МАМИТЕ НЕКА ГО ПРОЧЕТАТ. Е не мога 🤣🤣🤣🤣🤣 всеки път, като го чета се попикавам от смях 🤣🤣🤣
Един от най-често отправяните към мен съвети, докато кротко и не дотам незабележимо се превръщах в дирижабъл, беше „Наспивай се сега, ЧЕ ПОСЛЕЕЕ…!“, придружен от нервни въздишки, забелване на очи и оня характерен жест с ръка „мани, мани, не питай…“, който имаме навика да използваме за всякакъв вид неволи – от протекла пералня до новината, че съседът отгоре се е натровил с гъби.
На петия път, в който чух тая прокоба, леко се изнервих.
Ама, какви са тия бабички, бе? Те на дискотека не са ли ходили? Барове не са ли затваряли? Не са ли пили по цели нощи и после – хоп, директно на работа? Голяма работа – нямало да спя. Ами, ще правя нещо друго – тва готвене, интернет, книги, телевизия, музика. Спорт! Бебето заспива в 12 и аз до 1 – коремни преси-лицеви опори, коремни преси-лицеви опори. Може даже и на въже да поскачам в коридора.
Въобще, всичко е въпрос на организация и желание, останалото са лигавщини, обобщавах уверено и с тая ведра мисъл потъвах в обичайния си 13-часов сън.
Една година и десетки часове неспане по-късно мнението ми по въпроса е коренно различно. Ще ви разкажа как минава една година неспане в етапи, пък вие си водете записки и се надявайте на чудо.
Етап „блажени са невежите“. След като 9 месеца бях спала като мечка с хронична нарколепсия, в болницата ми се случи нещо скандално – не успях да мигна в нито една от трите нощи. Първата лежах и оплаквах съдбата си на разпрана пуйка с контракции – ако смятате, че секциото те лишава от тях, много се лъжете. Пак си ги получавате, само че след бебето, а не преди него. Втората нощ мина като първата, като в добавка оглушах с едното ухо – така и не разбрах защо. Вече бях не само разпрана, но и глуха. Когато и третата нощ започна да приближава без изгледи да заспя, с досада си казах – Оф, един път да си ида вкъщи, да си почина!
Отидох си вкъщи да си почивам и следващите 3-4 месеца отлетяха като един миг – ама от тия, безкрайните. Спомените от тоя миг са еднотипни – бебето започва да плаче всяка нощ в 1.45, защото има колики, а една невротична сянка, облечена в тениска, стои прегъната над кошарата и вяло духа със сешоар възглавничка с черешови костилки. Същото, без никакъв успех, се повтаря в 3.15 и после – в 4 часа. Ако някой има творчески планове да рисува картина с черен пастел, озаглавена „ИДИОТ“, да ми се обади – мога да позирам.
Някъде в този период, една ранна сутрин се срещнахме в кухнята с мъжа ми и той ми подаде току-що използваната от него кафеварка, за да я измия и да си сваря кафе. Доверчиво протегнах ръка и ПЛЪТНО си залепих дланта за врялото ѝ дъно. И двамата бяхме много изненадани от случилото се и изразихме изненадата си – всеки посвоему.
Аз, запокитвайки кафеварката в мивката и изкряквайки нечленоразделно: „ТВА ВРЯЛО!!!!!“.
Мъжът ми (едновременно с думи, жестове и интензивно повдигане и сваляне на вежди, понеже все още бях глуха с едното ухо): „%%%!!!888““%%“!!!????!!!!, сиреч – „Ти в ред ли си, бе????!???“.
От този период съм запаметила една дата. 12 април, Великден. В тази велика нощ бебето спа от 11 до 6 сутринта, което не се повтори НИКОГА повече през тази календарна година. Колко пъти през юли, а също и през ноември, но най-вече – през декември, съм го гледала и съм казвала – „Не можеш ли да поспиш така, както спа на ДВАНАЙСТИ АПРИЛ???“ Предполагам, че тая дата ще я помня докато умра, и на всяка семейна сбирка, когато вече съм съвсем изкуфяла, пред всички ще разказвам как на 12 април 2015 година синът ми е спал непробудно ЦЕЛИ 7 часа.
