Истина ли е, че обърнахме гръб на младите хора?

Хм, как ли би могло да им се отрази ден след ден да висят  по пижама пред компютъра, вместо да отидат на училище, докато куцо и сакато ходи на чалгарница?

Покрай "пандемията" разбрахме,че няма да се свърши света,ако учениците пропуснат някой урок,че и учебен срок,както ни плашеха навремето...

Света няма да свърши и ако се върнем в пещерите.
А на там отиват нещата с тоталната неграмотност и антисоциалност, които обземат поколението...

Имам две деца - в студентска и в училищна възраст.
Моите впечатления са, че тази изолация се отрази най-вече върху студентите. Голямата ми дъщеря е трети курс, като последните две години почти не е карала присъствено. Не успя да се сближи с групата, не усети нищо от студентския живот. За съжаление най-безопасно беше за нея да кара онлайн обучението от вкъщи, тъй като в по-големите  градове имаше  и продължава да има повече ковид. За съжаление  в родния град също се чувства самотно, защото почти всичките й приятели и познати отсъстват - всеки е тръгнал по свой път. Просто моментът, в който следва да се сближаваш с колегите си-състуденти, някак странно се прескача.

Не зная какво можем да направим, за да подкрепяме младите хора.
Ние, като възрастни, също не сме минавали през времена на пандемия и нямаме опит как да действаме най-правилно.

Със сигурност всички сме объркани и ни е трудно...

Не само студенти, а и учениците от 5 клас нагоре са силно потърпевши.
Ходенето на училище е свързано не само с придовиване на знания по науките, но и изграждане на определени умения за комуникация със себеподобни. Децата могат да общуват нормално само ако са пред електронно устройство, иначе трудно общуват.

Много е тъжно и това, че сякаш учителите не са до тях, за да ги подкрепят. Доста обвинения се чуха, че родителите не помагат, не преподават, не подкрепят децата си. Всъщност, истината е, че повечето родители го правят. Но един родител не може да бъде специалист по всичко, има силни и слаби страни, а и попада не неща, които той самият не е учил. Например, програмата по история. Безумно написани учебници, които вместо да учат децата на родолюбие, да изграждат у тях някаква гордост от славното минало на България, представляват сух материал, без капка емоция, обхващащи едни периоди безумни за 3 държави по около 500 години.

Тъжно е, че и българското училище вече не е това, което аз си спомням. По мое време уважавахме учителите си (хайде, да кажем повечето учители), те бяха ролеви модел за подражание и много от децата искаха да станат именно преподаватели в училище. Сега се кара сухо по програма, по време на т.нар. ОРЕС, на всички им е все тая, ден да мине, друг да дойде. Освен това, в кратките присъствени мигове в училище, децата бяха побъркани от изпитвания, контролни, директорски контролни и заваляха едни чудни оценки, за които отново са виновни децата и техните родители.

Децата и сега, по цял ден са с маски, заради това повечето са с акне и кожни проблеми, наднормено тегло, атрофирали и зомбирани от седене пред устройствата. Плюят и пушек се вдига, та да може да се убедим, че са здрави. По-добре така, но на училище, откколкото затворени вкъщи.

Да, аз мисля, че в тази пандемия младите хора бяха пожертвани. Още повече, че високата смъртност, голяма част от децата загубиха близки, за което отново няма помощ и разбиране към тях. Расте тревожно и апатично поколение, дано успеем като общество да им помогнем по-бързо да намерят себе си и да водят нормален живот.

Дъщеря ми беше в 9 клас, когато започна пандемията. Сега е в 11-ти. Живеем в България и тук за щастие излизането навън не беше ограничавано. Не прекрати контактите с приятелите си, събираха си се 5-6 деца навън, както и преди. В затворени помещения не влизаха, ходеха много пеша, гривната ѝ показваше м/у 15 и 21000 крачки дневно. Когато е присъствено няма време да направи толкова.

Няма да лъжа, дистанционното ѝ хареса. Спестяваше почти 2 часа за ставане, оправяне, отиване и връщане, които тогава оползотворяваше с приятелите си, за почивка или правехме нещо семейно. Учителите ни се справиха много добре с организацията. Разбира се, не смятам, че е възможно да се замени напълно присъственото, но доколкото е възможно - и учителите, и децата се справиха по-добре, отколкото очаквах.

С очила е и мислех, че маската ще ѝ пречи, но притесненията ми бяха напразни.

Мисля, че с баща ѝ успяхме да ѝ помогнем да премине през това без напрежение и стрес. Буквално "порасна" пред очите ни по отношение на това как човек да бъде гъвкав и да се приспособява, когато обстоятелствата го принуждават да излезе извън обичайното, да не приема всичко за даденост и да извлича максималното от всяка ситуация. Не знам дали е защото наближава 18 или се дължи на преживяното през пандемията, но стана много по-отговорна.
За отношенията в класа - преди затварянето бяха много разединени. Имаше много групички, по максимум 3 човека, повечето по 2. Дъщеря ми нямаше по-близки приятелства, въпреки че е много контактно дете. След като се събраха отново са много сплотени. Естествено, че тийнове ще немерят за какво да се сдърпат понякога, но промяната е наистина коренна.

