Номинации за най-голяма муня
Номинации за най-голяма муня - №2
Номинации за най-голяма муня (тема 3)
Някои смешни истории от темата ни, събрани от Impatiens:
Виж целия пост
Номинации за най-голяма муня - №2
Номинации за най-голяма муня (тема 3)
Някои смешни истории от темата ни, събрани от Impatiens:
Скрит текст:
Отиваме в Кауфланд, но на мен много ми се ходи до ВЦ. Вътре имаше поне 6 жени, изчаквам отвън. Засилва се един мъж и направо нахълтва в тоалетната, и аз бързам да му се скарам:
- Много се извинявам, но мъжата тоалетна е по- навътре.
Той:
- Да, обаче аз съм жена
А беше с къса коса, провиснали дънки, без гърди. Гледам пак с периферия, ми не ми причила на жена. Извиних се. А тя:
- И ти да работиш на автомивка, ще заприличаш на мъж.
**********
пък аз май отказах един човек от добри дела
Влизам зимата със заледени обувки в мола, а там едни плочки като огледала лъскави. Направих няколко смели крачки и последва онова устремно, театрално падане в което правиш големи крачки, размахваш ръце в опит да запазиш равновесие и падаш по рамо и лице. Е паднах по лице! Заболя ме, обърнах се и седнах докато правя проверка кое е оцеляло и се правя, че не виждам хората, които ме зяпат. Загрижен възрастен господин дойде при мен подхвана ме под мишницата и започна да ме вдига с думите:
- Паднахте ли?
Пустото ми чувство за хумор отговори преди мене в опит да скрие срама ми от излагацията:
- А не що? Аз така се се придвижвам пълзейки ...
Ама човека не се усмихна, а се засегна. Бухна ме обратно на земята и замина с ядосана крачка.
**********
Моя милост запознавайки се с нова колежка:
- Аз съм Петя. /казва тя и подава ръка/
- Ъъъъ, аз съм мокра /казвам аз, защото тъкмо си бях измила ръцете и ми е неудобно да се ръкувам/.
**********
Понякога съм толкова разсеяна, че даже не си правя труда да запомня елементарни неща. Отидохме да подадем документи за акт за раждане на дъщеря ни. Харесах си едно гише, което нарочих за информационно и усмихнато попитах:
-Къде мога да намеря Радостни вести?
- Моля? - попита жената учудено, а мъжът ми ме сръчка, че не се казвало така, но аз не му обърнах внимание и бързо се поправих.
- О, извинете, Щастливи събития търся?
- Не знам какво търсите! - леко се поизнерви жената.
- Май беше Весели обреди? - опитах отново.
- Аха, търсите "Радостни обреди".
Упъти ни жената, беше затворено обаче и като тръгнахме да си ходим една друга жена ни попита какво търсим и аз бързо изръсих "Радостни събития".
Преди около година дъщеря ми изведнъж реши, че много иска да си има домашен любимец и то куче. Ежедневно ни правеше психоатаки кога ще си имаме наше. Баща й един ден й каза: Когато се изнесете с брат си оттук и ако с майка ти ни е много, ама много скучно двамата. (Огромна грешка беше този отговор!).
Един ден съм в Лидл с двете деца (тогава на 6 и на 2 и половина години). Естествено в Лидл много хора и естествено случката става в магазин, в който няма музика и можеш да чуеш дишането на поне трима души в близост. Стоим на касите. Всички мълчат. Чува се само маркирането на стоките от касиерите. Дъщеря ми вижда куче през прозорците на магазина и започва:
- Мамо, виж колко е сладичко! Мамо, виж колко е миличко!
Съгласявам се.
- Мамо, нали и ние ще си вземем куче?
- Не знам.
И дъщеря ми супер спокойно каза:
- Мамо, тати сега като се изнесе от вкъщи и готово - ще можем да си вземем куче без проблеми!
