Звездни компромати - Февруари'22

В мъглив ноемврийски ден през 1913 година Мустафа Кемал пристига в България като военен аташе. Той е на 32 години – висок, красив и общителен. Преди това е бил във Франция и е приел европейския маниер на живот. Френски списания го определят като един от най-чаровните и елегантни мъже в световната дипломация. Синеокият майор слиза на калната централна гара в София и се запътва към хотел „България“ на „Царя“, за да пренощува.


След няколко дни приятели го съветват да се премести в по-новия хотел „Сплендид“ – зданието зад Централна баня. Веднъж в казиното младият турски дипломат се запознава с чудно хубава девойка – Димитрина Ковачева, втората дъщеря на генерал Стилиян Ковачев, бивш министър на войната. 21-годишната Мити, както ѝ казват галено, току-що се е върнала от Швейцария, където учи литература и музика.


Там отхвърля предложението за брак на богат аристократ, когото не обича. Мити се откроява сред останалите момичета с миловидното си лице, руси къдрави коси и тъмнокафяви очи. Чуждите кореспонденти я наричат „Българската роза“. Тя често изнася дарителски концерти пред елита и Мустафа Кемал, който боготвори класиката, ходи да я слуша.



За него Мити е образец на съвременна жена, съчетаваща същевременно висок морал и уважение към традиционните ценности. Такива жени той мечтае да види след време и в Турция. На новогодишен бал в двореца той се появява в униформата на еничарин, изписана от музей в Истанбул специално за случая. Кани я на танц и всички се отдръпват, за да се насладят на хубавата двойка.

Това е началото на красива и романтична любов. Двамата много обичат да се разхождат в Борисовата градина. Тя обожава пързалянето с кънки, а той я чака след пързалката на езерото „Ариана“. Любимото им място е Боянският водопад. Все по-уверен, че Мити е любовта на живота му, Мустафа Кемал дълго време премисля пречките за евентуален брак между тях. Той е по-възрастен с 11 години и освен това има много политически противници сред младотурците в Истанбул, които биха вгорчили съвместния им живот.

Мустафа Кемал отива при бащата на Димитрина да пият кафе и най-чистосърдечно го моли да му даде ръката на дъщеря си. Докато жените в кухнята приготвят сладкишите, двамата военни си говорят. Оказва се, че само преди година, по време на Балканската война, те са били противници от двете страни на фронта. Генералът изважда картата и двамата стигат до извода колко безсмислена е войната. Колко далеч от истинските човешки отношения е това хората да се бият и да решават въпросите чрез сражения. Тази мисъл на Ататюрк по-нататък минава като червена нишка през целия му живот.

Генерал Ковачев има още едно момиче и момче, но както сам казва не може да се раздели с любимото си дете. Бащата смята, че Мити няма да понесе условностите на друга религия. И Мустафа Кемал си тръгва огорчен, но продължава да се вижда тайно с нея.

Политическите събития обаче пречат на връзката им. На 29 октомври 1914 година Турция се включва във войната на страната на Германия и Австро-Унгария, а през 1915 година Ататюрк, вече подполковник, получава заповед да се върне в Истанбул. После тайно идва и повторно иска ръката на любимата си. Генерал Ковачев пак отказва и прибързано я сгодява за инженер от Русе. Тя припада и връща пръстена, но се подчинява на волята на баща си и се разделя с Кемал. По-късно се омъжва за заможния адвокат Деян Деянов, станал по-късно депутат. От него има три деца – Анна, Олга и Тодор.

Макар че Димитрина никога не говори пред мъжа и децата си за своето минало, в душата й е останала искрата любов към Мустафа Кемал. Тя следи събитията в Турция, изрязва съобщения за него и ги пази в тетрадка.

Впоследствие Ататюрк минава оттук няколко пъти вече като ръководител на турската държава, но никога не се среща с нея. Само веднъж изпраща романа „Чучулигата“ на турския класик Решат Нури в оригинал с молба да го издаде в България. Димитрина наема преводач и вестник „Зора“ помества романа с продължение в изпълнение на неговото желание.

Според близки на Ататюрк той също не я забравя до края на живота си. Дори и по време на най-голямата си слава се интересува дискретно от съдбата ѝ. Първият турски президент, който въвежда латинската азбука, забранява фесовете и шамиите, заменя старите религиозни фамилии с модерни имена и дава права на жените, много се радва, когато чува българска реч. Когато Кооперативният музикален театър гастролира в Истанбул, изпраща два вагона за декорите и артистите, за да пристигнат в Анкара. Кани ги в имението си и откупува всички представления, за да могат хората да влизат безплатно.

