Разкажете спомени, покажете спомени! Събудете ги и издухайте праха им

Много хубава тема и много мил спомен! 🌹
Да почива в мир дядо Ви! Започвате тема със спомен за него,от това си личи,че е бил много важен за вас. ❤️

Аз имам спомени,които никога няма да забравя!
И често ще се разписвам тук,като се сетя.Веднага в главата ми изкача един много мил и трогателен момент за мен с баща ми.
Имах проблеми,бях на 18 години.Бях сама вкъщи,а нашите на работа.Всичко ми беше дотегнало и си поревах здраво.Даже не съм чула,кога са се прибрали нашите.Баща ми влезна в стаята и аз веднага се направих на заспала.Той веднага разбра,че нещо не е наред (явно заради запушения,хъркащ нос 😁)
И ме попита,защо плача.Отговорих му,че нищо ми няма.При,което почвам повече да рева.И той ме пита пак дали ще му кажа причината за,която се дера така.Аз му отговорих,че не мога да му кажа.И той седна на съседното легло (никога няма да забравя думите му) и каза:Щом не искаш да ми кажеш,добре! Аз пък ще седя тук , докато се успокоиш и престанеш да плачеш.Нищо няма да ти говоря,просто ще стоя!

И седя с мен докато млъкна.Та накрая се направих на заспала и той излезна от стаята. ❤️❤️❤️
Много се разчувстваха от случката и беше още една причина да плача ,докато изгрее слънцето..

Колко красиво и мило

Била съм  5 или 6 годишна  и никога няма да забравя една сутрин на Коледа  баба ми каза, че излиза за малко. След малко  се върна и носеше кукла. Естествено Дядо Коледа я бил оставил през нощта. Радостта ми беше неописуема, първата ми кукла ще си я спомням докато съм жива.

С дядо ми лятото редовно се разнасяхме из село с магарето.  Един ден бяхме отишли  в гората за дърва. Дядо все ми се караше да не му се пречкам ама аз не, исках да му помагам. Мина се малко  време, решихме да тръгваме... няма го магарето. Цялото магаре заедно  с каруцата изчезнало. Тръгнахме си пеша и малко по-натам едни овчари го хванали и  го пазят. Милото му беше писнало и  решило да си ходи. Толкова го обичах това животно и колко  ревах  като го продадоха.

Много хубава тема, благодаря за бея!

Моят спомен е от ранното ми детство. Майка ми ни караше всяка година да пишем писмо на дядо Коледа с брат ми. Понеже още не знаехме да пишем, реално тя го пишеше, а ние само казвахме какво искаме.
Та пише тя вместо нас запечатва писмото в плик и го слага на балкона, за да мине през нощта джуджето на дядо Коледа да го вземе.
На следващата сутрин ставаме с брат ми и тичаме към балкона да видим писмото дали е там. Бях ужасно разочарована, че го виждам невзето. Съответно с брат ми тичаме обратно към спалнята да се оплачем на мама. А тя ни погледна само и ни попита: "Сигурни ли сте? Проверете пак, ама хубаво погледнете!"

Този път като отидохме до балкона видяхме, че не само писмото го нямаше, ами и имаше малки стъпчици в снега, водещи към мястото, където го бяхме оставили. Един вид че джуджето на дядо Коледа е минало и го е взело.

Стъпчиците мама беше направила с пръсти, но това го осмислих след години чак. Също така до ден днешен не знам как първия път като сме погледнали, ни се е сторило, че писмото е още там. Точно по тази причина вярвах изключително дълго в дядо Коледа, дори и след като една година си намерих подаръка скрит в килера. Вярвах, че писмото е било там, а после - не, а не че само ми се е привидяло.