В този момент успях да сдържа да не се изсмея на глас, обаче някаква много саркастична усмивка ми се разля по лицето. В същия момент усетих и поне 10 човека как се заозъртаха смутено и забиха поглед в мен.
Цял ден говоря за себе си в мъжки род и отнасям бъзици. Прибирам се, влизам във входа с едно младо комшийче и много внимавам да не сбъркам пак. Поглеждам асансьора, свети лампата на моя етаж и изцепвам:"О, аз съм се прибрала!".
В събота бяхме на рожден ден в заведение навън. Беше лошо осветлението. По едно време забелязвам под масата нещо пухено и се сещам, че имам пухче-животинка на ципа на чантата. Поглеждам си чантата - няма го. Навеждам се, взимам го и го прибирам в чантата с идеята да го закача на следващия ден. Сещам се на следващия ден за пухчето, бъркам в чантата и замръзвам. Прибрала съм умряло врабче!
Една от многото ми мунщини, но ще я сложа в скрит текст. Моля, тези на които не им е приятна темата „цикъл“, да пропуснат.
Действието се развива в началото на извънредното положение. Наложи се да работя от дома и да гледам малчо. Та усещам, че ще ми дойде всеки момент и тичам в тоалетната, да изпреваря събитията. Не ги изпреварих, но изпаднах в шок, като видях, че нещата са в ярко оранжево, а не червено. Пуля се 10 минути. Звъня на ММ и той си идва по спешност, макар че не знам с какво би помогнал. Той е по-голямата паника от двама ни и звъни на гинеколога. Човека се чуди на случката, но все пак ми дава час за сутринта. Къпя се, проверявам на всеки 15-20 мин., но няма промяна. Още повече ме притеснява ММ, защото гледа сякаш ще умирам. Отиваме сутринта, гледат ме на ехограф и ме пращат на кръвни изследвания. Седя пред лабораторията и само си мисля сега, как сестрата ще издърпа една спринцовка с оранжева кръв и при вида й ще припадне. Разказвам сценария на ММ и той решава, че ще влезе с мен. Влизаме и след минутка сестрата поглежда ММ над очилата и го експедира навън, защото, като го гледала как пристъпва от крак на крак, ей, сега щял да припадне. Вените ме предават и продължавам да се мъча. Взимат ми кръв – червена! Даже тъмно червена! Шах! Излизат изследванията – всичко в норма. Гинеколога се чуди, какво да ме прави и се разбираме да държим връзка. ММ е нетърпелив и ми издирва тоалетна в болницата, да проверим, как е положението. Положението изненадващо е червено и щастливи отиваме на пазар. Връщаме с в къщи и о, ужас – пак оранжево! Съсипах гугъл от въпроси. В следващите два дни оранжевата сага продължава. Почти не спях от притеснение. Вечерта заспах непробудно от изтощение. ММ се опитвал да ме събуди за проверка и след няколко неуспешни опита, взел нещата в свои ръце и сам проверил. Шок!:rage: Събуждам и се и той усмихнат до ушите ми съобщава, че нещата са почервенели. Отивам в тоалетната – нищо подобно, пак оранжево. Започваме спор и той държи да види. Ами пак червено! Влизам в тоалетната – оранжево, излизам – червено! Полудях! Тогава на ММ му светва, че сменил крушката и разбираме, че от светлината червеното изглежда оранжево. Спукахме се от смях!
окрай историите с промяна на цвета се сетих за една моя история. Влизам един ден в банята и се поглеждам в огледалото и се вцепенявам от гледката - по ушите ми има огромни черни петна, като люспи, залепнали по кожата. Не съм усетила абслютно нищо и цял ден съм била вкъщи. Виновникът се оказаха стари слушалки с някакво странно покритие, имитиращо кожа, което е почнало да се лющи и полепва по ушите. Красота просто..