Друг път група български писатели са на посещение в Турция. Сред тях е и Елисавета Багряна. Ататюрк я кани на вечеря. По-късно в спомените си голямата поетеса пише: „Той ме покани на танц. Погледна ме в очите толкова мило, топло и каза: „Оставих сърцето си в България. Кажете ми как сега живее Мити?“ „Добре е, споделя самотата си със съпруг“, отвърнах и разбрах, че не аз съм в неговите прегръдки – той прегръщаше Мити.“

Блузата, с която Димитрина е танцувала на онзи бал със своя любим, е изпратена като ценна реликва в музея на Ататюрк в Анкара. А когато си отива от този свят сред личните му вещи е открита само една снимка и това била нейната...

За написването на трилогията за Самуил, Димитър Талев използва редица исторически източници с цел да защити българския произход на царя. По време на писането й той се консултира със специалистите по средновековна история Димитър Ангелов и Бистра Цветкова. Талев споделя:

„Исках моят роман да има познавателно значение, да бъде щит на историческата правда и съкрушително оръжие срещу някои лъжеисторици в Скопие, които се опитват да фалшифицират историята…”



Легендата гласи, че цар Самуил и девойката Биляна - дъщеря на богомил, се срещат и се влюбват един в друг, след което той я води в новопостроения от него град Преспа, където тя остава да живее. Вън от дипломатическите бракове и като плод на най-чистата любов, Биляна ражда детенце - Давид. По онова време обаче, цар Самуил има вече законна съпруга, от която има 5 деца. Тя е бясна, когато научава за изневярата на съпруга си и праща братята си да убият Биляна. Биляна е простреляна с лък и остава парализирана, поради което решава да избяга от Самуил, за да не вгорчава повече живота му. Самуил дълго време я търси, когато най-сетне я намира, но тя умира в прегръдките му. Днес Билянините извори, покрай които са срещали влюбените, са една от най-големите атракции в Охрид. Водата им има лечебна сила, защото според мълвата, който стъпи върху един от камъните и се завърти три пъти обратно на часовниковата стрелка, ще се подмлади с 10 години.

Следващата история е за силата на любовта и обичащата жена. Димитър Талев днес е един от най-почитаните български писатели за всички времена. Романите му дават шанс на съвременния човек да усети духа на българското минало, въпреки че личния му живот не е бил никак лек. Не един път е арестуван и изпращан в концентрационни лагери, но задържането му през 1947г. едва не се оказва фатално. Там Талев гладува и често заболява. Но Ирина, съпругата му, намира начин да го спаси в този тежък за семейството момент, въпреки че ѝ се налага да превъзмогва дори и майчиния си инстинкт, за да се грижи за мъжа си в затвора.



Двамата им сина разказват, че често се е налагало да гладуват. Веднъж раздават на децата им по една кесийка с 40 бучки захар. По пътя до вкъщи единият син на Талев не издържа на изкушението и изяжда една бучка. Донася у дома 39 бучки, но майка му проверява и научава, че са им дали по 40. Тези 40 бучки са били най-ценните за Ирина, защото именно така е дала шанс на Димитър да оцелее. Тя карамелизирала захар и я слагала в буркани, върху които лепи етикети от близката аптека и при всеки удобен случай ги праща. Досущ като лекарства. Така тя подсилва съсипания от глад и болести организъм на мъжа си. С тези бучки тя го спасява.

Двамата се срещат на 25 септември 1927 г. Цар Борис гостува на официален обяд в имението на италианския крал Виктор Емануил и кралица Елена. Именно в този ден българският монарх за първи път вижда красивата принцеса Джованна Елизабет Антония Романа Мария – една от дъщерите на краля.

Младата 20-годишна благородничка е една от най-красивите дами по онова време. Според източниците 33-годишният тогава Борис е възхитен, но и малко озадачен, защото Джованна е различна от благородничките, които той познава. Млада, свежа и грациозна, принцесата създава впечатление на весело, чуруликащо птиче.

Те се виждат отново чак през 1930 година на сватбата на италианския престолонаследник Умберто. Няколко седмици по-късно той й предлага брак в дома на нейната сестра Мафалда. Тя приема.

