знам къде свършва един и започва друг. Мама ги посочи и изрече:
-   „Нацу, съпруга на Сакамото Минору - Сакамото Минору беше името на баща ми, - починала на двайсет и четири годишна възраст през деветнайсетата година от Мейджи". - Сетне посочи другия стълб: - „Джин'ичиро, син на Сакамото Минору, починал на шестгодишна възраст през деветнайсетата година от Мейджи".
Посочи и третия, който беше като предишните, с изклю­чение на името - Масао, и възрастта - тригодишен. Нужно ми бе известно време, докато проумея, че баща ми е бил же­нен и преди, много отдавна, и че цялото му семейство е починало. Скоро след това отново отидох при тези гробове и докато стоях пред тях, открих, че тъгата е много тягостно нещо. Само за миг тялото ми стана два пъти по-тежко, ся­каш гробовете ме теглеха надолу към себе си.
С всичката тази вода и всичкото това дърво двамата, майка ми и баща ми, би трябвало да постигнат добър баланс и да създадат деца с подходяща комбинация на елементите. Но съм сигурна, че са се изненадали от резултата - по едно дете със съответния елемент. Защото не само аз приличах на майка си и дори бях наследила необикновените й очи, а и Сацу беше копие на татко. Тя бе шест години по-голяма от мен и, естествено, можеше да прави невъзможни за мен не­ща. И притежаваше удивителното качество да докарва всичко до пълна катастрофа. Ако я накараха например да отсипе паничка супа от тенджерата на печката, тя го правеше, но човек оставаше с впечатлението, че е успяла по щастлива случайност. Веднъж дори се поряза с риба. Не, нямам пред­вид с нож за чистене на риба. Носеше увита в хартия риба и се изкачваше по хълма от селото към нас, когато се под­хлъзна и падна така, че се поряза на една от перките на рибата.
Родителите ни може би щяха да си родят и други деца ос­вен нас със Сацу, още повече, че татко се надяваше на син, който да лови риба с него. Но когато навърших седем години, мама заболя тежко, най-вероятно от рак на костите, макар тогава да нямах представа какво точно не е наред. Един­ственият начин да избяга от болката бе да спи, което тя пра­веше като котка, тоест почти непрестанно. С течение на вре­мето спеше по цял ден и скоро взе да стене, когато бе будна. Знаех, че нещо в нея бързо се променя, но не се притеснявах, защото тя имаше твърде много вода в себе си. Поняко­га само за месеци отслабваше много, но пак така бързо се възстановяваше. Ала когато бях вече деветгодишна, кости­те на лицето й щръкнаха и тя никога повече не наддаде на тегло. Точно както водораслите, обикновено напоени с вода, стават трошливи, щом изсъхнат, така и майка ми все повече и повече губеше своята същност.
Докато един следобед, когато седях на продупчения под в предната стая и пеех на щурец, който бях намерила същата сутрин, не чух нечий глас да вика вън пред вратата.
- Ей, отворете! Доктор Миура е.
Доктор Миура идваше веднъж седмично в рибарското ни селце и откакто майка ми се разболя, смяташе за необходимо да се изкачи пешком по баира до нас, за да я прегледа. Този ден баща ми си беше вкъщи, защото наближаваше стра­хотна буря. Той седеше на обичайното си място на пода, а двете му подобни на паяци ръце се бяха заплели в рибарска мрежа. Отне му доста време да фокусира очите си върху мен и да вдигне пръст. Това означаваше, че иска да отида и да отворя.
Доктор Миура беше много важен човек. Или поне ние на село си мислехме така. Според слуховете беше учил в Токио и знаеше повече йероглифи от всеки друг. Беше твърде горд, за да забележи същество като мен, затова, когато му отво­рих, той си събу обувките, мина край мен и влезе навътре.