По повод чуването на текста в песните, лятото по радиото въртяха някаква бг песен, на Стенли май. Чувах си "чушки", а май е било души
Също така БТР имаха някакъв хит, идея нямам как се казва, идея нямам какво реално пеят, но за мен е "твойте вълнени уши"
Ох, опитах се да се разпея с " Твойте Вълнени Ушииииии", ама се търкалям по земята от смях.....
Нали, много як текст. Наистина нямам идея коя е песента, за да потърся, хич не съм запозната.
А, на Стенли поне "чушките" намерих:
Чужди бил пеел
Спомних за една потребителка от форума, която винаги си е мислила, че в песента "Отвори ми, нося тишина" се пее "Отвори ми, нося ти шейна".
на песента на "Куку бенд"- Суит чалга им тайм
почва Тончо Токмакчиев да пее:
Стар крадец си тате- аз с години чувах "стъклени цитати"
в книгата на Куку Бенд "Ад и рай" бащата на Евгени Димитров-маестрото го питал защо Тончо пее "Стъкленици, тате".
Май Цвете от луната е. Рових до сега, че ме яде отвътре, но не съм я пускала самата песен и не съм сигурна. Те, като, изяждат някоя буква, някъде музиката е по-силна и те ти вълнени уши.
Два дни чакам някой да открие и каже кои са вълнените уши и не издържах, пуснах БТР с "Цвете от луната" и да не е:
В косите без да знаеш, ЗАРОВИХ СЛЪНЧЕВИ ЛЪЧИ....?
Ако не е това, просто не знам...
Това е. Така написано да се чуди човек къде слънчеви очи, къде вълнени уши, но в песента мозъкът ми отказва да чуе истината
Това ме подсети за първия сапунен сериал, който гледах "Робинята Изаура"- доката майка ми ме караше да мирувам, хвърлях по едно око на филма, очаквайки освен робиня да се появи и някакъв заур. Детската ми глава си го представяше този заур като звяр - едва ли не Робинята и Заура са Красавицата и Звяра. Бях много разочарована ,че заур няма, а има Изаура,..кой ти беше чувал такова име...
В събота с ММ решихме да си направим екскурзия. Заведохме детето при родителите ми и тръгнахме. По пътя ни спира патрулка и искат документи за проверка. Полицая се обръща към мен и пита защо нямам колан. Аз много възмутена му казвам, че съм с колан, обаче той твърди, че не съм. Опъвам колана пред гърдите си и казвам -ето! Той ми отговаря - Госпожо, това ви е чантата.
Умрях от срам. Никога не нося чанта на диагонал, но носех преди това детето и съм я преметнала. На полицая му стана смешно и само ни пожела лек път.
Брат ми пък си мислел като малък, че Люба, Таша и Милея са три сестри - от "Аз съм българче" 😁 Прабаба ни се е казвала Таша.
И аз като малка имах богат репертоар от такива чути-недочути-недоразбрани думи, обаче за всяка от тях си имах желязно обяснение. Например в детската градина учителките имаха една любима дума, която по цял ден ни повтаряха: "Тишина!". Аз я чувах като "дишина" и си мислех, че това означава да се чува само дишането на децата, никакъв друг звук.
Аз пет години не успях да запомня фамилията на класната на сина. От Софрониева все на Паисиева я прекръствах
Излизам от стаята си с чаша кафе. Виждам колежка в другия край на коридора и решавам, че ще й помахам. Разбира се с ръката, в която държа чашата...И разбира се, днес съм с бяла блуза.
P.S. Приличам на зебра
Два дни подред отидох на работа с различни обеци. Хайде, първия път бяха подобни, топчета с винт, едното сребърно, другото златно. Но втория път нямаха нищо общо - едната въпросното златно топче, а другата висяща във формата на сълза със седеф!! Помня, че се чудих кои да сложа, бързайки за работа....еми сложила съм и двете. И никой цял ден нищо не ми каза, не са ли ме видяли колежките?... Усетих се и двата пъти чак вечерта, като ги свалях.
