Здравейте,
имам някои симптоми, които ме навеждат на въпроса. Проблемът е в това, че тези сипмтоми се появяват доста рядко, през години, но пък от друга страна от всичко, което прочетох става ясно, че МС е точно такова заболяване (с така проявяващи се симптоми). Ще ги изредя в реда, в който са ми се случвали и се надявам някой, който е запознат със заболяването и/или който е изпитвал същите симптоми, да се включи с коментар по темата:
- някъде около 1998-1999-та - бях в депресия, а и бях в компания в която се пушеше "трева". В един "прекрасен" ден някой ми беше продал или подарил една такава цигара. Бях и сама вкъщи и така, реших, че ще изпуша цигарата (без да знам, че това не трябвало да се прави от сам човек, т.е., че за 1 човек тази цигара е твърде много). Изпушвам аз и решавам, че ейй сега ще ми стане много гот, обаче какво се случва - изведнъж пред очите ми - черно! Не виждам! Хубаво, че седях на леглото, че да не тръгна да вървя и да се блъскам... Беше кошмарно, да осъзнаеш, че току-що си ослепял и то по начин, за който сам си допринесъл! Легнах просто назад на леглото и започнах да мигам и да мигам - "гледката" си оставаше все така черна, като в рог! Тотално шокирана, че ще остана може би за цял живот сляпа, а и като се върнат родителите ми, ще ме намерят така и какъв ли стрес ще причиня и на тях, просто започнах да се моля на Господ! Обещах, че никога повече няма да пипна "трева"! Съвсем искрено и от сърце се молих - така, както би се молил умиращ човек... и... Господ чу молитвата ми - прогледнах! Но бях така ужасена, че не посмях да остана повече сама вкъщи и излязох навън, поне да съм сред хора! За "трева" повече не искам и да чуя, а през 2005-та година спрях дори обикновените цигари и оттогава до ден-днешен съм непушач.
- 2011-та година, лятото тръгвам с количката с детето по улицата, която води към парка, а тя е права улица и в дъното й, в далечината се вижда самия парк. Вдигайки поглед, да погледна натам изведнъж виждам как цялата улица с прилежащите й паркирани коли и дървета (абе, всичко, както си е) буквално се сгромолясва на дясната ми страна! Беше ужасяващо да се види, просто всичко падна, сякаш е изкуствено - направо беше нереално! Естествено се ужасих, защото съвсем ясно знам какво видях (а и улицата си стоеше така, "паднала" на една страна), а от друга страна ума ми не побираше това, което се случи. Затова и реших, че просто ми е паднало кръвното (успокоявайки се по този начин) и че вероятно ще колабирам (бяха жеги, а аз съм с ниско кръвно и се е случвало и друг път да ми пада от жегата, но не непременно до колабс). Клекнах на земята, до количката и затворих очи, защото не исках да виждам повече тази странна картина. Цялото това нещо трая един миг, но за мен беше така ужасяващо, че като вечност. Като отворих очите си, всичко вече си стоеше на мястото по улицата (и слава Богу!), но аз не смеех нито да се изправя, нито да тръгна повече! Изпитах ужас и за детето си - какво ще стане с него, ако се случи аз да припадна ей така, насред улицата! Търсех някой от минувачите, когото да помоля, да постои до мен, докато дойде майка ми (не бях далеч от вкъщи), но никой не ми вдъхваше доверие или пък бяха твърде забързани и дори не ме поглеждаха. Накрая (цял живот ще я помня) видях една миловидна, възрастна жена с кръстче на врата. Казах си: "Тя е!" и я помолих най-учтиво просто да изчака заедно с мен замалко. Жената ми се усмихна слънчево и с разбиране и каза: "Разбира се, че ще изчакам, спокойно!" Господ да я благослови тази жена! И така, майка ми дойде с апарата за кръвно и кръвното ми беше нормално. В следващите дни забелязах, че като тръгна да вървя навън с количката, започваше да ми се вие свят и колкото повече вървях, по-зле ставаше! Вече не можех да се разхождам. Стоях пред блока и около него, наблизо и по пейките, предимно седнала и чаках да ми дойде часа в Неврологията в Александровска б-ца. Там Д-р Ангов ми направи тест на слуха, който показа, че си чувам добре, но после така ме завъртя на един стол, че дори не знам с отворени или със затворени очи се въртях. Когато въртенето спря, той ми каза да стана, а аз се засмях най-искрено и му отговорих: "В никакъв случай!" Усмихна се и ми каза, че имам Мениеров синдром. Изписа ми, ако не се лъжа - "Вестибо" - пих го, както си трябва и всичко (почти магически) премина! Естествено, той ми каза, че това е до живот и ще се случват отново моменти, в които да ми се вие свят. И да, те се случват, но при нервно напрежение - ако съм тъжна или ядосана, обаче и, когато се возя в кола, която се движи бързо или пък има много завои, а също и, забележете - нещо ново, което преди НЕ се случваше - когато се люлея на люлка! За жалост много обичам (като децата съм), обаче това вече си знам, че е невъзможно! Веднага започва да ми се вие свят и да ми става лошо. Само, като се замисля, че едно време мечтаех да скоча с бънджи и ме напушва смях! Колко съм се променила оттогава...
