Домашното насилие – тема №3

Мисля, че не разбирате....
Не вярвам някой да каже директно "няма да работиш", "няма да излизаш". Не разбирате, че се играе на някаква тънка струна с месеци, с години. При мен се играеше с детето - никакви забрани, повярвайте ми, никога не е казал забранявам ти или нещо подобно директно, никога. Но  - добре де, ама ти сега с тези смени до .... часа, не можеш да му обърнеш внимание на детето, ама то е свикнало като се върне от училище да му помагаш за домашните, ама сега теб като те няма вкъщи, той може да обикаля града, няма да има никакъв контрол... Ей такива неща, съвсем кротко и загрижено. И разни други причини ми е изтъквал, не само детето, разбира се. Примерно ооо каква е тая заплата, ама как ще работиш за толкова малко пари, или е тежка работата, пак загрижен, че много работя за малко пари, или нещо свързано с колегите... По същия начин откъсва от приятелки и близки, загрижен за мен - тая само те използва, ето как ти поиска не знам си какво, примерно пари на заем, ти ако ѝ поискаш, тя няма да ти даде, другата к*рва, третата не знам каква, как лошо ми влияят... Така се действа, няма забрани. И в един момент евентуално си даваш сметка, че нямаш нищо, нито работа, нито пари, нито приятели, нито близки. И те е превърнал в зависима от него в какъвто план се сетите...

Много ми хареса поста на Игнат, макар и преди това да имахме някои противоречия, и поставя доста въпроси. Аз определено не съм привърженик на полюсните действия и настроения,от сорта на това да дадеш едва ли не неограничени права на бебетата и малките деца и да не ги санкционираш по никакъв начин. Извратен ми се струва модерния напоследък модел на възпитание на децата - няква безкрайна свобода и прекаленото им третиране като равни.
При възрастните границите определено са празмити,основно заради различните ни възприятия за това кое е грубост и кое- не. Както и заради индивидуалната чувствителност... Има хора, които са груби,но добри. Има хора, които точно защото са уязвими и раними, предприемат защитна нападателна стратегия и нараняват първи. Те не са добри,но са чувствителни и прилагат двоен стандарт - "ти с мен ще се държиш нежно,но аз изобщо не ти дължа нежност ".  Тук обаче всичко пада на плещите на възпитанието. В това отношение поне нещата са еднозначни.
И наистина има хора, които обичат да бъдат унижавани и то не на сексуално ниво. Тук наистина не е уместно сравнението с BDSM,но въпреки това разбрах за какво иде реч...
Колкото до доброволния целибат,да го наречем така - повечето жени имат мъж до себе си, не защото така трябва или обществото им го налага,а защото те самите го искат. Така че е безсмислен призива "Не го правете, защото другите го очакват от вас". Те така или иначе не го правят заради обществото...

А той къде е у гъбите, че не може да осъществи контрол за детето след училище? Нещо е плиткоумен и не може да помогне с домашните на първокласник ли? Не може да дойде да те вземе от работа като е късно ли? Или да ти намери хубава работа като е толкова напред? Или да ти превежда Х сума на месец вместо заплата, която би получавала на "тежката" работа? За приятелите няма кво да коментирам - к**ви, не к*ви, можем да си пием виното по женски и това не го засяга. Те щото неговите пиянки сигурно са по-добри, да не почваме там... Оххх толкова варианти има за отговор на подобни елементарни манипулации... Ако някой те напада, нападаш и ти /не говоря за физически, а словесно, обвинително, да вменява вина и тн./
И ето, още тогава, по такъв начин, си щяла да му натиснеш копчето, да те издърмони веднъж и да си приключила преди 10-20 години /не знам колко точно си била с тоя/

Точно така, Аида. И при мен той играеше тънко с години. Малко не ми помага, малко се нацупи, малко дай сега твоите пари, малко това онова. Брат ти такъв, баща ти онакъв...

То нищо перфектно няма. Всичко и всеки си има своите минуси. Аз имам перфектен брак, ако го сравнявам с много други. 30 годишна връзка имаме, все нещо си е съвпаднало между нас. Караме се като бесни, крещим и се сърдим, но плюсовете явно са повече. За насилие не говорим, разбира се. Ясно е, че с такова нещата са различни. Би трябвало да са.

Той не може, защото много работи. Ей това е другото пък при него - аз съм работохолик, работя денонощно за вас, да имате вие. Голяма саможертва. Никога с нищо не съм го занимавала. Той беше оставен да работи и да изкарва пари. Толкова. Накрая ни пари, ни нищо не видях естествено, даже се оказа че съм имала да му връщам, дето ме бил издържал, хранил и плащал сметките. О, в един момент реши, че трябва да ме изучи, той ще плаща всичко, аз само да завърша. Оказа се, че съм му била един вид инвестиция. Като завърших и започнах работа трябваше да започна да му се отплащам... А всъщност там му беше грешката, защото образованието, контактите с хора, работата в последствие ми отвориха очите.