На мен ми се е случвало да ида на работа с едно гримирано око. Усетих се чак когато един колега ме попита какво ми е на окото.
Отивам до магазина, за да купя маслини. Нарежда се на опашката и си казвам че ще купя 300 грама маслини без костилки. Идва моят ред и изстрелвам към продавачката: 300 гр костилки без маслини, ако обичате!
Ох, замислих се одеве за студентските си години и се сетих за една случка, дето ме кара да се изчервявам и до днес.
Имах един преподавател, който много си харесвах, предмета му беше адски скучен, но аз присъствах във всеки един от часовете, за да плакна очи.
По същото време много обичах за поздрав към близките приятели да се провиквам с "юхууу"...
Та един ден, с въпросния преподавател се разминаваме из коридорите и нямам идея как се случи, но вместо "Здравейте", се чух как казвам "юхуууу" и казвайки това, мозъка ми реши и че трябва да му намигна....
Той се облещи, аз пък исках да се скрия някъде..
Днес бях да си взема резултатите от цитонамазка. Говорила съм по телефона с гинеколожката и тя ме очаква. В чакалнята обаче чакат поне 10 жени, сядам и се въоръжавам с търпение. Прегледите се точат безкрайно, дамите се изнервят, започват да си споделят, че и те сигурно ще се забавят, други казват, че чакат за контролен преглед и, че ще минат бързо... Включвам се в общия хор и споменавам, че чакам само да взема резултатите си. Момичетата единодушно и великодушно ме пускат да вляза преди всички. Възползвам се, разбира се и влитам в кабинета. В старанието си да съм бърза, след дежурния поздрав се представям, казвам, че сме говорили телефона и идвам да си взема резултатите от... и изведнъж думата „цитонамазка“ сякаш се изтри от ума ми и незнайно защо изстрелях -АУТОПСИЯТА.
Жената прихна и през смях ми каза – „Господ да те пази, но няма как да си вземеш лично резултатите от аутопсията. Вземи сега резултатите от ЦИТОНАМАЗКАТА и спазвай стриктно предписаното лечение, за да няма аутопсия.
Връщам се днес от едно състезание - отивам в училище (с маска), влизам, чета каквото чета, (с маска), хващам си рейса (с маска), по път за вкъщи напазарих (с маска), прибирам се, хвърлям маската, мия се, вадя нова, слагам я и сядам пред лаптопа за една консултация с ученик. 15 минути говорих, преди хлапето да ме попита: "Госпожо, трябва ли и аз да сложа маска?".
Най-големият резил беше, че като му отговорих: "Не, заплесът не е заразен.", освен неговия, поне още два гласа чух да се хилят отзад.
Охххххх!
Хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи!
Е, така съм от два часа и половина. Качвам се в автобуса, сядам и чувам как две жени оживено спорят. Нямам представа за какво, но механично процеждам:
- Шшшшшшшшшшшшт!
Пътниците в автобуса вперват поглед в мен и 4 секунди по-късно до мозъчните ми клетки достига информацията, че не се намирам в детската градина и не група деца викат. Минават още 3 секунди в гробно мълчание, след което аз започвам безспирно неистово да се кикотя, а хората вече ме гледат с удивление, примесено с известна доза съжаление (още един психично разстроен индивид) и щипка уплаха (дали пък няма да избие на агресия - влезе, разшшшшшътка се, да не вземе и да започне по-сериозно раздаване на правосъдие)
Охххххх!
Най- редовно тръгна от нас с боклука и по средата на града се сетя че още си го нося, така хубаво по главната пешеходна улица си разнасям торбичката.
Свекърва ми се беше качила веднъж с боклука в тролея
Една колежка си беше засилила торбичката с обяда в казана, но разбра за това, чак когато пристигна на работа и реши да си прибере боклука в хладилника. Голям срам.