Етап „повредата е във вашия телевизор“. Стартира някъде от 5-я месец нататък, когато започнах да заспивам, хранейки бебето. Сядах в леглото, поглеждах с мътен поглед часовника, отбелязвах на глас – за сведение на паяка на тавана – „пак е 3.15“, облягах се на стената и следващото, което помня е, че часовникът вече показва 5 часа, аз съм вдървена като престоял труп, а главата ми е увиснала напред и малко ѝ остава да се откърши и да се търкулне под леглото. Вратът ми започна да скърца отчетливо и се наложи да спя с възглавница за пътуване до мен – като се събудя през нощта, да ми е пред очите и да се сетя да си я надена на шията.
Започнах да забравям кой как се казва, а също и имената на разни неща, като влак, хляб, асансьор, кашкавал, радио, пъпеш и много други. За да не мълча като пълен тъпанар, заменях липсващите думи с многозначителното ЪЪЪЪ… АААА…ЪЪЪЪ??? и въпросителен жест с ръка, на който околните, от неудобство да ме гледат как се мъча, откликваха и започваха да се надпреварват да отгатват. Когато ми се наложеше да водя разговор с хора извън най-близкото ми обкръжение, репетирах предварително.
Добър ден, аз съм…., дошла съм за…, кога ще мога да…, МНОГО ви благодаря, довиждане!
и на излизане гледах да не се блъскам във вратата.
Няколко пъти ми се случи на улицата да ме срещат хора, които очевидно ме познават. Мисля, че и аз ги познавах, но нито помнех кои са, нито откъде са. Здравей, как си, как е детето, олеле, какъв е сладък, целият на баща си (добреее, начи познават и бащата!!), и така нататък, сещате се, а аз се чувствах адски неловко, защото бях СИГУРНА, че и преди съм ги срещала, може би дори сме били заедно на море, планина или дискотека, но, да пукна, ако се сещам кои са и как се казват. Всеки път успявах да се измъкна без да се изпусна, че страдам от амнезия, а един път дори се сетих с кого съм говорила три месеца по-късно, когато с човека се озовахме в един и същи хотел и компания.
Развих проблем с алкохола. В смисъл, че като изгълточех две-три глътки бира, се замайвах като след три големи водки. След една такава необмислена следобедна бира се наложи да се подпирам на количката, за да се прибера до вкъщи без да припадна в някой пясъчник.
Често прибирах същата онази кафеварка в хладилника, кутията с кафето – при вилиците, а сушилнята се задръсти зловещо от хартиените кърпички, които нонстоп забравях във ВСИЧКИ джобове на дрехите си. На шестия месец, когато машината вече виеше като парен локомотив, мъжът ми просто я отваряше, отвътре, заедно с дрехите, се изсипваха хиляди миниатюрни парченца изсушена хартия и той сломено започваше да си пощи чорапите.
Споменът ми от този период е една сценка, която се разигра в къщата до нас. Тя приютяваше нелегални имигранти и понеже беше лято, върволицата беше безкрайна и денонощна. В поредната юлска нощ, в която будувах, чух крясъци и надникнах зад завесите. Едрата, руса хазяйка на бардака висеше до кръста през прозореца на първия етаж и млатеше с РОЗОВА джапанка по главата двама имигранти, които се опитваха да се катерят по стената. Няма да се качвате, бе, пляяяяс джапанка по главата, махай се оттук, пляяяяс джапанка по главата, изчезвайте и двамата, ПЛЯЯЯЯС.
Господи, казах си, аз поне си имам легло – може и да не мога да спя в него, но го имам и никой не ме бие с джапанка по главата. Всичко друго ще се оправи.
Етап „истерия“. Настъпи след 7-8 месеца липса на сън. Разговорите с роднини и приятели започнаха да звучат като визитация в болница. Успя ли да поспиш? – Не. (неловко мълчание) – Колко спа тая нощ? – Три часа. (неловко мълчание). Е, айде, утре пак ще се чуем.
