Бабиейрос: Кошмар Преди Коледа!

Докато доните се суетяха около разни крушки и търсеха ром за сладкишите, доня Василинда се беше свряла кротко в мазето.
Там с наслада хапваше направо от бидона с царската туршия. След като бидонът се изпразни, Василинда погледна с жажда и стръв към киселото зеле. Не беше втасало още, затова щеше да почака някой друг ден. Но не и повече!
- Хи, хи - каза си злорадо Василинда и потупа огромния си корем - доните си мислят, че бебчито е в 101 г.с, ама не е, не е!
Тя се измъкна от мазето и се опита да прикрие злостното си деяние, като излезе навън, улови един ром и го доведе за ушите.
- Ето ви ром за сладкишите - викна доволно Василинда.

Ромът се оказа известна рап звезда. Докато рапираше на ромски пред слисаните баби, Василинда три пъти слезе да провери зелето.
- Не съм виновна, ако Ламелинда не бяше опраскала всичко сладко околовръст, нямаше да посегна на най-скъпото - мърмореше си под нос гузната Василинда и разнасяше миризма на пръцнато.

Сеньора Алмунада се бе отдала както винаги на настроението си. Този път то бе споделено от наперен  дядка с гологлав тиквоч и похотливи мигли, притежател на позлатена Нокиа и кюлоти Версаче, ако се сещате... Двамата палавници мърсуваха из Алмунините бели чаршафи, докато из къщата цареше нещо като олелия до шия. Някой почука на врата и понечи да влезе, но предвидливата доня бе залостила кочествено с резбованата си вълшебна точилка, с която вършеше всякакви други мръсни дейности, с изключение разточване на тесто.
Обезпокоен от нарушаване на спокойствието, старият сеньор нахлузи златните си кастанети, които иначе му пречеха на безконечните любовни ласки, сложи си вечният капишон и промърмори:
- Ейх, и на стари години мира нямам! - въздъхна тежко и изкашля зелена храчка в близкото хищно мушкато. - Все ме преследват жадни пички, промъкват се по фешън цвички, тръшкат сисите на прага - искали облага!? Жаля си сердцето, че много е живяло, много е видяло, иска да почива, скоро ще умира... - жално се жалваше старецът и размекваше още повече крехкото Алумунадово телесо. Сеньората почерпи донът с рядък сорт пурета, връчи му стъкленица с ром и 1,5л сода и го заключи във вграденият гардероб.

Под прозореца на сеньора Алмунада се бе промъкнала доня Василинда и четеше на глас една листовка за предпазване от забременяване.
Василинда бе водена изцяло от егоистични подбуди.
Току виж, Алмундиня се обзаведе и тя с някое бебчи и протегне хищни лапи към зелето.
Василинда пазаше като верен страж качето. Не успя да опази атлетичния дядо от страстната Ламелинда, но зелето, за зелето кръв щеше да се лее!

Вечер Василинда бродираше ей това на гергефа си.

Доня Ассинда в необичайното за нея тъговато (идва от "тъга") настроение, си седеше в люлеещ се стол и като от слабо бръмчаща радиоточка долавяше шума на предпразничната суетня в Хасиендата. Чуваше се само едно ритмично и леко скърцащо отмерване на всеки полъх на стола с телесата, отпуснати в него.
- Празници идват, пак празници... - уморено изсумтя Ассинта. Изтръска небрежно прегорялата пепел от пурата, чиито размери можеха да се подложат на фройдистки анализ, но на кой ли му пукаше. Василенда даваше воля на всичките си гастрономически прищявки, ама си имаше и основание...
- Що пък "кошмар"... - цял ден тази дума от поканата на НЕРижата домакиня не излизаха от главата на Ассинта. Какво ли пък толкова кошмарно има в група бабета, които стягат този мил празник?

'Кошмарни са, да, кошмарни' бръмчеше ядосаната доня НеРижа. Тя беше доста ядосана, защото скоро беше открила, че няма нито сладко, нито солено останало в къщата за цяр дори. Беше принудена да яде овес - да, гол овес! - благодарение на дружките си.