Това май съм го разказвала тук,една слънчева сутрин след дискотека в Несебър с моята дружка си търсим колата, хванати под ръка и залитайки на токчета по калдаръма. Виждаме улицата, на която паркирахме, но се сепваме и двете пред червения знак, че влизането от тази страна на улицата е забранено. Заобиколихме единодушно и влязохме от друга пресечка, където бе разрешено....
Като стана въпрос за чужди езици... Един приятел пътува с баща си към Испания с кола, това преди години, още се минаваха граници, митници. Та, стигат те някъде, мисля на Хонкиера беше, спират за проверка. Бащата е много мил човек, живее повече от 10 години в Испания, но не знае особено езика. Да не кажем, че употребата му се свежда до пет-шест думи. Полицаят пита - "Droga, alchool??" Човечецът пуска най-голямата си и чаровна усмивка и започва да кима с глава - Si, si! При, което синът му се опулва ужасено, а полицая нарежда пълна проверка. Докато се изяснят кой какво имал предвид голяма патаклама станало.
А на летището в Милано веднъж нещо изпиука на металдетектора и охранителят каза на един мой приятел:
"Сиджири..."
Отговор: "Нямам, бе!"
Той си живее в България, беше дошъл само на гости и не знае изобщо италиански.
Аз обаче знам и ето какво всъщност си казаха тези двамата.
Охранителят: Si giri, тоест "Завъртете се", за да може да го провери с подвижния металдетектор.
Момчето чува "Синджири" и си мисли, че го питат да не би да носи някакъв масивен ланец и бърза да отговори, че няма нищо подобно.
Скоро не съм се дънила с апломб, но затова си има причина – не излизам много -много. Но разглеждайки си снимките си спомних за една моя международна изцепка, всъщност две за един ден . В Испания съм на гости на мои близки. Малко преди да пристигна, домакинът ми бе претърпял трудов инцидент, при който бе загубил няколко зъба, а други се бяха раклатили. Докато вечеряхме, един от разклатените му зъби падна, позабавлявхме се за негова сметка, а той го сложи до себе си и ни уведоми, че на следвашия ден ще си купи корега и ше го залепи. Сутринта моите хора отиват на работа, а аз се заемам да разчистя епицентъра на среднощния ни пир. Приключвам и решавам да се наградя с една цигара, отварям прозореца на кухнята, паля и се ориентирам в обстановката.Блокът е част от други три блока построени в каре, пространството между тях образува вътрешен двор, който може да се ползва само от обитателите на първите етажи, между блоковете са опънати въжета за пране, нищо вълнуващо, на двора виждам някаква жена, по облеклото й съдя, че е мюсюлманка, подрежда някакви саксии, въобще нищо интересно и в този момент нещо закачено на ръкава на жилетка ми привлича погледа. Оказва се зъб, зъбът от снощния инцидент някак се е закачил на ръкава ми, явно докато съм разчиствала масата. Изпадам в потрес и по мунски маниер го изтърсвам панически през прозореца. За зла беда той пада в краката на мюсюлманката ( в последствие разбрах, че е мароканка) Жената се наведе взе го, след което го захвърли и изпищя. Погледна нагоре, видя ме и ме засипа с порой от непознати думи, аз успях да измуча само един- два пъти „сори“ , след което хлопнах прозореца и не посмях да се доближа повече до него. За жалост ми се наложи. След час ми звъни моята домакиня и ме моли да събера прането, че започва да вали, казва ми, че нашия простор е отдясно. Отварям отново прозореца, оглеждам терена и с облекчение отбелязвам, че е чист, обаче има нова уловка, вдясно въжетата са четири и са фул с пране. Нямам много време за размисли, че започва сериозно да вали, и набързо прибирам всичко, което виси.Изведнъж се оказах зарита в дрехи и с неохота се заех да ги сгъвам. Докато се занимавам с това омразно занимание чувам отвън как някаква испанка крещи като истеричка, ама не смея да се покажа, да не ме види мароканката, после чувам да се намесват и други гласове и скоро стана такава какафония... От всеки етаж, от всеки прозорец се подават глави и си крещят, викам си, гледай, к‘ва си проста ма, Карамело, ма може ли да не вдяваш испански, ей ся попадна на междусъседски скандал, а ти изпускаш пикантерията, нека ти! По някое време чувам, че моята братовчедка се прибира и тичам да я посрещна и да й разкажа, че е изтървала междусъседския екшън. Тя обаче не е сама, с нея влиза и друга жена и разговарят на испански. Изтръпнах обаче, като съзрях в ръцете й злополучния зъб... Сещате ли се за развръзката?