- 2013-2014-та (някъде там), както съм на работа (работех в офис на компютър) някъде по обяд ми се случва следното - както поглеждам към екрана изведнъж установявам, че "не виждам нищо!", защото целия екран е "размазан", като в мъгла! Помня, че беше отново лятно време. Започнах да мигам, да отмествам погледа си, но накъдето и да погледнех не виждах добре! Ужасих се: "Какво ще правя сега, ако ми дойде клиент!" Добре, че в този момент никой не влезе, но аз преживят такъв стрес от факта, че нещо се случва със зрението ми, че ми идваше да крещя: "Хора, не виждам!", обаче трябваше да запазя самообладание и в крайна сметка да не притеснявам колегите, пък и да не решат, че съм нещо (тежко) болна. Може би около 1-2 минути продължи това размазано зрение и после хоп - оправи се! Реших да не се "филмирам" и, че може просто от слънцето и от екраните нещо да съм си претоварила очите в този момент, съответно така да са реагирали.
- 2018-та - Един ден, вървейки сутринта пеша за работа усетих, че ми е трудно да вървя - краката ми "тежаха" и бяха някак, като сковани. В друг ден пък започваха да ме болят ей така, както си седя на пейката в парка, без никаква възможна причина! Болката се движеше нагоре и надолу по краката ми и направо ми идваше да се разрева - беше толкова зле и нетърпимо. Съответно - отидох на личния лекар, обясних - прати ме на невролог. Невролога ме накара да си събуя панталона (хах, пак беше лято, защото помня, че бях с дълга тениска, която ми покриваше за щастие бельото, че да не ме гледат по гащи, защото бях и с придружител, който нямаше нужда да ме опознава чак в такава степен) и сандалите, и да ходя боса в посока към него. Походих, погледа ме в краката и походката и заключи, че нищо ми няма! Така, обаче в тази година имах и сериозна операция на ляв бъбрек, като след упойката дълго време усещах изтръпване в лявата си ръка и от лявата страна на ханша ми, спускащо се надолу по бедрото. Естествено казах за това на опериралия ме лекар, но той каза, че не знае от какво може да е и вероятно ще мине с времето. Така и стана, това усещане премина, но ме държа дълго - може би поне месец. Не зная може ли да има общо между упойка и МС? Аз реших тогава, че може да са ми засегнали нерв и се страхувах да не ми остане това изтръпване за цял живот, но за щастие премина. Ходих и втори път на друг невролог, пак поради болките в краката, изтръпванията - този път личния ме прати при невролог, който ми направи някакво изследване с електроди на главата ми (живея в чужбина и често докторите дори много-много не ми обясняват). Сега, интересувайки се по темата разбрах, че е било изследването с евокирани потенциали, но в крайна сметка след това и този невролог ми каза, че всичко ми е наред и нищо ми няма. Някъде пак около тази година или в предходната ми се случи, както си вървя в центъра на града ни да се стъписам, че всъщност: "Аз не знам сега накъде отивам!" И се спрях, та чак се замислих, а единственото, което установих беше, че аз действително в този момент просто не знам накъде съм тръгнала! Беше много неприятно, почувствах се, като някаква пълна кукувица! Какво беше това - склероза ли!? На тези години! Бях потресена. Поседях така известно време, да се поосвестя, а после просто избрах накъде да тръгна, но така и не се сетих, остана си, като едно бяло, празно петно този момент - беше много странно и плашещо, и никога преди, нито след това не ми се е случвало повече! Да, може да ми се случи нещо да забравя или да съм разсеяна, но да не знам накъде вървя, защо вървя и къде отивам - това не! Това беше кошмарно - сякаш, че току-що съм паднала от друга планета и не знам къде се намирам! Не, че не знаех - познавам обстановката, но просто не знаех накъде вървя и защо.
