Я аз да си се придържам към Рейян и Миран, че в личен план и двамата са ми толкова трагични, че чак комични.
Миран за първи път каза на глас страховете си ''Ще те отнемат от мен'', а Рейян за първи път разбра за отмъщението.

- Взели това.
- Какво е това?
- Дрехи и това- онова.
- Не искам!

- Рейян, погледи се. Така ли ще живееш?
- Дрехите и видът ми ли са моят проблем, Миран? Искам да си тръгна. Искам да видя сестра си. Заведи ме при сестра ми. Или ме остави сама да отида.
- Сега не може, Рейян. Колко пъти ти обясних.

- Затвори ме тук, нищо не разрешаваш. Но сестра ми се бори там за живота, Миран. Нито ден не се е събудила без мен. Моята Гюл ме чака. Кой знае колко е плакала. Тя не може без мен, и аз без нея. Ако имаш малко съвест, заведи ме, моля те.
- Добре.
- И родителите ми са там. Никой нищо не може да ми направи в болницата. Умолявам те, дай да видя Гюл, Миран.
- Неможе, Рейян. Не може.

- Защо?
- Ще те отнемат от мен. Баща ти те повери на мен. Не мога да те подложа на опасност.
- Татко ме повери не теб, но не да ме доведеш тук. Миран, отвори вратата!..

- Значи това си ти?
- Познаваш ли ме?
- Не знаех, че моето семейство е постъпило толкова лошо с теб. Много съжалявам. Това глупаво отмъщение не ме интересува. Никой не заслужава това.

- Какво отмъщение?
- Ще тръгвам.
- Спри. Спри, не тръгвай. Знаеш защо са постъпили така с мен. За отмъщение ли каза? Какво отмъщение?