Първата спънка е тяхното вероизповедание – той е православен, тя – католичка. И двете църкви първоначално не приемат брака, но в края на краищата, след редица перипетии, двамата получават разрешение да се оженят.

Като условие те приемат да имат две венчавки – първата по католическия обряд в Италия, а втората – по православните канони в България.

Първата се състои на 25 октомври 1930 г. в италианското градче Асизи.

Няколко дни по-късно цар Борис и принцеса Джована, която приема името Йоанна, в чест на Свети Йоан Рилски, отпътуват за България. От палубата на кораба Борис с удоволствие показва на жена си крайбрежието: „Тук е Ахтопол… А това там е Ропотамо, една очарователна река с почти незасегната флора и фауна – сочеше гордо той от лявата страна на кораба. – Созопол с вятърните си мелници и старите дървени къщи е рай за художниците… Никога няма да видите такива плажове другаде в Европа…”

При пристигането на младоженците на пристанище Бургас, сливенският митрополит Иларион подарява на принцесата иконка на Иисус Христос, която оттогава тя носи винаги в себе си, до края на своя живот. Когато те слизат от парахода, военната музика свири „Шуми Марица”, а няколко десетки възторжени граждани изливат вода върху прекрасните килими пред краката на доста изненаданата царица.

„Един стар обичай – обясни цар Борис. – Да върви всичко гладко като по вода!”



На 31 октомври 1930 г. младоженците пристигат в София и кортежът им поема през града, украсен с български и италиански знамена. На Лъвов мост, където е построена специална арка, царската двойка е посрещната с хляб и сол, а хиляди софиянци ликуват по улиците на столицата.

Самата брачна церемония се провежда в храма „Свети Александър Невски”.



Българският народ силно обиква красивата царица. Сред едно от многобройните й добри дела е построяването на болница. Със зестрата си тя купува от банкера Атанас Буров земя край София, и построява болница. В годините на комунистическия режим болницата е известна с абревиатурата ИСУЛ. Едва след 1990 г. болницата възстановява името на своя патрон. Царица Йоанна подпомага също много девически училища и пансиони, гимназии, различни дружества, работи активно и с червения кръст.

За силните чувства към мъжа си свидетелства отново царица Йоана в спомените си:

„Борис ми въздействаше с чара на хората с по-висша интелигентност. Това, което веднага ме учуди и винаги ме учудваше у него беше паметта, фантастично точна. Понякога в София му казвах: „Кажи ми, какво  си правил, кого си видял през първите десет дни на годината. (Тук поставях някоя дата). Той отговаряше без колебание, цитирайки имена, обстоятелства и дати, които в началото си правех труда да проверявам.

Неговата памет беше изумяваща също и по отношение на научната фактология… Беше истински учен: ботаник, зоолог, специализиран в изучаването на пеперудите, змиите, планинските растения…

Борис знаеше имената на стотици видове пеперуди и можеше да улови с ръце всякакъв вид змия. Неговият начин, почти галещ, да поставя пръсти между главата и врата на змиите и на другите отровни видове, държейки ги здраво и сигурно, ме омайваше и ужасяваше едновременно.

Открих скоро общите ни вкусове: нашето четене често пъти беше съвместно.”

А царят е бил впечатлен силно от  нейното чувство за хумор и свободната ѝ душа.

Любовта на царицата към българския народ е споделена. Тя неведнъж твърди, че българите притежават безброй вродени качества на древно величие на духа и на благородство. Тя обожава източноправославното пеене, счита звученето му за уникално поради „ненадминатите български гласове”.

Често обичали заедно със съпруга си да ходят в село Баня, близо до Карлово, където имало розоварна.

Друг път открили железопътна линия от Филипопол до Карлово: почти сто километра. Слизали на всяка спирка и царицата обичала да използва своя български. Където и да ходили, навсякъде ги гощавали пребогато: конфитюри, чаши с гъсто кафе, а още по-трудно било да се устои на манастирските вечери, които се състояли от гъби, горчиви треви, подправени със силно лютиви чушки. Царицата си спомня със симпатия и нежност за тези големи маси, председателствани от брадатия игумен, заобиколен от монаси с глави на апостоли.

Облаците над главите им започват да се сгъстяват в напрегнатите международни събития около започването на Втората световна война.

През '43та царица Йоанна остава вдовица.

