Здравейте. На кръстопът съм и не знам кое решение би било правилно.
За пръв път в живота ми се случва такова нещо. Имам 2 дълги връзки зад гърба си и след края на последната реших да си поживея малко и да си дам време. До тук чудесно, но живота реши да ми поднесе двама мъже, запознах се с тях горе долу по едно и също време. В началото мъжът, който ми направи по-силно впечатление беше супер готин и позитивен, разказваше ми, че обича да пътува, да се забавлява, в свободното си време понякога да стои пред компютъра, и той с две несполучливи връзки, намерихме доста общи теми и ми стана интересен. Нещата между нас се развиха бързо, имаше химия, имаше приключения, пътувания, той сякаш нямаше търпение да се върне от работа и да ме потърси. Заживяхме заедно и не след дълго получи повишение в работата, което довете след себе си и това да се прибира изнервен, изморен, работното му време се удължи, все повече липсваше време и желание да правим каквото и да е. Съжителството ни започна да прилича на двама съквартиранти. Инвестира доста пари в скъп компютър и престана да излиза с общите ни приятели, които си бяхме заформили като компания. Реших и аз да се пробвам да си стоя вкъщи, но не ми се получи. Опитах с книги, йога, танци, рисуване, но много бързо ми омръзва. Аз съм друго тесто в това отношение - интересите ми винаги са насочени някъде навън - кино, разходки, езда, театър, пътуване, много обичам, особено ако има хубава компания или човек с когото да ги споделя. След време нежеланието му да излиза се трансформира в непукизъм къде отивам и с кого. Една вечер дори нещата ескалираха, излизайки се наведох да го целуна, а той се отдръпна от мен, думите му бяха ''наистина тестваш търпението ми'' . Застинах, сринах се, не можах да отвърна с нищо, просто се обърнах и излязох, по пътя дори си поплаках, но с напускането ми започнах да усещам, че някаква промяна ще се случи съвсем скоро. Същата вечер мъж номер две, с когото до този момент поддържахме най-нормални приятелски взаимоотношения реши да ме изпрати. Попита ме дали искам да се поразходим малко насаме, след което започна да ми говори неща, които умирах да чуя, но не от неговата уста. Почувствах се адски слаба, че това ме размеква и не го спрях. Блокирах, поддадох, оставих се думите му да влязат под кожата ми, а за всичко останало той се погрижи. Влюбих се, срещите ни с него станаха все по-чести. Беше ми все едно какво се случва вкъщи - вкъщи картинката винаги беше същата, нищо ново, научих се да играя перфектно ролята на добра домакиня и готин съквартирант, от мен повече не се искаше така или иначе. И се научих да бягам. Не при всеки удобен момент, а когато вече много ми дотегне. И не ми е до нищо. Бягах там, защото си припомних какво е да те целуват и прегръщат с любов, какво е да те гледат с желание. За съжаление обаче възможностите на вторият мъж се свеждаха само до това - да прави страхотен секс и да бъде добър любовник. Преди да осъзная това се замислих да сложа край на връзката си и да дам ново начало с този човек, но колкото и опити да правех за намиране на общ език помежду ни, все не се получаваше. Оставяйки настрана сексът, акъла му беше като на тийнейджър, който за елементарни неща не може да си направи сметката, глуповат и наивен, въпреки случващото се между нас, споделя най-приятелски, че е хвърлил око и на още няколко мацки. Реших да оставя той да ме търси с идеята да го забравя и всичко това да спре. И мамка му, всеки път си тръгвах твърдо решена този да е последният, но не. Не мога да престана. И колкото повече му се дърпам - толкова по-изобретателен и напорист става (което мен ме побърква) След като получи своето, аз се привързвам и още на следващият ден като го потърся той ми казва ''ела да заживееш при мен и ще получиш още'' , минава седмица в мълчание и дребни закачки от негова страна, след още няколко дни се появява с точните думи, право в целта, аз вече тъкмо съм претръпнала, давам назад, ама той не спира, и се цели директно и пак ме хваща. И това е един затворен кръг който вече доста време се повтаря помеждуни. Зациклих. Един ден взех твърдо решение и му дадох пълен пас, реших да оправям нещата вкъщи, започнах пак да давам на 100% от времето и търпението си, спрях излизанията, захванах пак някакви скучни хобита. Прекарах доста време в размисли и започнах да си мисля, че цялото това занимаване с любовника е било защото нямам нищо съществено, което да върша в ежедневието си, което да осмисля денят ми и живота ми като цяло. Започнахме да си говорим за бебе, за сватба, за нов дом, а той заяви, че тези неща вярвал че ставали от само себе си и не усещал, че моментът е подходящ все още, не можел да го обясни с думи какво чувства, усещал че времето всичко това да се случи наближава, но не сега. Така се мина още половин година и цялата история с мъж номер 2 се повтори отново. Не знам какво да правя. За пред всички съм официално във връзка от 5 години, без дете, без брак, и двамата работим в престижни фирми с добри заплати, материално осигурени. За пред себе си аз съм човек, зациклил в дупка, който за момент си припомни какво е хубав секс и любов, когато остана сама със себе си изпитвам необяснимо чувство на тъга, нещастие и неудовлетвореност, емоционална нестабилност, все едно повяхвам бавно и постепенно. Все още искам да създам семейство с този човек, защото знам, че когато едно дете се появи вече за мен нищо друго няма да има смисъл. И надеждата ми е там. А дотогава бягам...