ТКЗС ... Баба и дядо, къмто 45-50 годишни ... Няма да забравя телетата, конете, котките, играта в люцерната с циганетата ... Вечер тръгваме да се прибираме: Огромно ЧЗ и дядо отпред, баба отзад, а аз сгушена по средата ... И на фона на тази картина - кръстена съм на умрял човек... Винаги кръщавах някое животинче с моето име, а то все не оцеляваше ... Много бях щастлива с едно теле, научих го да пие мляко: потапяш си пръстите в млякото и то започва да ги бозае, дърпаш си лекичко ръката към ведрото и когато вече муцунката му е потопена в млякото си махаш ръката ... Телето беше мъжко Имаше рога вече като порасна ... Заспивах на главата му, а то не мърдаше, въпреки че слагаха люцерна в хранилките ... Много го обичах и ... оревах света, когато дойдоха тировете от месокомбината ...

Еххх,и аз си имам такива спомени от детството. Все едно беше вчера, но минаха цели 25 години от тогава. Това е един от спомените ми, който свързвах после с художествената литература в училище. Това си ми остана някак в съцето, да не говорим, че никой от участниците в него вече не е сред живите...
Беше юли или началото на август... навън беше ужасно топло, слънцето пареше. Дядо подготвяше каруцата и коня. Кончето беше красиво, но малко мързелуваше, дядо се ядосваше. Дядо, баба и татко се натоварихме на талигата..и казше дии дии, но кончето не искаше да вървии. С 100 зора стигнахме на полето. Дядо мрънкаше нещо. Краставици и домати браха. Аз си рових из клечките и пръста, и им се бутах в краката.. едва ли нещо съм им помогнала. Стана време да си ходим, качихме отново на каруца. Дядо отново се ядоса на кончето. С татко бяхме отзад, когато изведнъж полетяхме, коня обърна каруцата и с татко останахме по нивята. Толкава ясно си спомням колко много се изкефих, цял ден се смеех и до ден днешен си ми остана мил спомен. Такива спомени не се правят с пари, играчки и таблети. Това са битови спомени от около 97ма...но те бяха истински.

Много ме беше яд като малка,че нямам къде да ида на село и после да разказвам случки в училище. Освен някой кон с каручка и зоопарка, животни на живо не бях виждала и слушах със зяпнала уста летните истории на приятелите ми. Но пък си имах улични кучета, пет огромни, рошави звяра, които всеки ден ме изпращаха и прибираха от училище, а в голямото междучасие ме чакаха до оградата.
Да, обичам кучета, много ги обичам.😊

Не се сещам за конкретен спомен от детството си, това,  което си спомням е по-скоро усещането, чувството, което е останало в мен от дните, когато бях дете. Когато бях дете, живеех с чувството (без да го осъзнавам), че дълго време ще бъда дете и нетърпението каква ще бъда, как ще изглеждам, дали ще имам свои деца и т. н. - като порасна. Много бързо мина времето, в което бях дете, неусетно, и сега ми липсва това време. Представям си как бих се събудила и отново съм дете и отивам на училище, после се прибирам у дома и изживявам стари усещания, но със съзнанието, което имам сега, като възрастен, как бих реагирала на дадено събитие, случка, отношение, думи, но от позицията на сегашното си мислене макар и детето, което бях. Като спомени са останали в мен - когато, като дете, нощувах у другата си баба, бяхме легнали с братовчедка ми между нея на леглото и тя ни ракзваше някаква приказка и ние заспахме. Друг спомен е, когато дядо ми слагаше на печката, през зимата, филии хляб, за да ги препече и чайникът с липа и стаята замирисваше на препечени филии и чай от липа или, когато татко си правеше кафе на джезве и стаята ухаеше на кафе. Друг спомен е радостта от предстоящите коледни и летни ваканции, лятото, когато ходихме с родителите ми на море, на бунгала и там играехме федербал. Спомените, в които се събирахме леля ми, баба ми, братовчедка ми, говорихме си и много се смеехме, по женски.

Сещам се за синия Москвич на дядо, с червен кожен салон, който като завиваше и свиреше. Голям смях падаше. В колата му беше забранено да се говори, да не пречим, което естествено не се спазваше. След време дядо си купи нова Лада и продаде Москвича, защото беше паркиран пред тях, а не в гараж и редовно го крадяха да ходят до морето с него. След 20+ години един приятел си купи същия стар Москвич, качвам се в него и хора, ако щете вярвайте, ама Москвичите си имат миризма, миришеше на Москвича на дядо.