Изгледа ги ядно. Две от тях подпираха коремите си и се мъчеха да скрият ръце, пълни с храна зад гърба си (но острият поглед на НеРижата ги разконсприра за секунди и те го знаеха), трета се почесваше, дето не я сърбеше, четвърта се бореше да прибере гигантските си бомби във възтесния сютюен с напразна надежда така да изглеждат по-навирени и бодри, шеста мърмореше някакви нелепости как правела деца с ей тези две ръце ('Да-да', подсвирна презрително наум НеРижата, 'с ръце, как не! С ръце, ама...само за тези, дето си нямат друг инструмент, хихи'), седма пишеше някакви заврънкулки на лист под предлог, че били 6,000 знака, осма мъкнеше някакви котки напред-назад и се озърташе гладно, девета, десета и единайста мърсуваха с който им падне - от техници-инжИнери и бивши популярни лица от Неро и Планет, ако ме разбирате какво искам да ви кажа, все пак, до случайни рап-звезди...

'Содом и Гомор!' промълви отчаяната от глада доня НеРижа и се завря пак в спалнята си при дон Джонидепио. Беше решила да залъже глада си с ласки и да не излиза, докато нещо добро не се появи на хоризонта (където под хоризонт тя разбираше масата за хранене).

... мизантропийски полъх мина през заспалата глава на Ассинта...
- ай, стига. И от дупките на дъсчения под ще вземе да изскача ж...ж...жужащото същество, тъй дотегнало.
- Алмундия, ти що го довлече това лепкавото чак при нас? Тамън си мислех, че това кътче е благословено да се лиши от неговото присъствие, ама не би... - изгрухтя с неохота Ассинта. Ама колкото тя чуваше другите дони, толкова и те чуха нейния дращещ вопъл.

Доня Василинда не беше забелязала, че има конкуренция за киселото зеле.
В мазето отдавна се беше стаила на пост и чакаше доня Лусеринда проклетото зеле да втаса. Как и беше зажадувала душата за едни дебели, огромни, пълни с какви ли не чудатости, зелеви сарми. Мммммммммммм! Ослюнчи си премяната за пореден път.
Всяка вечер тайно претакваше по два пъти бидона уж по-бързо да втаса, обаче пустото зеле май беше купено от холандския внос и не втасваше и не втасваше.
Май щяха да осъмнат на коледна трапеза без зелеви сарми

... Тъмнина и хлад - това изпитваше нещастният сеньор Джорджо Първи, безславно заключен и забравен с припаси за 23 часа в западния гардероб на сеньора КрасТавицио. Гарберобът бе с размерите на малка стая, с двеста шестдесет и осем и половина шкафченца и безброй много закачалги, облегалки и подобни..Миришеше на лавандула и тамян, имаше следи от нафталин или друго прахообразно за шмъркане,(сеньорът се възползва да дегустира), висяха всевъзможни дрипи и бални рокли, перуки, перушини, капели, каубойски батуши и рибарски принадлежности. Докато разпъваше врат в разглеждане и тюхкане от  находището, дядката срита нещо кухо и цяла купчина кутии се повалиха отгоре му с гръм и трясъци, затиснаха го, набучкаха го с ръбовете си и го оставиха в несвяст. Туй бяха тайните падаръци на сеньора Алмунада за нейните падруги в Коледната мощ...

Ядох ги, и вчера и днес, мммм, вкусни, с кълцано месце и ориз, а зелето, ах зелето... - точеше лиги доня Анхелина.

Стреснатият поглед на стареца се спря на белезникав силует. Това бе сдъвканият и изплют остатък от любимия мъж на КакСилия.
- Еех, наборе, наборееее... - въздъхна дон Джорджо Първи. - Казах ти аз да оставиш на мира това пиче, че яко го е гепнала склерозата, ама ти не, та не, крушки щял да сменя! Да беше я завел в Неро, все пак, нямаше да мумясваш тук цял век, заключен в гардероба й, ако разбиреш какво искам да ти намекна... Айде, почивай си в мир, че аз ще тръгвам. Бенцът ме чака, все пак! Един патриот и меценат не може да шмърка безплатен прах в бабешки гардероби, ако разбираш какво искам да кажа.
И той се метна в Бенца със завидна за възрастта си пъргавина.