Виж целия пост
За пръв път в живота ми се случва такова нещо. Имам 2 дълги връзки зад гърба си и след края на последната реших да си поживея малко и да си дам време. До тук чудесно, но живота реши да ми поднесе двама мъже, запознах се с тях горе долу по едно и също време. В началото мъжът, който ми направи по-силно впечатление беше супер готин и позитивен, разказваше ми, че обича да пътува, да се забавлява, в свободното си време понякога да стои пред компютъра, и той с две несполучливи връзки, намерихме доста общи теми и ми стана интересен. Нещата между нас се развиха бързо, имаше химия, имаше приключения, пътувания, той сякаш нямаше търпение да се върне от работа и да ме потърси. Заживяхме заедно и не след дълго получи повишение в работата, което довете след себе си и това да се прибира изнервен, изморен, работното му време се удължи, все повече липсваше време и желание да правим каквото и да е. Съжителството ни започна да прилича на двама съквартиранти. Инвестира доста пари в скъп компютър и престана да излиза с общите ни приятели, които си бяхме заформили като компания. Реших и аз да се пробвам да си стоя вкъщи, но не ми се получи. Опитах с книги, йога, танци, рисуване, но много бързо ми омръзва. Аз съм друго тесто в това отношение - интересите ми винаги са насочени някъде навън - кино, разходки, езда, театър, пътуване, много обичам, особено ако има хубава компания или човек с когото да ги споделя. След време нежеланието му да излиза се трансформира в непукизъм къде отивам и с кого. Една вечер дори нещата ескалираха, излизайки се наведох да го целуна, а той се отдръпна от мен, думите му бяха ''наистина тестваш търпението ми'' . Застинах, сринах се, не можах да отвърна с нищо, просто се обърнах и излязох, по пътя дори си поплаках, но с напускането ми започнах да усещам, че някаква промяна ще се случи съвсем скоро. Същата вечер мъж номер две, с когото до този момент поддържахме най-нормални приятелски взаимоотношения реши да ме изпрати. Попита ме дали искам да се поразходим малко насаме, след което започна да ми говори неща, които умирах да чуя, но не от неговата уста. Почувствах се адски слаба, че това ме размеква и не го спрях. Блокирах, поддадох, оставих се думите му да влязат под кожата ми, а за всичко останало той се погрижи. Влюбих се, срещите ни с него станаха все по-чести. Беше ми все едно какво се случва вкъщи - вкъщи картинката винаги беше същата, нищо ново, научих се да играя перфектно ролята на добра домакиня и готин съквартирант, от мен повече не се искаше така или иначе. И се научих да бягам. Не при всеки удобен момент, а когато вече много ми дотегне. И не ми е до нищо. Бягах там, защото си припомних какво е да те целуват и прегръщат с любов, какво е да те гледат с желание. За съжаление обаче възможностите на вторият мъж се свеждаха само до това - да прави страхотен секс и да бъде добър любовник. Преди да осъзная това се замислих да сложа край на връзката си и да дам ново начало с този човек, но колкото и опити да правех за намиране на общ език помежду ни, все не се получаваше. Оставяйки настрана сексът, акъла му беше като на тийнейджър, който за елементарни неща не може да си направи сметката, глуповат и наивен, въпреки случващото се между нас, споделя най-приятелски, че е хвърлил око и на още няколко мацки. Реших да оставя той да ме търси с идеята да го забравя и всичко това да спре. И мамка му, всеки път си тръгвах твърдо решена този да е последният, но не. Не мога да престана. И колкото повече му се дърпам - толкова по-изобретателен и напорист става (което мен ме побърква) След като получи своето, аз се привързвам и още на следващият ден като го потърся той ми казва ''ела да заживееш при мен и ще получиш още'' , минава седмица в мълчание и дребни закачки от негова страна, след още няколко дни се появява с точните думи, право в целта, аз вече тъкмо съм претръпнала, давам назад, ама той не спира, и се цели директно и пак ме хваща. И това е един затворен кръг който вече доста време се повтаря помеждуни. Зациклих. Един ден взех твърдо решение и му дадох пълен пас, реших да оправям нещата вкъщи, започнах пак да давам на 100% от времето и търпението си, спрях излизанията, захванах пак някакви скучни хобита. Прекарах доста време в размисли и започнах да си мисля, че цялото това занимаване с любовника е било защото нямам нищо съществено, което да върша в ежедневието си, което да осмисля денят ми и живота ми като цяло. Започнахме да си говорим за бебе, за сватба, за нов дом, а той заяви, че тези неща вярвал че ставали от само себе си и не усещал, че моментът е подходящ все още, не можел да го обясни с думи какво чувства, усещал че времето всичко това да се случи наближава, но не сега. Така се мина още половин година и цялата история с мъж номер 2 се повтори отново. Не знам какво да правя. За пред всички съм официално във връзка от 5 години, без дете, без брак, и двамата работим в престижни фирми с добри заплати, материално осигурени. За пред себе си аз съм човек, зациклил в дупка, който за момент си припомни какво е хубав секс и любов, когато остана сама със себе си изпитвам необяснимо чувство на тъга, нещастие и неудовлетвореност, емоционална нестабилност, все едно повяхвам бавно и постепенно. Все още искам да създам семейство с този човек, защото знам, че когато едно дете се появи вече за мен нищо друго няма да има смисъл. И надеждата ми е там. А дотогава бягам...