Чудесна тема. От детските ми години имам приятни и не дотам приятни спомени. Ходила съм в 3 детски градини, като от първата спомените ми са много неприятни. Във втората имахме много добри учителки. Мен почти винаги ме вземаха последна и докато чаках, бяхме двете с едната учителка, която се отнасяше много добре към мен ипрез лятото често ми даваше да ям домашни круши от техния двор. Това някак си ми стопляше сърцето.
Друг спомен- моята баба, лека й пръст, беше малко строга с мен, но много ме обичаше. По онова време момиченцата много носеха дантелени панделки и аз много исках да имам такава. Тогава веднага отиде и ми купи и аз бях много доволна.  Купуваше ми също и едни плодови пресни млекца, които много обичах да пия. Засега това са едни от приятните ми спомени, за които се сещам.

Със семейството ми минахме през много премеждия.Това е спомен,който ме натъжава,а в същия момент ми стопля сърцето,защото в него има много любов и вяра.
Бях на около 16-17години.Всички си бяхме в къщи.Вечеряхме и всичко беше наред.Изведнъж майка започна да повръща някакви червени жилки..Всички много се уплашихме.(Често и прилошаваше и след няколко минути се свестяваше).Баща ми веднага я грабна за да я закара на лекар и на прага на вратата майка ми каза,да я остави някъде да полегне за малко,защото няма грам сили и изведнъж припадна.
Сестрите ми се разплакаха и ги изведох в другата стая,баща ми се паникьоса,а аз всячески се опитвах да свестя майка ми.
Както дишаше тежко,изведнъж настана тишина.
Баща ми каза: Провери дали диша,аз не мога!
Пулса и беше едва уловим.Слагам буза на носа и..ни най-малка въздишка нищо..
Баща ми я хвана за ръката, започна да й говори и да се моли!
Моля те,ако ме чуваш върни се,не ни оставяй.С дъщерите ни имаме нужда от теб.
Господи,моля те не я взимай,остави ни я.!
Плаче с все глас.
Молеше се всяка секунда без да спира.
Минаха около 5 минути.И изведнъж майка си пое дълбоко въздух,все едно е била под вода и изведнъж е излязла.Помогнах на баща ми да я вдигнем и я закарахме до колата и отидоха на лекар.
Оставиха я в болница.На сутринта отиваме на свиждане.
И мама праща баща ми и сестрите ми до лафката.Оставаме на саме и тя ме пита,какво се е случило снощи.
За да я не я стресна и казах,че както винаги и прилоша изведнъж(,но този път беше различен)
Тя ми каза: Не,този път аз умрях! Бях в една голяма,черна дупка.И две сенки ме мъчеха,докато не ме умориха.Изведнъж чух гласа на баща ти и видях едно малко прозорче светлина.Баща ти ми казваше: Моля те,хвани ме за ръката,само ме докосни,и ще излезеш от там Майка ми отговорила,че няма сили и пръста да си мръдне и всичко е свършено.Казала да се грижи за нас,че това е края няма да може да дойде.Той отново и казал: Не,ще дойдеш и ще се грижим заедно за тях,не се предавай,само ми докосни ръката.Майка се борила с всички сили да се понавдигне и едвам докоснала ръката на баща ми и всичко се обляло в светлина.
Разплаках се,докато мама ми разказваше това,защото се сетих как вечерта баща ми се молеше за нея с цялото си сърце и душа.
Любовта и вярата му върнаха майка ми.Това беше цяло чудо!! ❤️

Цялата настръхнах и се разплаках... не съм чувала нещо по-трогателно... Толкова любов

Благодаря 🌹
Радвам се,че израстнах в семейство в,което видях любовта, и повярвах в необясними неща.

Като те чета, просто се чувствам виновна, че не съм се молила достатъчно за моите близки, които си отидоха.