Борбата с рака - духовно оцеляване, физическо преодоляване - 76

Аз пък никога не съм мислила за диагнозата като за наказание, а като за нещо, с което просто трябва да се справя.

Като бях в ранните си 20, всички гаджета, които въртях, изказваха гласно, че някой ден ще бъда чудесна майка. И аз имах такова усещане за себе си. Колко съм готина, артистична, енергичка, сладкодумна, търпелива, колко обичам децата, а и те как симпатично откликват...
И така в една зимна нощ се появи Явор. Милият мой Явор. С дефицит на внимание, труден, с тежък нрав, като гръмовен облак, съвсем различен от всичките ми проекции за розовобузо сладурче, с което весело ще си гукаме, ще се прегръщаме нощем и ще си шушнем колко се обичаме. Яко зор е с него. И всичките ми клиширани представи трябваше рязко да изтрезнеят, за да мога да се справям ежеминутно и с това предизвикателство.

От друга страна пък бащата на Явор е приказен. То любов, то ласка, то романс. Може да се каже, че ме е отгледал почти от дете и винаги съм изпитвала благодарност, че имам този подарък, тази връзка и тази любов в живота си. Докато не започнах да се събуждам с мисълта, че чак пък толкова безкрайно идилично не може да бъде. Прекалено е хубаво, прекалено е спокойно, прекалено е сластно и сладко. И, бум, ракът се натресе! Не като наказание за мен, а като поредната доза приземяване. Дори е нещо като балансьор, който от време на време ме потупва по рамото и ми напомня, че хвърчащите хора като мен трябва и да докосват земята понякога, за да могат пак да осткочат.

  Тинтири приех го като наказание заради същото заболяване на баба ми.През призмата на това което видях и как протече всичко при нея.Знам ,че всеки човек е една различна история и няма еднакво правило за протичане на една и съща болест при различните хора.За това когато разбрах,че и аз съм болна се почуствах като наказана,стъпкана от живота дори от вселената.Това е бил моя най-дълбок страх винаги.Бях тийн.когато се налагаше да гледам баба ,понеже мама се налагаше да работи по 13-14 часа на ден за да се грижи за нас с брат ми и баба.Преживявахме с нея всички болки,залежа се на едно място .Нямаше дори 60 год.От една красива и едра жена се стопи.Морфина не помагаше.Накрая издъхна в ръцете ми мама беше на работа.За това се чуствам в дупка .

Варненско Тинтири, ❤️

И друг път съм го казвала, ама Варненско Тинтири, много обичам да чета твоите постове. Винаги ме разтърсват.  Как върви леченито на метите в костите? Тук вчера едно момиче питаше за лечение на такива, не помня ти на какъв препарат си. Много е млада и и изплашена.

Благодаря!
Благодаря, че се интересуваш. Физически се чувствам почти отлично, само тонусът ми е занижен заради таргетната терапия. Лекуват ме с Линпарза(Олапариб) - таблетки. И инжекции за костите. Тези таблетки малко ме притесняват и понякога изпадам в колебания дали пък са правилното нещо за мен в момента. Не за друго, а защото са предписани с адювантна/превантивна цел. Да не би в някакъв момент да плъзнат разсейки и из органите. Онколожката каза, че по листовка трябва да се взимат минимум две години или до прогресия, но това е в случай, че вече има доказани мети в меките тъкани. При мен не е така, само тазът ми е засегнат, и всъщност не знаят колко дълго ще съм на хапчета. Няма данни, лекарството е ново.

Та... така. Може би трябва да се консултирам и с някой друг, но се притеснявам да не размътя още повече водата.

Тинтири, звучиш много сладко

Аз май прескочих трапа
CRP падна до 190
Вчера беше 270

Подутото място започна да пробива и да изтича каквото се беше насъбрало

Темп цяла нощ под 38

Дано скоро свърши този кошмар
Neutropenic Fever се оказа голяма гад

Еех момичета, изчетох последните три страници на един дъх и ми се прииска да ви прегърна всичките.

Валкириян, Сиси, Варненско Тинтири, Г. Христова❤️🤗❤️,  толкова ви е трудно в момента...
Г. Христова, момиче толкова си млада 🤗, но ще се оправиш. Дано да преодолееш ужаса си. Имам приятелка, която беше там и знам къде се намираш в момента🍀❤️☘️.
Аз пък за себе си съм приела, че рака съм си го причинила сама, несъзнателно естествено, просто не съм се научила да преработвам чувствата и емоциите си и с годините това ме е изяло. Но важното е, че вече го знам и си обещавам да се погрижа за себе си. В началото на болестта бях много горда със себе си, че съм като скала и никакъв шок не ме поклаща, но сега осъзнавам, че това е измамна реалност☺️. Имам върху какво да работя с психотерапевт.