Ех, Сакамото сан, бих искал да живея като вас и по цял ден да ловя риба в морето. Колко хубаво! В бурни дни си почивате. Жена ви, гледам, спи - продължи той. - Колко жалко. Мислех, че мога да я прегледам.
Ааа? - изрече баща ми.
Няма да съм тук другата седмица, разбирате ли? Може би бихте проявили добрината да я събудите?
На баща ми му бе необходимо известно време, за да ос­вободи ръцете си от мрежата, но най-сетне се надигна.
-   Чийо чан - обърна се той към мен, - направи на доктора чашка чай.
По онова време се казвах Чийо. Името, с което ме нари­чаха като гейша - Саюри, - получих години по-късно.
Баща ми и докторът отидоха в съседната стая, където спеше майка ми. Опитах се да доловя нещо през вратата, но успях да чуя само пъшкането на мама и нито дума от разго­вора. Запълних времето си с приготвянето на чая и скоро докторът излезе, потърквайки ръце една о друга. Изразът на лицето му бе мрачен. Баща ми също се появи и двамата сед­наха на масата в средата на стаята.
- Време е да ви кажа нещо, Сакамото сан - подхвана доктор Миура. - Трябва да поговорите с някоя от жените в селото. С госпожа Суги, да речем. Помолете я да ушие на жена ви хубаво ново кимоно.
- Нямам ги тия пари, докторе - отвърна баща ми.
Напоследък всички обедняхме.
 - Разбирам ви. Но дължите това на жена си. Не може да умре с тия парцаливи дрехи.
- Искате да кажете, че скоро ще умре?
- След няколко седмици може би. Тя е с ужасни болки.
Смъртта ще я избави от тях.
По-нататък вече не ги чувах, защото в ушите ми сякаш запляскаха крилете на обзета от паника птица. Може да беше сърцето ми, не знам. Виждали ли сте някога влетяла в храм птица, която търси изход навън? Е, ето как реагираше съзнанието ми. Не ми бе идвало наум, че мама няма просто да продължи да си е болна. Не бих казала, че никога не съм се питала какво ще стане, ако умре. Наистина се чудех, така както се чудех какво би станало, ако къщата ни рухне при зе­метресение. След подобно нещо едва ли би имало живот.
-   Мислех, че ще умра пръв - каза баща ми.
-   Вие сте стар човек, Сакамото сан, но сте здрав. Имате
може би поне пет-шест години. Ще оставя за жена ви още от
тези хапчета. Може да й давате по две наведнъж, ако смет­
нете за нужно.
Поговориха известно време за хапчетата и доктор Миура си отиде. Баща ми дълго седя гърбом към мен, потънал в мълчание. Беше без риза, с оголена провиснала кожа. Кол­кото повече го гледах, толкова повече ми заприличваше на странна колекция от форми и тъкани. Гръбнакът му пред­ставляваше пътека от възли. Главата му, цялата в обезцвете-ни петна, можеше да е натъртен плод. Ръцете му бяха пръч­ки, увити в стара кожа, и излизаха от две издутини. Ако май­ка ми умреше, как щях да продължа да живея в къщата с татко? Не исках да съм далеч от него, но и с него, и без него, къщата все едно щеше да е страшно празна, ако майка ми я напуснеше.
По едно време баща ми най-сетне ме повика шепнешком. Отидох и коленичих до него.
- Нещо много важно - каза той.
Лицето му беше съвсем посърнало, а очите му се въртяха така, сякаш бе изгубил контрол над тях. Помислих си, че се мъчи да ми съобщи за скорошния край на мама, но всич­ко, което каза, бе:
-   Иди долу до селото. Донеси малко благовония за олтара.
Нашият малък будистки олтар стоеше върху кош до кух­ненската врата и беше единственото ценно нещо в залита­щата ни къща. Пред грубо издяланата фигура на Амида, будата на Западния рай, стояха черни погребални дъсчици с будистките имена на покойните ни предци.