Да обобщя, причакали я на входа, мароканката и испанката, мароканката скандирала, че в апартамента й има някаква луда, която я замеря със зъби, а испанката възмутено твърдяла, че същата тази луда е отмъкнала прането й... Последва дълго сортиране, на кого са гащите и чорапите... СРАМ!
И ей така, за няма и ден от пристигането ми, вкарах близките си в беля. И добре, че живеят в този блок от 13 години и съседите ги познават, иначе сигурно щяха да ме линчуват.
Моите хора дълго се извиняваха и се опитваха да ме оневинят. Испанката ми прости, но мароканката не и колкото пъти се засичахме, тя се прилепяше плътно до стената и ме гледаше сякаш съм вуду магьосница.
На Коледя бяхме у родителите на мъжа ми.
Сутрин ставам, правя си кафе, слагам му лъжичка мед и пробвам, понеже не беше достатъчно сладко, решавам да сложа и малко кафява захар.
Тук идва момента, в който виждам буркан с кафява захар, викам брех, приготвила ми го е отвън, да не го търся из шкафовете. Сложих си аз, но бях лапнала и една меденка, че да не го пия на гладно...отпивам си, таман на вкус. Втора-трета глътка...викам, може ли да съм такава, на детето казвам да не пие с пълна уста, ето сега в кафето ми плуват малки парченца от меденката.
Ден втори от Коледа, отново същата история с кафето, този път без меденка...добавям лъжичка кафява захар, разбърквам и ... отгоре изплуваха някакви трохи...
Не било кафява захар, най-било едро натрошена домашна галета...
Една стара моя мунщина от студентските години - сядаме с колеги в кафене, бъркам в чантата за цигарите, напипвам кутията и хоп...вадя и тропвам на масата кутия с тампони! Че като започна един смях....
Пак от младите години... Да уточня, че съм силно късогледа, нося лещи, ама и с тях понякога не виждам като хората. Та излизам с братовчедка ми и двама нейни колеги, които не познавам. Те ни взимат с кола, сядаме отзад двете и се запознавам с момчетата, ама почти само гърбовете им виждам. Зима е, тъмно, забелязвам основно, че едното момче е с ярко оранжево яке. Спираме пред някакво култово по онова време заведение, в което още не съм била, та обстановката вътре не ми е позната. Момчетата и братовчедката вървят напред, търсят маса, аз се оглеждам наоколо, да проуча обстановката. А заведението пълно с хора, тъмно, задимено, силна музика...по едно време поглеждам пред себе си - ха, моите хора ги няма. Почвам да се озъртам интензивно, въртя се насам натам...аха.. виждам момчето с оранжевото яке на една маса по-нататък, с още едно момче, вече седнали.... Момиче с тях няма, но решавам, че братовчедката в отишла до WC-то, например. Запътвам се, дръпвам стол, сядам, усмихвам се и казвам нещо от рода на "Какво ще пийнем сега". В този момент установявам, че двете момчета са си прекъснали разговора, седят и ме гледат смаяно...Ами да, бяха други момчета...а братовчедката стои няколко маси по-нататък, скъсва се да ми маха и прави знаци и да се превива от смях
Аз редовно се качвам в чужди коли. Съвсем наскоро мъжът ми ми спира до една закусвалня, за да взема нещо за хапване на всички. Той остава в колата да ме чакат с детето. Аз също съм късогледа и то доста. Та, взела съм закуски и тръгвам към колата. Отварям предната врата и гледам на седалката бутилка с минерална вода. Преди малко я нямаше. Взимам я с намерение да я метна отзад, влизам в колата и сядам и - абе, нещо не е в ред. В това време се разнася страшно свирене от задната кола. Излизам ужасена - мъжът ми и детето викат от нашата кола, собственикът на другата, също натоварен със закуски, седи и ме гледа как излизам от неговата кола... Голям смях падна, а детето беше силно потресено от действията ми.
