Познай коя е книгата - тема 17

Здравейте, случайно попаднах темата.
Мисля че това е Рей Бредбъри  " Смъртта е занимание самотно".
Ако съм познала, ще помоля някое момиче да пусне друга загадка, аз не съм подготвена за това.

Познахте

Пускането на загадка не изисква кой знае каква подготовка. Аз просто копирам текст от книга, която чета или съм прочела на скоро. Други дами снимат, ако четат на хартия.
Колкото повече хора се включват със загадките, толкова по интересно става, иначе пускаме все едни и същи хора.
Не е критика, само казвам защото често позналите си преотстъпват правото.

Надгробен надпис.
Там, където беше тя, там беше Рая.

Преводът е малко... мой.

Аз уча за изпити и това което мога да копирам, няма да е интересно.

Вече бяха слезли от трамвая и вървяха по тъмните улици, хванати за ръка.
 
Ако бях някой друг аз, щеше ли да бъдеш точно  ти до мен?
Ако беше друга ти, щях ли този някой да съм аз? Аз можех ли да бъда ти, където „ти” е сянка в  миг студен?
Не! Други щяха да са „ние”, ако тези, днешни ние  никога не сме били.

Джина припяваше блусово и накрая се засмя на  внезапната поетична муза, която го обзе. Почувства  се щастлив точно в този момент.
– Представям си те, обаче, като философ.  Страдащ, модерен екзистенциалист – смееше се  Лейла и изброяваше. – Учител по източни практики.
– Значи не ме харесваш такъв, какъвто съм –  Джина се намуси и моменталното му чувство на  удовлетвореност от преди малко се изпари. – Щом  си ме представяш като някакъв друг, значи мислиш,  че не съм идеален за теб.
– Глупостиии! – Лейла не спираше да се смее и  забавлява на изблиците му на цупене. Истината беше,  че той започна да се колебае и съмнява в нея.
За вярващите в кармичните закони да  потвърдим, че на Лейла и Джина им беше писано да  са заедно. Точка. За ирония на вселенските прищевки  е редно също така да уточним, че в момента, в който Джина осъзна, че Лейла не е за него, тя напротив  реши, че иска да обединят съдбите си завинаги. 
Няколко седмици по-късно тя се премести да  живее в апартамента му, заедно с двата си мопса. И  там прекара доста години, през които черен дакел  замести двата починали мопса, котка и бежов пудел  заеха мястото на споминалия се дакел, а папагал  ара, неистово въртящ главата си във всички посоки,  нажежаваше понякога обтегнатата обстановка. 
Имаше по малко драми, по малко безметежни  любовни мигове, много незададени въпроси и  толкова ненамерени отговори, дилеми, драми и пак  любов. Всичко си отиваше, само въпросите оставаха.
До един ден, в който тя си събра багажа и  животните, и излезе през прага на дома, който  обитава малко повече от десет години.

Марк Твен "Дневникът на Ева" ?

Ако модито сметне,че не е по темата,да го изтрие.

Кой физик и изобретател (1775–1836) е пожелал преди смъртта си да гравират на надгробната му плоча надписа:

"Най-накрая щастлив!"

Егати готиният киселяк,между другото! Въпреки това предсмъртното му желание не е изпълнено - вместо тези думи на гроба му се мъдри някаква възвишена банална тъпотия,(забравих точно каква).

"Той беше толкова добър и толкова скромен, колкото и велик" - нещо такова пише на надгробната плоча.
Май само за надгробни надписи отговарям досега
 
   И отговор на Galapagos1-"Йога на греха" на Ради Рос

Докато си мислеше така и едва се влачеше през гората, дърветата внезапно свършиха и Рагаца скочи на шосето.
   – О-о-ох!– изохка шосето.– Мм-мм-мм!...
   – Много се извинявам! – каза веднага Рагаца – Не трябваше така да скачам. Много ли ви заболя?
    Шосето се засмя.
   – Ами! – каза то.– Даже не те усетих, като скочи. Върху гърба ми минават хиляди тонове, а ти нямаш и килограм.
 Гърбът ме заболя, затова изохках – преди малко мина един трактор и ми изподраска кожата.
   – Много ли боли? – съчувствено запита Рагаца, която премина също на "ти".
   Шосето въздъхна шумно, помълча малко и каза:
   – Тракторът е нищо. Ами всичките камиони, леки коли, танкове и какво ли още не на моя гръб лежат. Аз ги нося.
   – И не ти ли е тежко? – запита Рагаца.
   – Не е много леко – отвърна шосето.– Но който иска да му е леко, не става шосе. Избира си нещо друго.