Всичко ме дразнеше ужасно. Тая котка няма ли вече да се научи да си отваря хладилника и да си слага сама? И как така „Какъв бензин да ви сипя??“ Еми, сипете какъвто има!! Най-много ме товареха въпросите „как изкарахте празниците“. Как, та как! ЕМИ, НЕ ЗНАМ КАК! Просто не знам как съм изкарала празниците – сигурно съм правила нещо и съм била някъде, но нямам представа какво и къде.
От време на време слушах истории за жени, които имали малки деца, които спели от 9 вечерта до 7 сутринта. На тия брат ми (който има близначки и е професионалист в оцеляването без спане) им вика „бебета-еднорози“. Всички сме чували за съществуването им, но никога не сме ги виждали на живо.
Веднъж отидохме с приятели на театър и аз заспах. На тръгване казах на всички, че пак трябва да отидем. Два часа – два часа. Кой ти ги дава.
Кулминацията настъпи една нощ през януари, в която детето за пореден път реши, че в 1 часа през нощта е време да блъска по кофата за боклук и да свири на миниатюрното си пиано. Нахлух при спящия ми мъж, изкряках му в ухото НЕИЗДЪРЖАМПОВЕЧЕ!!! ЩЕСЕПОБЪРКАМ!!, тръшнах се драматично на леглото, сложих си възглавницата на лицето и се опитах да се самозадуша (понеже живеем на 1-я етаж и за да приключа тая мъка със скок, трябваше да скоча 17 пъти).
Неочаквано за всички, най-вече за мен, облекчението настъпи скоро след това. Може би защото проходи и започна да се изморява, може би защото му изникнаха триста и трийсет зъба, може би и заради двете. Може би защото го отбих. Честно казано – не ме и интересува защо. Единственото, което ме интересува, е, че сега, като си легна в 12, се събуждам в 7 и не се чувствам като нещо зловещо, изпълзяло от шахтите. Сигурна съм, че много от вас ще ме разберат. На останалите мога само да кажа – „Гледайте да спите сега, че после…. “.
P.S. И никога не съм разбирала израза “спах като бебе“. Като кое бебе? Посочете ми го!
Виж целия пост
Един от най-често отправяните към мен съвети, докато кротко и не дотам незабележимо се превръщах в дирижабъл, беше „Наспивай се сега, ЧЕ ПОСЛЕЕЕ…!“, придружен от нервни въздишки, забелване на очи и оня характерен жест с ръка „мани, мани, не питай…“, който имаме навика да използваме за всякакъв вид неволи – от протекла пералня до новината, че съседът отгоре се е натровил с гъби.
На петия път, в който чух тая прокоба, леко се изнервих.
Ама, какви са тия бабички, бе? Те на дискотека не са ли ходили? Барове не са ли затваряли? Не са ли пили по цели нощи и после – хоп, директно на работа? Голяма работа – нямало да спя. Ами, ще правя нещо друго – тва готвене, интернет, книги, телевизия, музика. Спорт! Бебето заспива в 12 и аз до 1 – коремни преси-лицеви опори, коремни преси-лицеви опори. Може даже и на въже да поскачам в коридора.
Въобще, всичко е въпрос на организация и желание, останалото са лигавщини, обобщавах уверено и с тая ведра мисъл потъвах в обичайния си 13-часов сън.
Една година и десетки часове неспане по-късно мнението ми по въпроса е коренно различно. Ще ви разкажа как минава една година неспане в етапи, пък вие си водете записки и се надявайте на чудо.
Етап „блажени са невежите“. След като 9 месеца бях спала като мечка с хронична нарколепсия, в болницата ми се случи нещо скандално – не успях да мигна в нито една от трите нощи. Първата лежах и оплаквах съдбата си на разпрана пуйка с контракции – ако смятате, че секциото те лишава от тях, много се лъжете. Пак си ги получавате, само че след бебето, а не преди него. Втората нощ мина като първата, като в добавка оглушах с едното ухо – така и не разбрах защо. Вече бях не само разпрана, но и глуха. Когато и третата нощ започна да приближава без изгледи да заспя, с досада си казах – Оф, един път да си ида вкъщи, да си почина!