- 2018- до сега - понякога имам усещането, че ми изтръпват пръстите на ръцете, а също и външната дъги на дланите, т.е., тези, които се спускат от малкия пръст към китката. Между другото в момента, докато пиша усещам точно същото нещо... Януари и февруари тази година (2022) реших, че карам (отново) коронавирусната инфекция (която изкарах леко през ноември 2020 - само със загуба на обоняние и вкус + тежка умора). Та, бях сигурна и през януари, и през февруари, че я карам отново поради тежката умора! Нямах този път загуба на вкус и мирис, а бързите тестове излизаха отрицателни, но липсата на апетит си я имаше, както и ужасната умора. Тук идва и следващия ми въпрос - свързана ли е МС с липса на апетит (а също и с косопад)? Косопадът ми е отдавна и нищо не го лекува - разните му шампоани - само временно, докато ги ползвам, после пак си капе и цялата къща, когато чистя е вечно в мои косми! А липсата на апетит я имам напоследък. Също напоследък имам и ужасни болки в гърба - не знам дали пък не ми се отяде от болките! Но просто беше жестоко - движеха се по гръбначния ми стълб - нагоре-налоду и пак нагоре и така, бях с тази болка 3 дни. На третия ден вече напълно отчаяна си записах час за личния лекар и изведнъж на следващия ден болката беше изчезнала! Нито съм копала, нито съм орала - а каква беше тази болка, не ми е ясно! И беше само сутрин за по час-два-три или откарваше до обяд-следобяд. Тези 3 дни бяха преди около 2 седмици и понеже всичко ми мина, нищо не съм изследвала, освен кръвна картина, която не показа нищо обезпокояващо, а също и електролити ми пусна личния + магнезий по препоръка на УНГ-доктора, при когото отидох по проблема с шум в ушите. А между другото - нещо интересно - същия този УНГ преди около 1-2 години, когато пак ходих при него, поради шум в ушите и му казах, че имам Мениеров синдром, ми беше казал: "НЯМАТЕ Мениеров синдром!" А така, нов шок! Кой греши и кой е прав, и къде е истината? И в крайна сметка, ако нямам Мениеров синдром, то КАКВО имам? Е, до ден-днешен още няма отговор на този въпрос. А пък болките в гърба се завърнаха вчера и онзи ден, и бяха все така отвратителни, но този път не усещах така движението на болката нагоре и надолу по гръбначния стълб, а го усещах по-скоро, като схванат, като стегнат в менгеме! Точно това е усещането! От него дори започваше да ми се гади. Същото беше и преди 2 седмици, когато ме заболя така за първи път гърба - също на моменти ми се гадеше (вероятно от болката). И така, вчера, на втория ден с тази болка, с този стегнат гръбнак, и врат, и рамене, пак бях решила да ходя на лекар, та дано се разбере от какво е тая болка, когато днес - о, небеса! - събуждам се сутринта и хоп - като с магическа пръчка - ами, установявам, че съвсем нищо ми няма и НИЩО не ме боли - ах, колко е хубаво! Но пък тази странна поява на умора и болка, и най-вече се случват сутрин, което не е нормално - да се събудиш без никаква енергия и все едно си пребит (дори и когато нямаш болки)! В последно време просто ми е трудно да се вдигна сутрин от леглото - усещам, че ми е зле и ми се спи, и просто съм, като скапана. Досега все го отдавах на ниското ми кръвно и след едно-две кафета нещата винаги са се оправяли, но в последно време ми отнема поне половината ден, докато се почувствам отново що-годе, като човек, та да мога да си свърша ежедневните задачки и всичко това ВЪПРЕКИ кафетата. Започнах просто да забелязвам как аз се чувствам добре единствено към следобяд, привечер и вечер, но преди това е просто мъка и сякаш се влача, нямам сили просто за нищо.