-   Но, татко... нямаше ли и друго?
Надявах се да ми отговори, но той само направи жест с ръка, с което ми даде да разбера, че трябва да тръгвам.
Преди да извие към сушата, пътеката от нашата къща към селото следваше ръба на крайбрежните скали. Да се върви по нея в ден като този беше трудно, но си спомням колко бях благодарна, че свирепият вятър отвлича мислите ми от тревогите. Морето бе бурно, вълните наподобяваха кремъчни остриета, достатъчно остри, за да режат. Струваше ми се, че и целият свят се чувства като мен. Нима живо­тът не бе нищо повече от буря, която непрестанно отнася всичко, съществувало допреди малко, и оставя след себе си нещо безплодно и неузнаваемо? Никога преди не ми бе хрумвала подобна мисъл. За да избягам от нея, хукнах надо­лу по пътеката и тичах, докато селото не се показа под мен. Йороидо беше селце, кацнало над малък залив. Обикновено морето бе осеяно с рибарски лодки, но днес само няколко бързаха да се приберат и както винаги ми приличаха на водни бръмбари, които се ритат и блъскат на повърхността. Бу­рята наистина наближаваше - чувах тътена й. Рибарите в за­лива започнаха да се разтапят и чезнат зад завесата от дъжд, докато не се загубиха напълно от погледа ми. Виждах как стихията се устремява по склона към мен. Първите капки ме удариха като пъдпъдъчи яйца и за секунди станах толкова мокра, сякаш бях паднала в морето.
Йороидо имаше само един път, водещ право към парад­ния вход на Японската брегова компания за морски продукти. От двете му страни се точеха редици от къщи, чиито предни стаи служеха за магазини. Изтичах през пътя към къ­щата на семейство Окада, които държаха галантериен мага­зин. Но изведнъж с мен се случи нещо - едно от онези ба­нални неща с огромни последици като например да се под­хлъзнеш и да паднеш пред влак. Натрупалата се на пътя мръсотия бе хлъзгава от дъжда и краката ми сякаш ме изос­тавиха. Политнах напред и паднах на едната страна на лицето си. Изглежда, съм загубила съзнание от удара, защото помня само някакво вцепенение и усещането, че в устата ми има нещо, което искам да изплюя. Чух гласове и почувствах, че ме обръщат по гръб. Вдигнаха ме и ме понесоха. Разбрах, че ме внасят в Японската брегова компания, защото ме лъх­на миризмата на риба. Чух плясък - избутаха на земята ри­бата от една дървена маса и ме положиха на слузестата по­върхност. Знаех, че съм мокра от дъжда, а и цялата в кръв; че съм също така боса, мръсна и в селски дрехи. Но не зна­ех, че това е мигът, който щеше да промени всичко. Защото точно при тези условия открих, че гледам нагоре към лице­то на господин Танака Ичиро.
Много пъти преди това бях виждала господин Танака в нашето село. Той живееше в един голям град наблизо, но ид­ваше всеки ден, защото семейството му притежаваше Япон­ската крайбрежна компания за морски продукти. За разлика от рибарите, господин Танака не носеше селски дрехи, а мъжко кимоно с широки панталони, от което изглеждаше ка­то самурай от онези илюстрации, каквито вероятно сте виж­дали. Кожата му беше гладка и опъната като кожата на ба­рабан, скулите му - лъскави хълмчета като хрускавата кожа на печена риба. Винаги съм го намирала за очарователен. Когато с другите деца си подхвърляхме на улицата торбич­ки с бобени зърна - има такава игра - и господин Танака се появеше, винаги спирах да го разгледам.
Виж целия пост
# 84
Представям една от най-разтърсващите книги, които съм чела, оставила в мен дълбока тишина..