Отидох си вкъщи да си почивам и следващите 3-4 месеца отлетяха като един миг – ама от тия, безкрайните. Спомените от тоя миг са еднотипни – бебето започва да плаче всяка нощ в 1.45, защото има колики, а една невротична сянка, облечена в тениска, стои прегъната над кошарата и вяло духа със сешоар възглавничка с черешови костилки. Същото, без никакъв успех, се повтаря в 3.15 и после – в 4 часа. Ако някой има творчески планове да рисува картина с черен пастел, озаглавена „ИДИОТ“, да ми се обади – мога да позирам.
Някъде в този период, една ранна сутрин се срещнахме в кухнята с мъжа ми и той ми подаде току-що използваната от него кафеварка, за да я измия и да си сваря кафе. Доверчиво протегнах ръка и ПЛЪТНО си залепих дланта за врялото ѝ дъно. И двамата бяхме много изненадани от случилото се и изразихме изненадата си – всеки посвоему.
Аз, запокитвайки кафеварката в мивката и изкряквайки нечленоразделно: „ТВА ВРЯЛО!!!!!“.
Мъжът ми (едновременно с думи, жестове и интензивно повдигане и сваляне на вежди, понеже все още бях глуха с едното ухо): „%%%!!!888““%%“!!!????!!!!, сиреч – „Ти в ред ли си, бе????!???“.
От този период съм запаметила една дата. 12 април, Великден. В тази велика нощ бебето спа от 11 до 6 сутринта, което не се повтори НИКОГА повече през тази календарна година. Колко пъти през юли, а също и през ноември, но най-вече – през декември, съм го гледала и съм казвала – „Не можеш ли да поспиш така, както спа на ДВАНАЙСТИ АПРИЛ???“ Предполагам, че тая дата ще я помня докато умра, и на всяка семейна сбирка, когато вече съм съвсем изкуфяла, пред всички ще разказвам как на 12 април 2015 година синът ми е спал непробудно ЦЕЛИ 7 часа.
Етап „повредата е във вашия телевизор“. Стартира някъде от 5-я месец нататък, когато започнах да заспивам, хранейки бебето. Сядах в леглото, поглеждах с мътен поглед часовника, отбелязвах на глас – за сведение на паяка на тавана – „пак е 3.15“, облягах се на стената и следващото, което помня е, че часовникът вече показва 5 часа, аз съм вдървена като престоял труп, а главата ми е увиснала напред и малко ѝ остава да се откърши и да се търкулне под леглото. Вратът ми започна да скърца отчетливо и се наложи да спя с възглавница за пътуване до мен – като се събудя през нощта, да ми е пред очите и да се сетя да си я надена на шията.
Започнах да забравям кой как се казва, а също и имената на разни неща, като влак, хляб, асансьор, кашкавал, радио, пъпеш и много други. За да не мълча като пълен тъпанар, заменях липсващите думи с многозначителното ЪЪЪЪ… АААА…ЪЪЪЪ??? и въпросителен жест с ръка, на който околните, от неудобство да ме гледат как се мъча, откликваха и започваха да се надпреварват да отгатват. Когато ми се наложеше да водя разговор с хора извън най-близкото ми обкръжение, репетирах предварително.
Добър ден, аз съм…., дошла съм за…, кога ще мога да…, МНОГО ви благодаря, довиждане!
и на излизане гледах да не се блъскам във вратата.
Няколко пъти ми се случи на улицата да ме срещат хора, които очевидно ме познават. Мисля, че и аз ги познавах, но нито помнех кои са, нито откъде са. Здравей, как си, как е детето, олеле, какъв е сладък, целият на баща си (добреее, начи познават и бащата!!), и така нататък, сещате се, а аз се чувствах адски неловко, защото бях СИГУРНА, че и преди съм ги срещала, може би дори сме били заедно на море, планина или дискотека, но, да пукна, ако се сещам кои са и как се казват. Всеки път успявах да се измъкна без да се изпусна, че страдам от амнезия, а един път дори се сетих с кого съм говорила три месеца по-късно, когато с човека се озовахме в един и същи хотел и компания.