“ Натискането на копчето” може и да е за последно.
Ами после , пребива те, само че си толкова смачкана и той продължава да те мачка, почва да реве, свива се, ВИНАТА ти се появява , почваш с въпроси , “Ама дали не прекалих”, “Дали не мога да го излекувам”, “ Нараних ли го” , “Можеше да замълча” и айде пак наново …

Какво общо тук има перфектният брак?
Има много опции за далеч от перфрктен брак, в които изобщо няма насилие, нито физическо, нито каквото и да било.

По повод насилието - признавам, че не е чудо невиждано жени да посягат на мъжете си, но наистина съпрузите им се срамуват да се оплачат. И са прави - освен всеобщия присмех, трудно се справяш с една налитаща ти жена, без да я нараниш и да излезеш ти насилник. Тя може да те издере или ухапе, ама смееш ли да й треснеш един по-як шамар...
А за психическото насилие съм напълно уверена, че там сме равнопоставени и дори жените имат известен превес.

Тя и моята налита на бой понякога, ама много бързо я усмирявам. Мъж да се остави жена му да го бие, си е за бой и присмех отвсякъде.

"Перфектният брак" според мен има дотолкова общо, доколкото двойката или поне единият от двамата се опитват да поддържат някакъв имидж на добро семейство за пред хората. И именно за да не се срути този имидж, не споделят понякога дори на най-близките, че има проблем. А едно такова споделяне, ако в дадени случаи ( както писаха жени в темата, че майките им им казали да си търпят мъжете, защото такива ги били избрали) се окаже безполезно, в други може да бъде животоспасяващо. И да, понеже доста се прекалява в крайности, понякога границите се размиват и особено, ако си и без това изпаднал в несигурност в себе си, има да се чудиш кое да приемеш за нормално, и кое не.
Ето, даже и другата крайност на "перфектния брак" в кавички, също има връзка с темата. Точно защото повечето жертви се успокояват, че никъде няма перфектно.
Колкото до тръгването след първото посягане - да, и аз съм привърженик на това и съм го правила при разни опити на гадженца да се правят на мъже. Само че много описани примери има, в които шамарите се появяват след години, даже десетки години примерно поведение и отношения. И не е толкова лесно да кажеш на майка с две примерно малки деца да тегли шута на таткото, защото веднъж си отпуснал ръката. И то не защото на нея й изглежда съвсем нормално да си отпусне ръката, ами защото след толкова време заедно недоумява и търси логични причини и извинения за него и себе си как се е стигнало дотам да се случи това "отпускане". Защото нали, не е като да не го е познавала изобщо този човек. Същият този човек може да я е умилявал с чувство за справедливост. И същият този човек да се е възмущавал от други насилници и реално от същите неща, които сега прави с жена си.
Някой четох или слушах вчера с едно много добро предложение. Не само да се призовават жените да говорят и да се пазят, ами и мъжете - да си обръщат внимание на психичното здраве, да говорят и те повече за чувствата си, за да не се стига до там, че да намират жените им разчленени в някой куфар. И да, много по-често чувам да се казва на разни жени да си пият хапчетата, отколкото на мъже, които очевидно имат крещяща нужда.

Да, интересно, че сме чели хвалби, как жена ударила на мъжа си шамар, и той - нищо, ама го бил заслужил, докато в обратната ситуация - само да ми удари шамар той, напускам го веднага.

Същото положение! Само за образованието ми помогнаха нашите. И сега вади от 9 кладенци вода как ме бил издържал, колко бил работил. А всъщност имам тефтери, че на годишна база съм изкарвала поне наполовина колкото него, а понякога и повече.

Да, на теория е прекрасно.
На практика този мъж не е виновен, той не е проблемен, той не е насилник. За него тя е виновна, тя го предизвиква, тя трябва да бъде превъзпитана, той с шамари, с други методи просто я възпитава или ѝ показва къде ѝ е мястото, но това за него не е насилие.
Аз защитавах един такъв екземпляр. Системно физическо насилие, един ден не издържала и си тръгнала. Доста време се крила от него, той я търсил, следял. Един ден я набарал в центъра на селото и ѝ счупил носа. Делото беше за телесна повреда в условията на домашно насилие. Колко му говорих, тя така е решила, тръгнала си е, не съм го обвинявала какъв е що е, но му говорих, че тя си е свободен човек, има право след като нещо не ѝ харесва в тези отношения да си тръгне. Да не се занимава повече с нея, да я остави да си продължи живота и т. н. Казах му, сега ти е за първи път, ще те осъдят на пробация, но следващия път вече ще влезеш в затвора... Абе много му говорих. Той нищо, мълча. Мина делото, излизаме от залата и оня ѝ се нахвърли още в коридора на съда.... Ми... това е. Няма оправия.

Е това се чудя и аз! Той и без това ме е зарязал, защо не ме остави на мира? Иди си - Доди ми. Хем да не е с нас, хем като се върне да си играе на семейство. И като поисках да обявим официална раздяла, полудя.