 Роси това с преработвонето на чувства и емоции го виждам като проблем и при мен.Вярвам ,че когато нещо те яде с години на емоционално ниво,когато привидно всичко е било наред ,но вътрешно не си го усещал като такова е предпоставка и за физическа болест.Факт е ,че фамилната обремененост не е за подценяване ,но не е и гаранция.Хората как казват "Каквото сам си направиш,цяло село не може да ти направи"Прегръдка💚

Някой знае ли как е Хули?

Ех, че хубаво звучи.. И аз не го приемам за наказание, и точно си мисля, че това ни кара да не приемаме всичко за даденост. Само, че ако щете ми вярвайте седя и се чудя точно как да не вземам всичко за даденост? Дори не знам как да обясня какво точно искам да кажа 😀

Според вас(и спрямо вас) кое е най-най-най-страшното нещо, което би могло да ви се случи? Кое е това, което предизвиква ужас, страх, вцепенение в съзнанието ви?

При мен са няколко: страхувам се да не остана сама; бих се сринала, ако някое от децата ми се разболее от болест, която също изисква борба; много се плаша от дългия, предълъг и болезнен край. Искам да е бързо, просто да литна.

Останалото, което зависи от мен и е по силите ми, си го бутам някак. Справям се.

Сис, и аз като теб мислех отначало, че болестта е наказание, но като се поогледах, осъзнах, че обикновено на лошите не им се случва нищо подобно и продължават да си вършат лошотиите до сто годишни...То по тая логика убийци, крадци и т.н., всички трябва да са с рак, ама не. Благодарение и на групата сега споделям мнението на Роси.При мен наистина цял живот има потиснати емоции и стрес, още от дете,(тежък развод на родителите ми и цирковете покрай него)Никой не се интересуваше какво изпитвам аз, това явно ме направи по- чувствителна, докато в един момент се усетих, че аз буквално не реагирам адекватно на стрес.При другите от където дошло, там и отишло, при мен драма.Питам личната да изследвам кортизол, тя вика ,,това пък за какво ти е ".И така след три пътни инцидента за около десет години, смъртта на баба ми, която ме е отгледала и една изключително силна стресова ситуация по отношение на работата ми, аз се оказах с рак.За себе си мисля, че заболяването дойде да ме приземи, да ми помогне да осъзная, че всичко е преходно, и може би за да забавя темпото.Станах егоист, не правя това, което не искам и въобще, гледам на мен да ми е добре.Приех го като съдба и продължавам напред.             Уф, дълго стана, ама..Сиси, ще се справиш.Нищо не ти пречи да се консултираш и с онколог в София, макар с автобус ще пътуваш, аз два пъти така пътувах, да не ангажирам излишно околните.Справих се с обществения транспорт.    Мoonstone, това с мерите в костите съм го пропуснала.Тук сред нас има една дружка, която е като теб, започна лечение и не се стигна до операция.Нушка мисля, че беше.Даже май и бяха спрели част от медикаментите след няколко чисти скенера.Та не се размотавайте много след биопсиите и започвайте лечение, пък ако не сте сигурни, че е правилното място, може да го смените впоследствие.

Тинтири, моите страхове са същите😔

   То май така ще стане.Препоръчай ми добър онколог.Приземи ме диагнозата.Преди се ядосвах за най-малкото,все търсех справедливост.Почти няма нощ в която да не се събудя толкова изплашена и дезориентирана.Сядам в леглото за да се съвзема какво се случва.Между другото само тук си изливам всичките мисли и тревоги.Не смея пред близките и най -вече пред майка ми,защото и без това е съсипана.Снощи ми вика винаги съм молела господ да не ме изпитва с децата ми.Ако иска нека дава на мен не на вас.Стана ми много тъжно и аз като майка си го казвам нека е на мен,не на децата.

В сряда ще ми слагат първата инжекция ексжива. След колко време мога да сложа и золвадекс?

И аз мисля че рака дойде при мен като наказание. Преди  години сестра ми почина внезапно страшен шок за  всички в семейството. Голяма мъка След като се потърсихме от това получих най- прекрасният подарък синът ми, който вече е почти на 3 г. Голяма радост,но  все несмеех да съм щастлива. Много е палав и все се притиснявам за него. И сега тъкмо си купихме наше жилище още не сме започнали с ремонта и баам диагнозата.
Мисълта че няма да имам още едно дете също трудно я приемам
Винаги съм гледала детето сама и сега като го оставям  за прегледи ми се къса сърцето като го видя как се усмихва и си играе..
Страх ме е не искам детето ми да расте без майка. Мъжът и семейството ми са голяма подкрепа без тях не бих могла да се справя.