- У-у, тия с г.с. изядоха всичко! - мрачно си мислеше доня Секститинда. - Ние едно време какви г.с. имахме, е-хей! Не като сегашните. Знаехме как да уважаваме по-...зрелите от нас. Всичко на тях давахме, а не - да се наплюскаме ние. Сармички... Свинско със зеле... Свинско с праз... Хм, праз...
Неясна асоциация затрепка в замъгленото съзнание на донята, но така и не успя да се оформи в мисъл. Напоследък често й се случваше, но сега си имаше оправдание - някой се спотайваше зад вратата.
- Чук-чук! - многообещаващо потропа розовобузест старец.
- Чук-чук?! - обнадеждено наскачаха доните.
Розовите бузи засияха насред къщата.
- Ха, това е бившият ми бъдещ мъж! - възкликна доня Сесктетинда.
- Хм, това е бъдещият ми бивш мъж, - облиза се доня КакСилия и приведе прелестите си в бойна готовност.
- Дони, - тежко въздъхнаха розовите бузи. - Страхувам се, че съм само бивш мъж.
- О, ужас! О, кошмар!- хорово припаднаха доните.
- Ама как така? - любопитно надигна глава доня Василинда.

-Ооо, не на нас тия!- показа характер Хуанита. - Съвременната медицина не допуска бивши мъже, както и климактериум. Нали, дони?- потърси подкрепа тя в дружките си.
- Щом си тук, ще си свършиш работата както си требе...От нас - Простамол и Виагра. Ти избираш с кое да започнем...

И като запретнаха ръкави ония ми ти бабушкери.Една кълца на прах виагра за пудинга,друга разтваря простамол в ром,трета се поклаща с лека стъпка към розовобузестия,скоро- много настоящ мъж -и закачливо му намига под мустак.
Иде Коледа,чудеса се очакват.Ето и наченки на такива.Наместо да се заскубят и запсуят,старите мискинки дружно се заеха да спретнат сладък кошмар за Розовобозундиестия.
О ,чудо поредно!Доня Дона му обеща космодиска си.А всички нии знаем какво значи той(диска де) за нея.
 И дружно ХоХоХо-кайки дъртите кикимори подеха песен.........
 

Да зазвучи мелодията на Джингъл бел, три-и:

Джангър бел, джангър бел,
джангър он дъ уей,
тука сме, сбрахме се,
доните - оле, хей!

Джангър бел, джангър бел,
джангър он дъ уей,
дръжте се, идваме,
с пури и със ром!

На нито една доня не и пукаше, че песента няма рима и е без особен ритъм. Важното беше купон да става. И поклащайки се в редичка като за лимбо-рок те се запътиха да свещенодействат в кухнята на хасиендата, където сътвориха ето това .

Дочула кикота и веселите песни откъм големия хол, доня НеРижа погледна любопитно да види какво става и за какво е тая врява, докато дон Джонидепио похъркваше след изпълнение на задълженията си на специално изработената от донята за него възглавница.

'Хъ!' подсмръкна тя презрително 'пак на дядковци налитат. Не го виждат, че шкембето му е толкоз увиснало, че ще се налагат специални акробатики, неприсъщи за годините им, за да осъществят контакт...'

'Или...' мярна се ужасена мисъл в главата й '...те всички искат като доня Василинда? Искат да ъъъ, имат пак г.с.? Това е ужасно, това е ужасно!'

Живото й въображение рисуваше страшни картини.

'Това трябва да спре!' изпищя наум проклетата доня 'нямам сили на тези години да го играя детегледачка на купища деца!' (а тя знаеше, че по закона на всемирната гадост колкото по-малко един човек обича да казва 'гугу' и да гъделичка лигави бебешки брадички, толкова по-често му се налагаше да прави именно това, и което е по-ужасното - обикновено му харесваше, иска или не.)

Първо помисли да подправи питието на веселия дядка с бром. После се отказа - все пак тя не искаше да лиши падругите си от веселба, а само от последствията от същата. Тя се примъкна на пръсти и пусна по едно противозачатъчно в чашата на всяка една от дружките си, освен тези, за които бездруго беше вече късно за подобни мерки.

'Това не е достатъчно' реши тя след малко. 'Трябват контрамерки! Трябва дори да не си помислят за такива неща!'

Тя подсвирна на един свой агент, който бързо организира нещата, 2, 3.

Веселбата започна да нараства. Само доня Нюниня седеше самотно с благ поглед. Какво ли й се беше случило, че не се втурна с обичайния си хъс да заключва партито в разгара му, зачудиха се всички. Отново мистерия, която трябваше да бъде разгадана...