Изписах много, но пък понякога усещам и, че не мога да си формулирам добре мисълта и не мога да го напиша по-ясно или по-кратко. Съжалявам, а и нямам нерви да го преправям. Надявам се, обаче, че някой ще има търпението да го прочете и да ми отговори. Тези дни чета много за МС, просто защото първото, което прочетох за нея бяха симптомите и така с ужас установих, че аз може би си имам точно такива симптоми и то няколко. Не искам да си самовнушавам, обаче и затова вчера ми попаднаха в нета някакви тестове, които се правят от невролога при изследване за МС - да извървиш на бърз ход разстоянието от 7.60 метра, да ходиш крак пред крак и т.н. Направих ги, въпреки че не вярвах да дадат някакъв резултат, защото в крайна сметка реших, че може би си внушавам. Е, да, но тези 7 и нещо метра се оказа, че колкото и да бързам ги взимам за 4.80 сек. или нещо подобно (опитвах няколко пъти), а пък теста на здрав човек показвал, че се взимат за време под 4 секунди. Правих си и тест на стъпалото - характерно поглаждане с остър предмет и там нямах положителен резултат, но пък при теста с ходенето крак пред крак (пръсти - пета) изведнъж и съвсем неочаквано се озорих! Усетих, че ми е трудно, че губя равновесие... Също теста със заставане мирно с прибрани до тялото ръце и събрани един до друг крака, и със затворени очи - ами, веднага усещам как започвам да се олюлявам! За мен това е притеснително - не мислех, че на подобни (елементарни) тестове ще се затрудня! Затова вече не знам какво да мисля, а относно олюляването - напоследък именно това си забелязах, че започва да ми се случва често и последните пъти залитам, когато съм изправена във ваната, страхувайки се да не падна от нея. Също най-редовно ми се завива свят, ако трябва да се изправя от клек - това е просто всеки път, но досега съм го отдавала на ниско кръвно или ортостатична хипотония (че и по този въпрос изчетох много и реших, че това имам). Ами, ако не е това? Ако е е МС? Усещам се много уморена на моменти. Имам дни в които съм точно, като парцал и просто усещам, че "не ставам за нищо". Уморявам се, ако трябва да стоя права по-дълго време, но иначе, на разходки не се уморявам. Уморявам се и при качване по стълби, но пък не всеки път. Забелязах просто, че понякога изкачвайки се (по стълби или нанагорнища) много се уморявам, та чак се задъхвам. Мислила съм дали пък не е последствие от ковида или пък сърцето ми нещо да не е в ред, но не знам, наистина това е само в някои дни, в които, като цяло си се чувствам изтощена, без да има причина за това и без да съм променила нещо в начина си на живот. Ниското кръвно, схващанията, болките все си мислех, че може да са ми от обездвижване, поради което все гледам да се разхождам повече, да карам колело, да се движа. Дори упражнения правя, но не редовно - не мога (още) да се накарам, да ги правя редовно - хаха, несериозна съм! Не знам, просто ми се ще някой да ми каже нещо по темата, тъй като нямам с кого да споделя. Близките не искам да ги тревожа, а пък лекарите тук (в чужбина, където съм) са твърде заети, за да се занимават с (някакви си) чужденци... Ле-ле, аз съм написала роман! Ужас, спирам! Ще черпя, който го прочете! 
Бъдете здрави и хубав ден!