Дано напред животът им бъде по-лек!

напротив - точно покрай пандемията разбрахме колко важно е наистина да се ходи на училище.

Истерията на учителското съсловие от типа "Сакън да не пропуснем срока!" е истерия,тоест вредна за здравето. Никой не може да ме убеди в обратното. Поне засега.
В крайна сметка,човек се учи цял живот...

Имам дете в 11 клас. Справиха се добре и тя, и другите от класа с всичко покрай пандемията и предизвикателствата на ДО. Изтърпяха учещите се на новости учители и заместници на учители. Помагаха си взаимно, успяха да разберат , че който си учи присъствено, учи и при ДО, а който го мързи и има други приоритети - ходене по градинки и клубове, ходи по-лесно, докато е в ОРЕС.
У нас се говори и споделя, пандемията ни обърна внимание един на друг, поуплашихме се да не се загубим , изкарахме Ковид, та затова. Тийнът се сплоти още повече с нас и всичко , което Не се сърди човече е споделила, важи и за нас.

Да добавя, че сме фенове на ДО - това с наспиването сутрин и спестяване на пътуване в претъпкан автобус 1 час , че и повече, за нас е голям плюс.

Дъщеря ми е в 10 клас. Тя самата НЕ харесва дистанционното обучение. Липсваше ѝ ежедневният контакт със съучениците ѝ. Липсваше ѝ нормалният живот. В моето семейство не сме имали нужда от ковид да ни сплотява. Обръщахме си внмание един на друг и преди това. А да пожертвам доброто образование и нормалния социален живот на детето си заради един час сън повече сутрин и през ум не ми е минало.

Социалният ни живот не започва и не свършва с отварянето и затварянето на една институция/училището/. Има спортни площадки - играят баскетбол, тренират на фитнес уредите в близкия парк, събират се голяма група - по местоживеене и съученици. Като отвориха фитнесите, намериха се и там.
Аз работя често извън града. Не бих си помислил да си будя децата за разговор, като се прибера посреднощ от пътуване. Ценя спестеното от път време, моето и на другите време. Може да се оползотвори според интересите. Радвам се, че дъщеря ми не спря да учи дори когато можеше да изклинчи по някои предмети и при някои учители. Разлика в обучението и старанието на учителите между присъствено и ДО - не мога да твърдя, не съм ученик, но от споделено разбрах, че който му се работи и му се преподава, го прави, който иска да учи, си учи. 

Училището не е просто една институция. Училището е ключов елемент от социалната структура на живота на децата. Но разбира се, ако то няма значение за образованието на детето Ви и е пречка за семейното Ви общуване, винаги можете да прибегнете до homeschooling. Интересно защо не сте го направил преди ковид. Имали сте поне 9 години такава възможност.

plamen_petrovv тука има един момент, че всякакъв вид събирания бяха забранени - няма площадки, тренировки, фитнес и въобще събирания. Съответно нужно ли беше и училището да се спира, където освен, че е засегнато образованието секнаха и контактите?

Вярно е, че който се труди и учи може да се справи във всякакви ситуации. Но пък училището трябва да помага и да дава насоки за тези, които имат трудности, което в ДО беше по-трудно.

За мен спирането на училището по време на по-тежките варианти на вируса беше правилно. Училищата в България са големи, не са разделни на нива като в повечето други държави и това води до огромно струпване на хора, съответно разпространяване на вируса.

В световна пандемия няма нормален живот. Затова и нямах очаквания за нищо нормално. Но учи на мобилизиране на усилията, на приспособяване към извънредни ситуации и преодоляване на трудностите, пред които са изправени, по възможно най-добрия начин. А такива им предстоят тепърва в живота.
Ние винаги сме били много близки, но никога не сме имали възможност да прекарваме толкова часове на ден заедно. Тази необичайна среда подтиква към много въпроси, повече време за разговори и намирането на отговори, които не си задава човек всеки ден. Тежък, но полезен опит.

Относно социалните контакти, не ги прекъснахме. Физическите обаче, да. Все пак, както казах, хубавото е, че бяхме в България. Наистина официалните занимания бяха забранени, но индивидуалните не. Не спря излизането с приятелите си, с изключение на съвсем първите седмици. Тези от класа, които по принцип си бяха близки, също си се събираха (на открито). След първото затваряне, зелените площи около блоковете ни бяха с толкова народ, колкото не съм виждала никога. Т.е. не бяхме изключение.