„Все пак моето дълбоко убеждение е следното: Борис, моят съпруг, не умря от естествена смърт. Неговият край по един или друг начин бе престъпно предизвикан.”

С напредването на годините все повече се налага мнението, че царят е бил отровен.

Мара Белчева – истинска светска дама. Освен поетеса тя е сред най-добрите преводачи на “Тъй рече Заратустра” и на известния драматург Герхард Хауптман. 23-годишна е, когато мъжът й Христо Белчев (финансов министър в правителството в Стефан Стамболов), е убит. Била е придворна дама в двореца на цар Фердинанд. Мълвата твърди, че той самият упорито я ухажвал, но тя деликатно го отблъсквала. Монархът поръчал да направят гипсова отливка на ръката й, която да държи на нощното си шкафче, за да може да я гали и целува.

Съдбовната среща между Белчева и Славейков се състои през 1903 година, когато роднина на Мара довежда Пенчо Славейков на гости в дома ѝ (това е и четвъртата среща помежду им).

За вечерта на тази среща Мара Белчева пише: “Бил мълчалив… Тая вечер не можах да се вредя да кажа дума…Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи, понякога на ръба на приличието, а понякога и през ръба. Едната му обувка отдолу протъркана и ръката му все вие и опъва брадата, кой знае откога не виждала ножица…Най-сетне лампата започна да примигва.”

След онази майска вечер срещите им зачестяват. Любовта действа изключително благотворно и на двамата. И двамата не спират да творят. Той я възпява в няколко свои произведения, включително в “На Острова на блажените”.

Но обществеността не одобрява техния съюз. На любовта без брак не се е гледало с добри очи по онова време. Пенсията, която Мара Белчева получава от княжеския двор, е спряна.

За да избегнат нездравословните подмятания, известно време влюбените поддържат огъня помежду си с писма. Пенчо я приобщава към кръга “Мисъл”, а първите й стихотворения излизат в литературния сборник през 1910 година. След спирането на списанието домът на Белчева (сега танго-заведението Before and after) се превръща в редакция на едноименния литературен сборник. Рожба на тяхната близост е поемата “Кървава песен”, заради която Пенчо Славейков стига до номинация за Нобелова награда.

“Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства да може да представи пред Европа един безспорно голям поет, при който може да се констатира наличието на поетически шедьовър – “Кървава песен”.”

Това е част от текста на Алфред Йенсен, номиниращ Пенчо Славейков за европейското литературно отличие (Нобеловата награда още не се е наложила като световна). Датата е 30 януари 1912 година.



Същевременно поетът е освободен като директор на Народната библиотека. Огорчени и унизени, двамата избягали в чужбина.
Първо Пенчо заминава за Цюрих. Мара Белчева го последва. Здравето му обаче там се влошава. Двамата се отправят към Италия. Три месеца двамата живеят оскъдно в Рим. Пенчо учи италиански. В началото на пролетта болестта му се задълбочава. Мара Белчева продава къщата си в София, за да могат да покрият разноските си.

После двамата се установяват в красивия град на брега на езерото Брунате, във вила Белависта, където Пенчо остава до последно.


Славейков не получава Нобелова награда, защото тя се дава на живи автори.
За 1912 година е присъдена на немския писател Хауптман.
Мара Белчева се връща в България,  живее скромно под наем. Става милосърдна сестра по време на Междусъюзническата война през 1913 година, а после и учителка в София. В по-късна възраст тя се отдава на дъновизма.

Първокурсничката по славянска филология Люба Ганчева, по-известна като Яна Язова, сънува себе си в мрачна планина. Малко преди да стигне върха, тя вижда, че на него вместо слънце е изгряла главата на проф. Балабанов. Това става повод, тя да отиде при него, за да му покаже своите стихове. Тя е едва на 18г., висока, стройна, с черни бадемови очи, а той – груб, червендалест и рошав, 33 години по-възрастен от нея, но пък гениален не само в нейните очи, известен с шумното си присъствие из бохемските среди на столицата. Близостта им става обект на силно недоумение и на сериозно обществени скандали, а неговото покровителство е причина нейният талант да остане недооценен. Бурни и непримири, те силно се раняват, казват си тежки думи, събират се и се разделят, но запазват любовта си цели 15 години.

Въпреки че Балабанов никога не намира сили да се разведе с жената, която е майка на двете му дъщери, той не оставя дълго време Яна да поеме своя път. В книгата „Епистоларният роман на Яна Язова и Александър Балабанов“ има едно писмо на професора, в което пише: „Любовта ни на теория е невъзможна, но в действителност е жива.“ Те остават един за друг щастие и проклятие.

