Борбата с рака - духовното оцеляване, физическото преодоляване - 72

Бонбонс, сега си просто в шок и искаш да се самоубиеш, но самия факт, че пишеш тук значи подсъзнателно търсиш надежда. Само ще ти кажа да си дадеш един ден и да си премислиш целия живот, защото това, което ще сториш сега ще рефлектира до края на дните ти и има голяма вероятност, когато се осъзнаеш да е късно и да съжаляваш. Преди 6 години бях в точно твоята ситуация.  

Когато ми откриха рака първата ми мисъл беше, че няма да се лекувам. Исках дори да откажа всички изследвания защото нямало смисъл. Повтарях, че по-добре да умра преди да е пораснало детето ми. Дори в тази тема влязох и повтарях същото. Бях изключително депресирана от една страна заради представите ми колко лоша болест е това и как краят е мъчителен ( баба ми почина от тази диагноза преди 30г и имах пример от детството си) и от друга страна заради лошото и нетактично отношение на лекарите, които срещнах по пътя си при диагностиката. Последната комисия в онкологията, кършеха пръсти колко съм била млада и това нещо колко е голямо. Буквално не знаели от къде да ме започнат с лечението. Съзнанието ми възприе, че съм обречена и аз просто се отказах. Смятах, че колкото по-бързо се свърши, толкова по-добре за всички и детето ми няма да ме помни.
Никога няма да забравя как тогава съпругът ми буквално взе всичко в свои ръце. Буквално ме натовариха с баща ми в колата и ме закараха в една болница в чужбина по препоръка на негова позната. Там като започнаха да излизат един по един лошите резултати аз изпадах във все по-голяма апатия и си казвах, че нищо няма смисъл и няма да се лекувам. Пишех го и тук. И така до денят, в който имах среща с двама златни лекари - хирургът ми и онкологът ми. Първият, много сериозен човек ме погледна и ми каза “положението ти не е розово, но го хващаме сравнително навреме. Ще трябва да преминеш лечение, но минавайки го има голяма вероятност (над 90% ) да живееш дълги години и да станеш баба дори (детето ми беше още бебе) Без него пак може да живееш толкова, но статистиката не е на твоя страна и по-вероятно да умреш доста по-скоро. Онкологът ми пък много сърдечен човек ме прегърна и каза “стегни се момиче, ще опитаме всичко, ще дадем всичко от себе си, в днешно време лекарствата не са като преди 25г. С лечението, което ще ти приложа целим да ти дадем живот поне 50г и да можеш да се радваш на живота и детето си. Да го виждаш как расте.”
Дадоха ми час за операция за след седмица и ме оставиха да решавам. Но на мен още докато ми говореха нещо ми прищрака. Казах си, че колкото и нещастия да има в живота има и толкова щастливи събития и ако не си дам шанс, никога няма да ги видя. Осъзнах, че искам ежедневно да гушкам и да се радвам на детето ми. Че ако не се лекувам ще съсипя майка ми и баща ми, всички близки, а някой ден детето ми ще ме обвинява, че съм го предала. Осъзнах, че си заслужава дори само от любопитство да го живея този живот и да видя какво ново ще ми предложи и с какви хора ще ме срещне. Така се стегнах, че пропътувах хиляди километри за терапии, но ги минах. За секунда не се отпуснах да кажа зле ми е. В интерес на истината то не ми е било и зле. Поне първа линия химиотерапия не е толкова зле като по филмите. Даже не се спрях да обикалям из молове докато бях болничен тогава и скучаех между вливките. Свърши лечението, почнах работа, детето ми тръгна на градина, животът си влезе в ритъм. Почнах пак да мисля за бъдещи планове, лизинги, ипотеки, професионално развитие. Уча, ходя по екскурзии, всеки ден прегръщам и целувам детето си. Изключително съм признателна на Господ, че ми даде тези години с нея и ето след месец ще я видя 1 клас. Имам нови хобита, срещнах ценни хора по пътя си. Изживявам и нови нещастия и страхове, дори смърт на близък, но го приемам като част от живота с неща, които трябва да се борим или приемем. Имам вече и куче, което как плаче за мен като го оставям на ветеринар за някоя процедура, чак и аз плача за него в колата после…За секунда вече не искам дори да си помисля, че по-добре да ме няма. Не искам да дърпам дявола за опашката. Даже се ужасявам да го помисля. Толкова съм се хванала за този живот, че треперя да не го изгубя. Всяко ходене на контролен преглед ми е такова треперене, че ми избиват балансите, но щом пък така се притеснявам, значи много си го искам този живот. Наясно съм, че не знам до кога ще ми е даден. Наясно съм, че опасността ракът да се завърне винаги ще кръжи около мен, но някак си не искам да е водеща мисъл в живота ми и да го управлява. Колкото ми е писано, толкова, но поне да е щастливо и достойно изживяно, въпреки нещастията, които ни дебнат. Някак си успях да простя на себе си, че така не оценявах живота си и това което имам и това ми донесе мир и хъс за живот.

Извинявам се за фермана, но просто така почувствах, че трябва да разкажа на Бонбонс какви бяха моите терзания по онова време. Не знам какво си преживяла, че да си толкова разочарована от живота си, не знам имаш ли близки, които могат да ти подадат ръка, но се надявам да намериш своя смисъл в живота. Най-малкото ще липсваш на кучето си. Не мисли, че няма да усеща, че си болна и липсата ти ако умреш. Надявам се да не си преживяла наистина лоши събития като загуба на дете, но в повечето случаи всичко останало е преодолимо и в един момент избледнява. Много е вероятно когато се осъзнаеш, причината, заради която не искаш да се лекуваш сега да ти се стори глупава (освен ако не е нещо наистина разтърсвсщо, разбира се), но тогава вече може да е късно. И помни, животът винаги поднася и щастливи моменти. Просто трябва да ги дочакаме и да ги забележим!

За останалите момичета, на които им се случило на 30 -40г: аз също бях на 32. Всъщност получих диагнозата като подарък за 32-рия си РД….