"Двама самотници се срещат в Париж. Джак, бивш служител в многонационална компания, страда от разпадането на семейството си и започва да се препитава като уличен художник. Много по-възрастната от него Мирабел е музикантка, сляпа от детинство. Силата, която откриват в своята необикновена любов, им помага отново да прогледнат."


Ако се смятате за консервативен читател връзката между тази 60 годишна жена и 40 годишния художник, ще ви възмути. Но в крайна сметка невероятния талант на Уортън запленява... Има много тъга в тази любов, много истина и много надежда. Кара те да мечтаеш, да осъзнаваш, че последната любов в никакъв случай не е тази, с която споделяш живота си...а самият живот.  Простички неща като срещи и раздели, деца, развод опонират на една слепота, картини, невероятна музика, преплетени с побелели коси. Всички чувства, приписвани основно на младите, се сблъскват тук с една нова зрялост, но с много чистота.
Докато четох книгата бях в техния свят. Където има много мълчание и всяка дума е специална. Нещо, което ми се иска да вярвам, че може да се случи на мен, на теб и на всички други. Забравено проглеждане.

Препоръчвам!
Аууу, незнаех, че са я преиздали!Още утре хуквам да я търся. Наистина толкова разтърстваща книга...невероятна..вземала съм я от една позната преди години, но пак с удоволствие ще се гмурна в емоциите, които създава!
Виж целия пост
# 85
Лежах върху слузестата маса, а той преглеждаше устна­та ми, като я дърпаше надолу с пръсти и обръщаше главата ми ту на една, ту на друга страна. Изведнъж забеляза сиви­те ми очи, втренчени в лицето му с такова обожание, с такъв интерес, че не можех да се престоря, че не го зяпам. Не се усмихна презрително, за да ми даде да разбера, че ме смята
за нагла хлапачка, нито извърна поглед, сякаш му е все едно къде гледам и какво си мисля. Изучавахме се дълго, толко­ва дълго, че дори там, в задушното помещение на Компани­ята за морски продукти, ме полазиха ледени тръпки.
-   Знам те коя си - изрече най-сетне той. - Ти си малката дъщеря на стария Сакамото.
Дори като дете можех да кажа, че господин Танака вижда света около себе си такъв, какъвто е - нямаше отнесения поглед на баща ми. Бях сигурна, че вижда смолата, процеждаща се от стволовете на боровете, и светлия кръг около слънцето зад завесата от облаци. Той живееше в свят, който бе видим, макар невинаги да му бе приятно, че е в него. Знаех, че съзира и дърветата, и децата на улицата, но нямах ни­какво основание да вярвам, че някога ме е забелязвал.
Сигурно затова, когато ме заговори, в очите ми бликнаха сълзи.
Господин Танака ме изправи в седнало положение. Мис­лех, че ще ме отпрати да си вървя, но вместо това той рече:
Не гълтай кръвта. Освен ако не искаш да си направиш буца в стомаха. На твое място бих я изплюл на пода.
- Кръв на момиче ли, господин Танака! - обади се един
от мъжете. - Тук, където донасяме рибата?
Рибарите са много суеверни, трябва да знаете. И особено мразят жени да имат нещо общо с риболова. Един от нашето село - господин Ямамура, веднъж завари дъщеря си да си играе в лодката му. Наби я с пръчка, а после изми лодката със саке и луга - толкова силна луга, че на места боята падна. Но и това не му бе достатъчно, ами заведе шинтоистки монах да пречисти лодката. И всичко това само защото дъ­щеря му си бе играла там, където ловят рибата. А господин Танака предлагаше да изплюя кръвта на пода на помещени­ето, където чистеха улова.
-   Ако се боите, че храчките й ще унищожат част от рибешката карантия, отнесете си я вкъщи - рече господин Та­
нака. - Имам още много.
Не става дума за карантията, господине.
Кръвта й, бих рекъл, ще е най-чистото нещо на този
под, откакто вие или аз сме се родили. Хайде - обърна се то­
зи път към мен той. - Плюй.
Седях на слузестата маса и не знаех какво да правя. Мис­лех, че ще е ужасно, ако не се подчиня, но не съм сигурна, че щях да намеря кураж да се изплюя, ако един от мъжете не се приведе настрани, не притисна с пръст едната си ноздра и не се изсекна на пода. При вида на това не можех нито миг повече да държа каквото и да било в устата си. Изплюх кръвта точно както господин Танака ми бе казал да направя. Всички мъже освен Суги - помощникът на господин Танака, напуснаха отвратени. Господин Танака му нареди да иде и да доведе доктор Миура.
-   Не знам къде да го търся - отвърна Суги, макар че спо­
ред мен просто не искаше да помогне.
Казах на господин Танака, че преди малко докторът е бил у нас.
- Къде ви е къщата? - попита той.
- Малката залитаща къща горе на скалите.
- Какво значи „залитаща" къща?
- Ами такава, дето е килната на една страна, сякаш е