Когато любовта им пламва, и двамата са семейни. Съпруга на Боян към този момент е поетесата Дора Габе, в която преди е бил влюбен самият Яворов. Дора Габе и Елисавета Багряна или Лиза, както са я наричали, са фатални и безкрайно различни. Известни са писмата, които Пенев праща до Лиза, в едно от които се пише „Ако в нас самите, в душите ни, няма прегради помежду ни, какво значение могат да имат външните прегради. Обичта ни ще ги победи – ще ги победи и времето.“ Така става накрая. Двамата са силно влюбени и макар да са формално семейни, с браковете им е приключено и не живеят с половинките си. Поетесата получава първа развод. Пенев също иска да сложи официално край на семейните си отношения с Дора Габе и да узакони връзката си с Багряна, но само месец преди делото той внезапно умира. Така Дора Габе остава завинаги негова съпруга, но в последния му земен път го изпраща Лиза, която припада по време на опелото. Финалът на историята далеч не е това. Най-фрапиращото е, че двете поетеси остават приятелки за цял живот и доживяват до дълбока старост.

Много жени са преминали през живота на Яворов, но в него има две големи любови – Мина и Лора. Те бележат жизнения му път. Той среща Мина на Благовещение в дома на близкия си приятел от кръга „Мисъл” Петко Тодоров. Поетът е на 28 години, а Мина е малката сестричка на майстора на идилиите и е едва на 16 г. Той е запленен от чистотата и романтизма на момичето и още същата вечер написва стихотворението„Благовещение” – „прохладен лъх от ангелско крило, о ангел, о дете…” И с това изгражда представата за идеалната любима. За него Мина е музика, лъчи, същество от друг свят. Връзката им обаче преминава главно в писма от 1906 до смъртта ѝ през 1910 г. Извън първото им виждане, те са имали три срещи. Всяка среща на Яворов с Мина сякаш нарушава идеалния свят от писмата и стиховете.

Туберкулозата и семейните предразсъдъци са само част от причините, поради които Мина отлага срещите. Тя получава и предложение за брак от него, но с условие да се откаже от родителите си, което не може да приеме. Силно емоционален Яврово намира упора в Лора. За любовната история между нея и поета Пейо Яворов се говори и до днес и е ясно, че причината за смъртта и на двамата е именно тяхната пламенна любов, граничеща с лудост. Когато се срещат, Лора е млада, красива и образована. Има зад гърба си един неуспешен брак и един син. Яворов никога не остава равнодушен към пламенната натура на Лора и нейната открита индивидуалност.

През 1912 г. те сключват брак, който се оказва фатален. Нейната любов към Яворов е всеотдайна и същевременно обсебваща. Лора демонстрира болезнена ревност към съпруга си и при най-малкия повод. След една от поредните сцени на ревност на 30 ноември 1913 г. Лора се застрелва в дома им. Тя си отива от света едва на 27 години, но успява да изживее невероятна гама от емоции и завинаги оставя своята следа в историята. Яворов е измъчван и от терзания и от обвиненията в убийството на любимата си и година по-късно и той напуска този свят. Все пак стихотворенията остават, за да свидетелстват за силните емоции, които са изживели те.

23 юли 1942 г. Вапцаров, секунди преди смъртта, остава осем реда до жена си, които продължават да вълнуват всяко сърце. Тези кратки, но толкова емоционални и трогателни стихове запечатват завинаги историята на Бойка и Никола Вапцарови.



Бойка се запознава с Никола Вапцаров на 28 август 1932 година. Тогава е поканена на традиционния събор в близкото село Бараково. Приятелите ѝ възнамеряват да я запознаят с Никола, техен другар, завършил наскоро Морското машинно училище във Варна. Срещата се състояла в ресторант „Картината“.

Между двамата припламва първата искра. На сбогуване „Кольо“ (както тя го нарича) грабва ръката ѝ и с лека усмивка задава въпроса: „Сега ние сме другари, нали?“, на който тя кимва утвърдително с глава.