Виж целия пост
имам някои симптоми, които ме навеждат на въпроса. Проблемът е в това, че тези сипмтоми се появяват доста рядко, през години, но пък от друга страна от всичко, което прочетох става ясно, че МС е точно такова заболяване (с така проявяващи се симптоми). Ще ги изредя в реда, в който са ми се случвали и се надявам някой, който е запознат със заболяването и/или който е изпитвал същите симптоми, да се включи с коментар по темата:
- някъде около 1998-1999-та - бях в депресия, а и бях в компания в която се пушеше "трева". В един "прекрасен" ден някой ми беше продал или подарил една такава цигара. Бях и сама вкъщи и така, реших, че ще изпуша цигарата (без да знам, че това не трябвало да се прави от сам човек, т.е., че за 1 човек тази цигара е твърде много). Изпушвам аз и решавам, че ейй сега ще ми стане много гот, обаче какво се случва - изведнъж пред очите ми - черно! Не виждам! Хубаво, че седях на леглото, че да не тръгна да вървя и да се блъскам... Беше кошмарно, да осъзнаеш, че току-що си ослепял и то по начин, за който сам си допринесъл! Легнах просто назад на леглото и започнах да мигам и да мигам - "гледката" си оставаше все така черна, като в рог! Тотално шокирана, че ще остана може би за цял живот сляпа, а и като се върнат родителите ми, ще ме намерят така и какъв ли стрес ще причиня и на тях, просто започнах да се моля на Господ! Обещах, че никога повече няма да пипна "трева"! Съвсем искрено и от сърце се молих - така, както би се молил умиращ човек... и... Господ чу молитвата ми - прогледнах! Но бях така ужасена, че не посмях да остана повече сама вкъщи и излязох навън, поне да съм сред хора! За "трева" повече не искам и да чуя, а през 2005-та година спрях дори обикновените цигари и оттогава до ден-днешен съм непушач.
- 2011-та година, лятото тръгвам с количката с детето по улицата, която води към парка, а тя е права улица и в дъното й, в далечината се вижда самия парк. Вдигайки поглед, да погледна натам изведнъж виждам как цялата улица с прилежащите й паркирани коли и дървета (абе, всичко, както си е) буквално се сгромолясва на дясната ми страна! Беше ужасяващо да се види, просто всичко падна, сякаш е изкуствено - направо беше нереално! Естествено се ужасих, защото съвсем ясно знам какво видях (а и улицата си стоеше така, "паднала" на една страна), а от друга страна ума ми не побираше това, което се случи. Затова и реших, че просто ми е паднало кръвното (успокоявайки се по този начин) и че вероятно ще колабирам (бяха жеги, а аз съм с ниско кръвно и се е случвало и друг път да ми пада от жегата, но не непременно до колабс). Клекнах на земята, до количката и затворих очи, защото не исках да виждам повече тази странна картина. Цялото това нещо трая един миг, но за мен беше така ужасяващо, че като вечност. Като отворих очите си, всичко вече си стоеше на мястото по улицата (и слава Богу!), но аз не смеех нито да се изправя, нито да тръгна повече! Изпитах ужас и за детето си - какво ще стане с него, ако се случи аз да припадна ей така, насред улицата! Търсех някой от минувачите, когото да помоля, да постои до мен, докато дойде майка ми (не бях далеч от вкъщи), но никой не ми вдъхваше доверие или пък бяха твърде забързани и дори не ме поглеждаха. Накрая (цял живот ще я помня) видях една миловидна, възрастна жена с кръстче на врата. Казах си: "Тя е!" и я помолих най-учтиво просто да изчака заедно с мен замалко. Жената ми се усмихна слънчево и с разбиране и каза: "Разбира се, че ще изчакам, спокойно!" Господ да я благослови тази жена! И така, майка ми дойде с апарата за кръвно и кръвното ми беше нормално. В следващите дни забелязах, че като тръгна да вървя навън с количката, започваше да ми се вие свят и колкото повече вървях, по-зле ставаше! Вече не можех да се разхождам. Стоях пред блока и около него, наблизо и по пейките, предимно седнала и чаках да ми дойде часа в Неврологията в Александровска б-ца. Там Д-р Ангов ми направи тест на слуха, който показа, че си чувам добре, но после така ме завъртя на един стол, че дори не знам с отворени или със затворени очи се въртях. Когато въртенето спря, той ми каза да стана, а аз се засмях най-искрено и му отговорих: "В никакъв случай!" Усмихна се и ми каза, че имам Мениеров синдром. Изписа ми, ако не се лъжа - "Вестибо" - пих го, както си трябва и всичко (почти магически) премина! Естествено, той ми каза, че това е до живот и ще се случват отново моменти, в които да ми се вие свят. И да, те се случват, но при нервно напрежение - ако съм тъжна или ядосана, обаче и, когато се возя в кола, която се движи бързо или пък има много завои, а също и, забележете - нещо ново, което преди НЕ се случваше - когато се люлея на люлка! За жалост много обичам (като децата съм), обаче това вече си знам, че е невъзможно! Веднага започва да ми се вие свят и да ми става лошо. Само, като се замисля, че едно време мечтаех да скоча с бънджи и ме напушва смях! Колко съм се променила оттогава...