подпийнала.
Господин Танака, изглежда, се зачуди как да тълкува ду­мите ми.
-   Е, Суги, тръгни към залитащата къща на господин Сакамото и търси доктор Миура. Няма да ти е трудно да го откриеш. Просто се ослушвай за писъците на пациентите, които докторът боде и ръга.
Мислех си, че щом Суги тръгне, господин Танака ще оти­де да си продължи работата, но той още дълго стоя край ма­сата, загледан в мен. Усетих, че лицето ми започва да гори. Накрая той каза нещо, което ми се стори много остроумно:
-   На лицето си имаш цял патладжан, момиче.
Отиде и извади от едно чекмедже огледало да се видя. Устната ми беше подута и синя - точно както той каза.
Това, което искам да знам обаче, е - продължи госпо­
дин Танака - откъде са тези невероятни очи и защо не при­
личаш малко повече на баща си.
- Очите са на майка ми - обясних. - А колкото до баща
ми, той е толкова сбръчкан, че никога не съм знаела какъв е
точно.
- И ти един ден ще се сбръчкаш.
- Но някои от бръчките му са си по рождение. Вратът му е точно толкова стар, колкото лицето, но отзад кожата му е гладка като яйце.
- Не е много почтително да говориш така за баща си. Но
мисля, че си права.
После той каза нещо, което ме накара така да се изчервя, че устните ми са изглеждали бледи, предполагам.
-   Как е възможно сбръчкан старец с яйце вместо глава да
е баща на красиво момиче като теб?
През годините безброй пъти са ми казвали, че съм красива. Макар че на гейшите винаги им повтарят, че са красиви, дори да не са. Но когато господин Танака ми го каза в онзи миг, за първи път в живота ми почти повярвах, че е истина.
След като доктор Миура се погрижи за устната ми и ку­пих благовонията, за които ме прати баща ми, поех към къ­щи толкова възбудена, че и цял мравуняк да бях, едва ли щях да съм изпълнена с повече енергия. Щеше да ми е по-леко, ако чувствата ми ме бяха отвлекли изцяло в тази посока. Са­мо че не беше толкова просто. Летях като понесено от вятъра късче хартия. Някъде сред всевъзможните мисли за май­ка ми - някъде отвъд болката в устната, бе свила гнездо при­ятна мисъл, върху която се опитвах да се съсредоточа. Беше за господин Танака. Спрях на скалите и се загледах в мо­рето, където и след бурята вълните продължаваха да са като назъбени камъни, а небето бе приело кафеникавия оттенък на кал. Знам, че звуча като глупачка и така и си беше. Но бях само едно объркано момиченце.
След вечеря татко отиде в селото да гледа как играят японски шах, а Сацу и аз мълчаливо оправихме кухнята. Опитвах се да си спомня как ме бе накарал да се почувствам господин Танака, но в студения покой на къщата усещането бе изчезнало незабелязано. Вместо това мисълта за мамина­та болест ме изпълваше с натраплив леден страх. Осъзнах, че се питам колко ли още остава, докато я погребат в сел­ското гробище редом с другото семейство на баща ми. Как­во ли щеше да стане с мен след това? Умреше ли мама, Са­цу щеше да поеме работата й; така предполагах. Гледах как
сестра ми търка металната тенджера, в която бяхме варили супа. И макар съдът да беше точно пред нея, а очите й втрен­чени в него, бях сигурна, че не го вижда. Тя продължи да го търка още дълго след като беше вече съвсем излъскан Накрая се обадих:
- Сацу сан, не ми е добре.
-Излез и запали банята - отвърна тя и отметна с мокра ръка падналата на очите й коса.
- Не искам да се къпя. Сацу, мама ще умре...
- Тази тенджера е спукана. Виж.
- Не е спукана - отвърнах. - Тази черта си е открай време
- Тогава защо тече?
- Ти я разля. Гледах те.
Бях сигурна, че за момент Сацу изпита нещо много силно, което подобно на много нейни чувства се изписа на лицето и във вид на безкрайно объркване. Но тя не каза нищо повече. Просто вдигна съда от печката и тръгна към врата­та, за да го изхвърли.
На другата сутрин, за да се отвлека от тревогите, отидох да поплувам в езерото, което беше навътре от брега сред борова горичка. Повечето сутрини, когато времето беше хубаво, децата от селото ходеха там. И Сацу идваше понякога. Носеше рокля за къпане от груб плат, който дращеше кожата. Беше си я ушила сама от стари рибарски дрехи на татко. Не ставаше много за плуване, защото увисваше на бюста и всеки път, щом Сацу се наведеше, някое от момчетата се провикваше:
- Гледайте! Може да видите планината Фуджи.
Около обяд реших да се прибера да хапна нещо. Сацу си беше тръгнала малко по-рано с момчето на Суги - помощ­ника на господин Танака. Тя се въртеше около него като кученце. Тръгнеше ли нанякъде, момчето на Суги поглеждаше през рамо, за да й направи знак да го последва, и тя тутакси поемаше подире му. Не очаквах да я видя, преди да е дошло