Вапцаров първи разкрива чувствата си, но Бойка го моли да не подхваща тази тема. Тя изпитва съмнения, тъй като от свои приятели разбира за съществуващи отношения между него и студентката Ана Мицова. Но нещата не приключват току-така. Вапцаров не иска да бъдат „само приятели“, а и тя не е готова да отпише „интересния студент“. Любовната игра продължава. Кулминацията настъпва, когато през октомври (отново 1932 година) Бойка е на младежко събрание, на което Вапцаров рецитира стихове на Яворов. Развълнуваната девойка този път не успява да се сдържи и признава своята обич. Тя обещава и на следващата вечер да се видят, но в крайна сметка се отказва. Ако родителите ѝ узнаят за техните отношения, тя със сигурност ще бъде отделена от него и поставена под тяхно наблюдение.

Освен това въпросът за Ана все още виси. Така Бойка решава да замине за София и лично да разговаря с нея. И сякаш съдбата изиграва своята ръка, когато вижда Вапцаров на гарата, а той се качва с нея на влака и двамата пътуват заедно от Горна Джумая до Кочериново. На кратката им среща той изразява огорчението си от неспазеното обещание и двамата сякаш се уговарят наистина да останат приятели.

В София обаче Бойка разбира, че между Никола и Ана няма нищо. Душевните обърквания и неувереност започват да изчезват, а чувствата не могат да бъдат укротени. Във вечерта на 7 декември 1932 година влюбените споделят първата си целувка, а на 11 февруари 1934 година се венчават. Решението е взето няколко дни преди това и още на 6 февруари Никола идва да я вземе с един файтон, на фона на неистовия плач на нейната майка. Родителите ѝ не идват на сватбата, защото не са дали съгласието си любимата им дъщеря да пристане на един работник с неясно бъдеще.

Вапцаров, висок един и осемдесет, човек мълчалив и външно груб, наричал бъдещата си съпруга „бяла врана“, заради това че се обличала като модерна жена, а той в контраст с нея – неугледно.

Двамата живеят заедно в Кочериново и София до арестуването на Никола. Ражда им се син Йонко. Той умира едва на осеммесечна възраст. Второто им дете умира при преждевременно раждане.

След 1940 г. Никола е на три пъти арестуван, два пъти го освобождават. На третия път го разстрелват.

Вапцаров като поет е силно повлиян от творчеството на Яворов. Когато е влюбен, пише на Бойка: „Не си въобразявам, че съм Яворов, но ти можеш да бъдеш Лора…“

Тази изпепеляваща любов пристига с гръм и трясък в живота на примата на родното кино. На снимачната площадка на романтичната история по Емилиян Станев чувствата излизат извън написания сценарий. В момента, в който героят на Маркович изрича към Коканова репликите: „Защо те волим слънце мое, ти го знаеш, я те волим“, всички на терена застиват. Камерите сякаш забавят своя ход, а екипът се вцепенява. Режисьорът Въло Радев само отронва лека въздишка, безсилен пред случващото се.



"Още на първия дубъл се усети, че между нас прехвърчат искри. Мисля, че филмът се харесва и днес, защото в него се разигра истинска любов, не само на екрана, а и наяве. Това беше една любов, каквато може да се роди по време на войната”, спомня си Маркович в свое интервю.

Любовта им е невъзможна, защото той е женен за сръбската звезда Оливера Маркович, артист на Юголсавия, тя – омъжена за Любомир Шарланджиев. Съпругът на Неве знае за увлечението й. Той е толерантен, но дава да се разбере, че трябва да избира.

„Не мога да кажа кога всичко това се превърна в любов. Но го осъзнах чак след снимките, когато се върнах в Белград. Аз се разведох, но Невена не можа. Нейният съпруг бе с тежки сърдечни проблеми. Разводът щеше да го убие...“, споделя още актьорът.

За ролите си в „Крадецът на праскови“ Маркович и Коканова получават наградите за мъжка и женска роля на Фестивала на българското кино „Златната роза“, но в живота голямата награда им се изплъзва.

Седем години те крият тази невъзможна любов. Тя е любов на откраднати мигове, целувки, на тайни срещи и обреченост.

На червения килим във Венеция обаче ги възприемат официално като двойка и именно там Раде и Невена изживяват най-вълшебните си десет дни. В началото на 70-те години двамата слагат край на бурния си роман, но остават приятели до края на дните си.



В продължение на 40 години си пишат невероятни любовни изповеди и макар родните и югославските тайни служби зорко да следят кореспонденцията им, те поддържат пламъка на любовта до края на живота си.

 Раде  е съхранил и запазил всички нейни писма...