Това съм го гледала като постановка "Не падай духом" Станислав Стратиев

Много приятна  детска книга, май "Крушата Рагаца" се казваше. За крушата решила да падне далеч от дървото

Да, Станислав Стратиев е и "Пътешествие без куфар" е тази повест. Имаше едно време в детството ми и драматизация на плоча, която ми подариха.Изобщо не можех да разбера за какво се говори , никак не приличаше на детска приказка, но определено ми привлече вниманието и изчетох всичко издадено на този автор още като дете.

Изненадана съм, че познахте книгата. Аз съм почти на края на книгата и е много забавна.

От книжката която чета на детето
"Всички ядоха колкото можаха и накрая супникът се изпразни. Остана само една мъничка, мъничка глътка на дъното. Но тази глътчица Емил си я искаше, а единственият начин да се добере до нея беше, да напъха цялата си глава в супника и да сръбне глътката. Емил така и направи, а другите чуха как сърба там вътре. Но след това Емил понечи да измъкне главата си оттам и представете си, тя НЕ МОЖА ДА ИЗЛЕЗЕ! Беше заседнала! Тогава Емил се изплаши, скочи от мястото си и застана сред кухнята със супника нахлупен върху главата като голям калпак. Той му закриваше и очите, и ушите. Емил го задърпа и се развика. Лина също се разтревожи.

— Хубавият ни супник! — завайка се тя. — Хубавият ни супник с цветята, сега в какво ще сипваме супата?

Щом като главата на Емил беше в супника, там не можеше да се сипва супа, естествено — това поне й беше ясно, въпреки че не можеше да проумее доста други неща.

Но майката на Емил мислеше повече за самия Емил.

— Ами сега, как ще измъкнем момчето? Трябва да счупим супника с дилафа!

— Ти не си с ума си — възпротиви се таткото на Емил. — Та той струва цели четири крони."

Емил от Льонеберя.

Хихи, мислех да сложа от нея цитат...

Нова загадка:


Вън беше хладно, мартенска вечер, вдигнах си яката на сакото, сложих си шапката, опипах последната си цигара в джоба. Сетих се за бутилката с коняк, тя щеше да действа много декоративно, но би възпрепятствала проявленията на милосърдие, беше скъпа марка, познаваше се по запушалката. Възглавницата под лявата мишница, китарата под дясната, тръгнах към гарата. Едва по пътя забелязах следи от времето, което тук се нарича „лудешко“. Един маскиран като Фидел Кастро пиян младеж се опита да се заяде с мен, но аз се измъкнах. На стълбите на гарата една група матадори и испански донове чакаше такси. Бях забравил, че имаше карнавал. Това бе добре дошло. Професионалният артист най-добре се крие сред аматьори. Сложих възглавницата на третото стъпало отдолу нагоре, седнах, свалих си шапката и сложих в нея цигарата, не точно в средата, не в края, а така, сякаш бе хвърлена отгоре, и започнах да пея: „Бедният папа Йоан“, никой не ми обръщаше внимание, а и нямаше да бъде добре — след един час, след два, след три часа щяха да започнат да ми обръщат внимание. Прекъснах изпълнението си, когато чух гласа на говорителя. Той съобщаваше за някакъв влак от Хамбург — и аз продължих да пея. Изплаших се, когато в шапката ми падна първата монета — беше един грош, той улучи цигарата и я избута в края. Аз я поставих отново на място и продължих да пея.