- 2013-2014-та (някъде там), както съм на работа (работех в офис на компютър) някъде по обяд ми се случва следното - както поглеждам към екрана изведнъж установявам, че "не виждам нищо!", защото целия екран е "размазан", като в мъгла! Помня, че беше отново лятно време. Започнах да мигам, да отмествам погледа си, но накъдето и да погледнех не виждах добре! Ужасих се: "Какво ще правя сега, ако ми дойде клиент!" Добре, че в този момент никой не влезе, но аз преживят такъв стрес от факта, че нещо се случва със зрението ми, че ми идваше да крещя: "Хора, не виждам!", обаче трябваше да запазя самообладание и в крайна сметка да не притеснявам колегите, пък и да не решат, че съм нещо (тежко) болна. Може би около 1-2 минути продължи това размазано зрение и после хоп - оправи се! Реших да не се "филмирам" и, че може просто от слънцето и от екраните нещо да съм си претоварила очите в този момент, съответно така да са реагирали.
- 2018-та - Един ден, вървейки сутринта пеша за работа усетих, че ми е трудно да вървя - краката ми "тежаха" и бяха някак, като сковани. В друг ден пък започваха да ме болят ей така, както си седя на пейката в парка, без никаква възможна причина! Болката се движеше нагоре и надолу по краката ми и направо ми идваше да се разрева - беше толкова зле и нетърпимо. Съответно - отидох на личния лекар, обясних - прати ме на невролог. Невролога ме накара да си събуя панталона (хах, пак беше лято, защото помня, че бях с дълга тениска, която ми покриваше за щастие бельото, че да не ме гледат по гащи, защото бях и с придружител, който нямаше нужда да ме опознава чак в такава степен) и сандалите, и да ходя боса в посока към него. Походих, погледа ме в краката и походката и заключи, че нищо ми няма! Така, обаче в тази година имах и сериозна операция на ляв бъбрек, като след упойката дълго време усещах изтръпване в лявата си ръка и от лявата страна на ханша ми, спускащо се надолу по бедрото. Естествено казах за това на опериралия ме лекар, но той каза, че не знае от какво може да е и вероятно ще мине с времето. Така и стана, това усещане премина, но ме държа дълго - може би поне месец. Не зная може ли да има общо между упойка и МС? Аз реших тогава, че може да са ми засегнали нерв и се страхувах да не ми остане това изтръпване за цял живот, но за щастие премина. Ходих и втори път на друг невролог, пак поради болките в краката, изтръпванията - този път личния ме прати при невролог, който ми направи някакво изследване с електроди на главата ми (живея в чужбина и често докторите дори много-много не ми обясняват). Сега, интересувайки се по темата разбрах, че е било изследването с евокирани потенциали, но в крайна сметка след това и този невролог ми каза, че всичко ми е наред и нищо ми няма. Някъде пак около тази година или в предходната ми се случи, както си вървя в центъра на града ни да се стъписам, че всъщност: "Аз не знам сега накъде отивам!" И се спрях, та чак се замислих, а единственото, което установих беше, че аз действително в този момент просто не знам накъде съм тръгнала! Беше много неприятно, почувствах се, като някаква пълна кукувица! Какво беше това - склероза ли!? На тези години! Бях потресена. Поседях така известно време, да се поосвестя, а после просто избрах накъде да тръгна, но така и не се сетих, остана си, като едно бяло, празно петно този момент - беше много странно и плашещо, и никога преди, нито след това не ми се е случвало повече! Да, може да ми се случи нещо да забравя или да съм разсеяна, но да не знам накъде вървя, защо вървя и къде отивам - това не! Това беше кошмарно - сякаш, че току-що съм паднала от друга планета и не знам къде се намирам! Не, че не знаех - познавам обстановката, но просто не знаех накъде вървя и защо.
