Аз живея с двама мъже в едно жилище - мъжа ми и сина ми. Единият е на 60 г, другият - на 30, тоест големи хора. Не се оплаквам никога и отговарям винаги ,че съм добре, ако изобщо попитат, защото ако си позволя да кажа, че нещо ми има, веднага реват в един глас: аман от теб и твоите болести! (хронично болна съм, с един куп диагнози). Когато се случи нещо, обвиняват мен: ако беше казала, че си толкова зле, щяхме веднага да вземем мерки и да не стигаш до болница(примерно) или до допълнителна доза лекарства. Освен това винаги ми набиват канчето, че сама съм си виновна, защото съм отпуснала диетата, или съм вършила някаква работа, която не е подходяща за мен, или съм се преуморила, щото работя доста. Обаче ако реша да си почивам повече, мърморят, че взимам малка пенсия и не ми стига, а не съм изкарала достатъчно, защото съм била болна дълго( Аз съм фрилансър и не взимам пари, ако не работя).
Може би и други искат да си спестят критиките и мърморенето, а когато им натежи прекалено или стане по-лошо, казват всичко в прав текст. Аз го правя рядко, но се случва.
Това са моите основания да се държа така.
Не им прощавам нищо освен това.