
Интервю с... пръстени

Журналистка съм от 40 години. През трудовия си стаж съм интервюирала какви ли не персони. Мислех си, че съм обръгнала на всякакви екстравагантности и чудесии, но... Желязното ми обръгване се изпари в същия миг, в който шефът на списанието ,, '' ми се обади л и ч н о и ме помоли да интервюирам... два пръстена.
За първи път ме молеха?! Всичките ми шефове (досега) просто ме привикваха и със заповеден тон ми поставяха поредната задачка. На всичкото отгоре... какви допирни точки между моя милост и гореспоменатото списание? Та аз съм си българска журналистка, не от най-известните. И някакъв мастит чуждестранец да избере точно мен???
Сигурно някой си прави бъзик с мен. Явно изпитва пословичното ми търпение. Абе, като се позамисля... сещам се аз за една точка, но за нея знаят само колегите ми и членуващите в няколко виртуални групи.
Виртуалът! Ето кой е ,,виновен''! Сигурно шефът на ,, '' е надникнал тук-таме, разбрал е чия дъска хлопа ( моята, демек) и е решил да се позабавлява. Ей сега ще види той едно забавление! Бедна му е фантазията к о л к о ? може да хлопа нечия дъска, особено журналистическа, хеле пък и фенска...
Как се добрах до него ли? То си беше една сюжет, достоен за сериал. Докато докажа, че съм точно аз ( тая с хлопащата дъска), бая легитимации трябваше да направя. Това лични карти, това журналистически такива... нищо не помогна. Тогава кроткото ми (иначе) същество се ядоса и аз му разкрих фейсбучната си парола. Сега той е единственият човек на света, който я знае, доста е заплетена... УРА!!! Най-после ми повярва.
Отвори някакъв сейф и измъкна две изящни кутийки.
– Е?
Не ми беше нужен преводач. Разбрах го тутакси и реших да приема предизвикателството. Какви ли не дървета съм интервюирала през живота си, че два пръстена ли ще ми се опрат. Ма... маркови били, скъпи били... Фнимателно да съм ги пипала и питала.
...
Пръстените бяха мно-го, мно-го студени. ,,Спяха'' на такова луксозно мекичко и топличко кадифено легълце, а бяха студени. Трябваше да ги стопля някакси, иначе дума нямаше да обелят. Взех ги в дланите си и не след дълго те – неодушевените – започнаха да плачат. Очите на шефа на списанието се ококориха до степен да изскочат извън орбитите си.
– Всички гледаха Него... – проплакаха пръстените. – Та Той рекламираше нас, не е честно ние да сме на второ място.
Изпитах най-искрено съжаление. Харизмата на ,,манекена'' ми беше позната. И на Актьора и Човека (най-вече) – също. Но тези две деца на ювелирното изкуство бяха толкова приземени в този момент, нямаше и следа от студенокръвната им маркова надменност. Трябваше да ги успокоя.
– Мили мои, отсега нататък ще гледат и вас... Щом се разплакахте, значи... сте поели нещо от прекрасните Му ръце.
...
Разделихме се с шефа на ,, '' като приятели.
В момента чакам друго обаждане. От директора на една световно известна марка за дрехи... Щом можах да очеловеча и разприказвам пръстените, защо да не мога да разприказвам и дрехите? Или обувките? А? Защо да не мога?
Всъщност, както се досещате, заслугата не е моя. Всички маркови одежди, обувки и аксесоари щяха да си останат безмълвни и студенокръвни, ако не беше Енгин
.



3,7,8,9,11 




, дори не гледа в обектива , ама езика на тялото си говори, та крещи направо
думи нямам, наистина успява да закове вниманието този човек, дори нищо да не прави 