- 2018- до сега - понякога имам усещането, че ми изтръпват пръстите на ръцете, а също и външната дъги на дланите, т.е., тези, които се спускат от малкия пръст към китката. Между другото в момента, докато пиша усещам точно същото нещо... Януари и февруари тази година (2022) реших, че карам (отново) коронавирусната инфекция (която изкарах леко през ноември 2020 - само със загуба на обоняние и вкус + тежка умора). Та, бях сигурна и през януари, и през февруари, че я карам отново поради тежката умора! Нямах този път загуба на вкус и мирис, а бързите тестове излизаха отрицателни, но липсата на апетит си я имаше, както и ужасната умора. Тук идва и следващия ми въпрос - свързана ли е МС с липса на апетит (а също и с косопад)? Косопадът ми е отдавна и нищо не го лекува - разните му шампоани - само временно, докато ги ползвам, после пак си капе и цялата къща, когато чистя е вечно в мои косми! А липсата на апетит я имам напоследък. Също напоследък имам и ужасни болки в гърба - не знам дали пък не ми се отяде от болките! Но просто беше жестоко - движеха се по гръбначния ми стълб - нагоре-налоду и пак нагоре и така, бях с тази болка 3 дни. На третия ден вече напълно отчаяна си записах час за личния лекар и изведнъж на следващия ден болката беше изчезнала! Нито съм копала, нито съм орала - а каква беше тази болка, не ми е ясно! И беше само сутрин за по час-два-три или откарваше до обяд-следобяд. Тези 3 дни бяха преди около 2 седмици и понеже всичко ми мина, нищо не съм изследвала, освен кръвна картина, която не показа нищо обезпокояващо, а също и електролити ми пусна личния + магнезий по препоръка на УНГ-доктора, при когото отидох по проблема с шум в ушите. А между другото - нещо интересно - същия този УНГ преди около 1-2 години, когато пак ходих при него, поради шум в ушите и му казах, че имам Мениеров синдром, ми беше казал: "НЯМАТЕ Мениеров синдром!" А така, нов шок! Кой греши и кой е прав, и къде е истината? И в крайна сметка, ако нямам Мениеров синдром, то КАКВО имам? Е, до ден-днешен още няма отговор на този въпрос. А пък болките в гърба се завърнаха вчера и онзи ден, и бяха все така отвратителни, но този път не усещах така движението на болката нагоре и надолу по гръбначния стълб, а го усещах по-скоро, като схванат, като стегнат в менгеме! Точно това е усещането! От него дори започваше да ми се гади. Същото беше и преди 2 седмици, когато ме заболя така за първи път гърба - също на моменти ми се гадеше (вероятно от болката). И така, вчера, на втория ден с тази болка, с този стегнат гръбнак, и врат, и рамене, пак бях решила да ходя на лекар, та дано се разбере от какво е тая болка, когато днес - о, небеса! - събуждам се сутринта и хоп - като с магическа пръчка - ами, установявам, че съвсем нищо ми няма и НИЩО не ме боли - ах, колко е хубаво! Но пък тази странна поява на умора и болка, и най-вече се случват сутрин, което не е нормално - да се събудиш без никаква енергия и все едно си пребит (дори и когато нямаш болки)! В последно време просто ми е трудно да се вдигна сутрин от леглото - усещам, че ми е зле и ми се спи, и просто съм, като скапана. Досега все го отдавах на ниското ми кръвно и след едно-две кафета нещата винаги са се оправяли, но в последно време ми отнема поне половината ден, докато се почувствам отново що-годе, като човек, та да мога да си свърша ежедневните задачки и всичко това ВЪПРЕКИ кафетата. Започнах просто да забелязвам как аз се чувствам добре единствено към следобяд, привечер и вечер, но преди това е просто мъка и сякаш се влача, нямам сили просто за нищо.