Това е първа глава. Признавам не съм прочела този откъс само набързо редактирах грешките.Има и други вероятно, но те са на програмата ,не в книгата:)
Мисля ,че книгата си струва да бъде прочетена
Виж целия пост
# 86
Представям една от най-разтърсващите книги, които съм чела, оставила в мен дълбока тишина..


Само "Пилето" съм му чела на тоз човек, ако тази е и на 1/10-а толкова добра - значи си струва. Мерси!   bouquet
Виж целия пост
# 87
Чудесна е идеята ви за литературен клуб, момичета. С удоволствие се присъединявам към вас !  Hug
Виж целия пост
# 88
Хипатия, прочетох "Мемоарите на една гейша" много отдавна - още първото и издание на български език. После, когато пуснаха филма, я препрочетох още веднъж. Спомням се, че първия път бях много впечатлена. Втория път също ми хареса, но не чак толкова. Беше ми любопитна - животът на гейшите дотогава беше абсолютно непознат за мен. Хареса ми и като стил на писане. Чете се леко. За да мога да споделя нещо повече, трябва май да я прочета трети път Crazy
Но поради липса на време - засега ще се задоволя с твоите впечатления Grinning
Виж целия пост
# 89
.......................
Chocolina, много ми е любопитно какво ти е мнението за "Клетка". Аз си я взех с голям кеф, защото много обичам Стивън Кинг, обаче ми е абсолютно нечитаема. Може и да не съм в подходящото настроение, затова се захванах със Сидни Шелдън ..........

Още съм в началото (не ми остава време да чета много - преди ги изчитах на един дъх... Confused), но ми харесва - засега. Далеч съм от мисълта, че ще е съпоставима с "Тъмната кула", но Стивън Кинг за пореден път успява да ме пренесе в друг свят - толкова реален, че чак е страшно. Замисли се, напълно възможно е да се случи нещо подобно, именно това е "страшното" в романите му напоследък, а не вампирите и чудовищата от първите му книги.
Ще коментирам по-късно, нека прочета поне половината.  Hug

Относно любовните истории на Буковски - мога да помогна с книжка, ако някой има огромно желание да чете. Аз лично харесвам Буковски, нищо че понякога е дори вулгарен.

Лулумба, какво значи "да помогна с книжка"? Ако имаш повечко, можеш да ми продадеш една на по-нормална от посочената от Ерика цена.

Представям една от най-разтърсващите книги, които съм чела, оставила в мен дълбока тишина..



Това ме заинтригува, ще я потърся и прочета. Сетих се за "Любов по време на холера", любовта на старците действително ме беше потресла, когато я прочетох за пръв път (бях 18-19 години) - мисълта, че такава любов може да съществува, ми се стори направо еретична. Когато я прочетох на 29, вече я възприех по коренно различен начин.

............ но си купих "Дяволът носи Прада" .............

Купих си я с "Космополитън", хареса ми - лека и приятна за четене, тип "чиклет".
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия