Имало една приказка, ноемврийска приказка, а както знаете - през ноември вали много дъжд.
Всичко в тази приказка било мокро - от кулите на замъка до пантофите на краля. В кухнята се сервирали само мокри ястия - супи, сосове, яхнии и малеби, защото всичко останало така или иначе скоро се измокряло и не заприличвало на нищо. Принцесата в тази приказка, естествено, въобще не се впечатлявала от всеобщата мокрота и весело шляпала из локвите на кралската градина, така че всичко би било наред, ако...
...ако змейовете в тази страна не били също тъй мокри; а знайно е, че един мокър змей не може нито да лети, нито да бълва огън, съответно по никакъв начин не може да си открадне принцеса. Натъжили се змейовете, защото приказката си течала без тях, а те нямали какво да правят, само киснели пред змейската пещера и си мислели: “Ами да, сега горката принцеса ще стои неоткрадната, а като стои неоткрадната, значи стои неспасена, а като стои неспасена, няма да се омъжи и да си роди три дечица, които да играят на топка и да се връщат изцапани с кал до ушите”. А това вече било трагедия.
Заплакали змейовете, от което още повече се измокрили, и решили да не оставят нещата така. Заджапали през гората към замъка, каквото могат-да сторят. Било им доста трудно, защото по краката им оставала лепкавата като тесто кал, люспите им едва се виждали от мократа шума, нямало къде да поспрат и да починат, защото всичко било студено и влажно, а на всичкото отгоре им се струвало, че всички животинчета са се изпокрили на топло, сварили са си чай и четат приказката за август. На всичкото отгоре най-малкото змейче, което трябвало да запомни весела песничка за из път, въобще не можело да се сети как точно завършвал първият й куплет:
“Аз джаапам из калта, аз джааапам из калта,
нали не съм от захар, не хващам и ръжда.
Под облак сивочерен аз прааавя салта,
Аз...”
И тъкмо другите змейове тръгвали по-леко и сякаш забързвали крачка, най-малкото змейче започвало да мрънка и да се оглежда, да мига гузно и да припява под носа си: “Аз... на-на-на-на, на-на-на”. А това въобще не им помагало. Тъй че нямало да успеят да стигнат навреме до замъка, ако от едно дърво не се била търкулнала окъсняла ябълка – червена като змейски огън и кръгла, кръгла... ами като топка. Змейовете започнали да си я подхвърлят и подмятат, да подрипват и подритват, да подтичват и да я засичат, докато най-накрая не я изпуснали и тя се затъркаляла все по-бързо и по-бързо, през клонаци и трънаци, през храсти без “здрасти”, а змейовете се затичали да я стигнат, забравили за мокрите си крила и за тежките си от калта крака и тичали, тичали, тичали, докато най-накрая я настигнали точно пред вратите на кралския дворец. И понеже било много щастливо, че най-сетне си настигнали топката, най-малкото змейче запяло:
“Аз джаапам из калта, аз джааапам из калта,
нали не съм от захар, не хващам и ръжда.
Под облак сивочерен аз прааавя салта,
Аз фуутбол ще играя във дъжда!”
И понеже било малко гръмогласно (като всички змейчета), прозорците на замъка зазвънели, керемидите се заклатили и кралят излязъл на кралския балкон, джапайки с кралските си пантофи, и попитал важно:
- Какво става тука, бе?
А змейовете изобщо били забравили за какво са дошли, пък и да не били забравили, хич не върви да се правиш на страшен, когато си кален до ушите и не можеш да бълваш огън.
И тогава най-малкото змейче казало:
- Ами ние....ъъъ, такова... може ли да пуснете принцесата да поиграе?
Кралят ги огледал, огледал, пък махнал с ръка (защото и в двореца и без това било достатъчно мокро) и отишъл да извика принцесата. И понеже тя била още малка и имало мнооого време да я крадат, да я спасяват и да даряват ръката й заедно с половината царство, тя си обула гумените ботушки и изтичала да играе с тях. Излишно е да казваме, че играли до тъмно, че станали първи приятели и че дори един (по-сухичък) ден най-малкото змейче я научило да лети и да бълва огън; и че живели от щастливо по-щастливо чак докато веднъж принцесата не ритнала топката тоооолкова силно, че тя отлетяла чак в декемврийската приказка.
...