Изписах много, но пък понякога усещам и, че не мога да си формулирам добре мисълта и не мога да го напиша по-ясно или по-кратко. Съжалявам, а и нямам нерви да го преправям. Надявам се, обаче, че някой ще има търпението да го прочете и да ми отговори. Тези дни чета много за МС, просто защото първото, което прочетох за нея бяха симптомите и така с ужас установих, че аз може би си имам точно такива симптоми и то няколко. Не искам да си самовнушавам, обаче и затова вчера ми попаднаха в нета някакви тестове, които се правят от невролога при изследване за МС - да извървиш на бърз ход разстоянието от 7.60 метра, да ходиш крак пред крак и т.н. Направих ги, въпреки че не вярвах да дадат някакъв резултат, защото в крайна сметка реших, че може би си внушавам. Е, да, но тези 7 и нещо метра се оказа, че колкото и да бързам ги взимам за 4.80 сек. или нещо подобно (опитвах няколко пъти), а пък теста на здрав човек показвал, че се взимат за време под 4 секунди. Правих си и тест на стъпалото - характерно поглаждане с остър предмет и там нямах положителен резултат, но пък при теста с ходенето крак пред крак (пръсти - пета) изведнъж и съвсем неочаквано се озорих! Усетих, че ми е трудно, че губя равновесие... Също теста със заставане мирно с прибрани до тялото ръце и събрани един до друг крака, и със затворени очи - ами, веднага усещам как започвам да се олюлявам! За мен това е притеснително - не мислех, че на подобни (елементарни) тестове ще се затрудня! Затова вече не знам какво да мисля, а относно олюляването - напоследък именно това си забелязах, че започва да ми се случва често и последните пъти залитам, когато съм изправена във ваната, страхувайки се да не падна от нея. Също най-редовно ми се завива свят, ако трябва да се изправя от клек - това е просто всеки път, но досега съм го отдавала на ниско кръвно или ортостатична хипотония (че и по този въпрос изчетох много и реших, че това имам). Ами, ако не е това? Ако е е МС? Усещам се много уморена на моменти. Имам дни в които съм точно, като парцал и просто усещам, че "не ставам за нищо". Уморявам се, ако трябва да стоя права по-дълго време, но иначе, на разходки не се уморявам. Уморявам се и при качване по стълби, но пък не всеки път. Забелязах просто, че понякога изкачвайки се (по стълби или нанагорнища) много се уморявам, та чак се задъхвам. Мислила съм дали пък не е последствие от ковида или пък сърцето ми нещо да не е в ред, но не знам, наистина това е само в някои дни, в които, като цяло си се чувствам изтощена, без да има причина за това и без да съм променила нещо в начина си на живот. Ниското кръвно, схващанията, болките все си мислех, че може да са ми от обездвижване, поради което все гледам да се разхождам повече, да карам колело, да се движа. Дори упражнения правя, но не редовно - не мога (още) да се накарам, да ги правя редовно - хаха, несериозна съм! Не знам, просто ми се ще някой да ми каже нещо по темата, тъй като нямам с кого да споделя. Близките не искам да ги тревожа, а пък лекарите тук (в чужбина, където съм) са твърде заети, за да се занимават с (някакви си) чужденци...
Ле-ле, аз съм написала роман! Ужас, спирам! Ще черпя, който го прочете! Бъдете здрави и хубав ден! 