Развих проблем с алкохола. В смисъл, че като изгълточех две-три глътки бира, се замайвах като след три големи водки. След една такава необмислена следобедна бира се наложи да се подпирам на количката, за да се прибера до вкъщи без да припадна в някой пясъчник.
Често прибирах същата онази кафеварка в хладилника, кутията с кафето – при вилиците, а сушилнята се задръсти зловещо от хартиените кърпички, които нонстоп забравях във ВСИЧКИ джобове на дрехите си. На шестия месец, когато машината вече виеше като парен локомотив, мъжът ми просто я отваряше, отвътре, заедно с дрехите, се изсипваха хиляди миниатюрни парченца изсушена хартия и той сломено започваше да си пощи чорапите.
Споменът ми от този период е една сценка, която се разигра в къщата до нас. Тя приютяваше нелегални имигранти и понеже беше лято, върволицата беше безкрайна и денонощна. В поредната юлска нощ, в която будувах, чух крясъци и надникнах зад завесите. Едрата, руса хазяйка на бардака висеше до кръста през прозореца на първия етаж и млатеше с РОЗОВА джапанка по главата двама имигранти, които се опитваха да се катерят по стената. Няма да се качвате, бе, пляяяяс джапанка по главата, махай се оттук, пляяяяс джапанка по главата, изчезвайте и двамата, ПЛЯЯЯЯС.
Господи, казах си, аз поне си имам легло – може и да не мога да спя в него, но го имам и никой не ме бие с джапанка по главата. Всичко друго ще се оправи.
Етап „истерия“. Настъпи след 7-8 месеца липса на сън. Разговорите с роднини и приятели започнаха да звучат като визитация в болница. Успя ли да поспиш? – Не. (неловко мълчание) – Колко спа тая нощ? – Три часа. (неловко мълчание). Е, айде, утре пак ще се чуем.
Всичко ме дразнеше ужасно. Тая котка няма ли вече да се научи да си отваря хладилника и да си слага сама? И как така „Какъв бензин да ви сипя??“ Еми, сипете какъвто има!! Най-много ме товареха въпросите „как изкарахте празниците“. Как, та как! ЕМИ, НЕ ЗНАМ КАК! Просто не знам как съм изкарала празниците – сигурно съм правила нещо и съм била някъде, но нямам представа какво и къде.
От време на време слушах истории за жени, които имали малки деца, които спели от 9 вечерта до 7 сутринта. На тия брат ми (който има близначки и е професионалист в оцеляването без спане) им вика „бебета-еднорози“. Всички сме чували за съществуването им, но никога не сме ги виждали на живо.
Веднъж отидохме с приятели на театър и аз заспах. На тръгване казах на всички, че пак трябва да отидем. Два часа – два часа. Кой ти ги дава.
Кулминацията настъпи една нощ през януари, в която детето за пореден път реши, че в 1 часа през нощта е време да блъска по кофата за боклук и да свири на миниатюрното си пиано. Нахлух при спящия ми мъж, изкряках му в ухото НЕИЗДЪРЖАМПОВЕЧЕ!!! ЩЕСЕПОБЪРКАМ!!, тръшнах се драматично на леглото, сложих си възглавницата на лицето и се опитах да се самозадуша (понеже живеем на 1-я етаж и за да приключа тая мъка със скок, трябваше да скоча 17 пъти).
Неочаквано за всички, най-вече за мен, облекчението настъпи скоро след това. Може би защото проходи и започна да се изморява, може би защото му изникнаха триста и трийсет зъба, може би и заради двете. Може би защото го отбих. Честно казано – не ме и интересува защо. Единственото, което ме интересува, е, че сега, като си легна в 12, се събуждам в 7 и не се чувствам като нещо зловещо, изпълзяло от шахтите. Сигурна съм, че много от вас ще ме разберат. На останалите мога само да кажа – „Гледайте да спите сега, че после…. “.
P.S. И никога не съм разбирала израза “спах като бебе“. Като кое бебе? Посочете ми го!