Отучвам дъщеря ми от нощния памперс. Тъй като не може да стиска цяла нощ и се напикава, я вдигам около 2ч., изпишквам я и ляга обратно. Това всяка нощ. Явно повечко ми е дошло, защото преди няколко вечери звъннала дежурната аларма в 2ч., а аз изобщо не съм я отразила. Развил се е следният разговор, който аз не помня:
Мъжът ми:
- Ту, звъни алармата да изпишкаш детето.
Аз:
- Защо???
- За да не се напишка.
- Защо, бе, ЗАЩО МИ КАЖИ?!?
Станал той и свършил работата, но на мен на сутринта ми беше много смешно!
Исках да кажа "Защо трябва да решаваш вместо мен", а излезе "Не може ли да решавам вместо себе си"
Записвам се с прясна изцепка. Снощи гледам филм, озаглавен Нощта на майката. В един кадър дават как детенцето отива при майка си и ѝ показва рисунката си. В този момент идват моите деца при мен и ми казват, че са гладни. И аз им отговарям: Ей сега ще ви нарисувам нещо за ядене. Хубаво се посмяхме!
Муня днес си купи хубави котлети и кайма от месарски магазин, а после се качи в трамвай. Да, ама торбичките, които носеше, станаха две. Седна си на една седалка и доволна започна да си цъка на телефона. Изведнъж се усети, че е на спирката, на която трябва да слезе. Грабна по-тежката торба и изскочи. Месцето отпътува с трамвая...
Преди години моя колежка, с която деляхме една стая, тръгва да носи на шефката някакви документи. Забила поглед в тях, стига до нашата врата и вместо да излезе, чука на нея. Аз, загледана в компютъра, отговарям с протяжно Даааа. В следващия момент надигам глава, споглеждаме се с колежката и настава такъв смях, че събрахме целия офис. Появи се и шефката, а ние през сълзи от смях едва разказваме какво е направила тя. Като извинение - точно бяхме приключили дълъг и труден проект. Шефката, поклащайки глава,
заключи, че ни е време за отпуск.
И аз имам култова сцена с прашки.
Купих си пътьом от едно магазинче прашки и ги пъхнах в дамската чанта. По-нататък си купих геврек, но трамвая идваше и аз извадих прашките от пликчето и в него мушнах геврека. И него набутах в чантата, а прашките бутнах по-дълбоко за да не се виждат ако отворя чантата.
Качих се в трамвая и пазейки равновесие, извадих портфейла за да си купя билет. С него обаче от чантата ми изхвърчаха и прашките, закачили се за нето гадините.
Обърнах се и с ужас видях, че са на рамото на един седнал пътник. Направо се вцепених от срам - нито да си ги взема, нито да помоля да ми ги подаде. В чудо се видях и само успях да се извиня.
Човека ги взе, погледна ги, погледна и мен от горе до долу и поддавайки ми ги, успя само да каже, че ще ми отиват.
Грабнах си гащите и забих поглед в пода. Само чаках трамвая да спре и на първата спирка се ометох от него със скоростта на светлината
Книга мога да напиша за случки в градският транспорт.
Сещам се за един случай от миналата година. То един и два ли са...
Нагласила съм се и бързам за делова среща. Мятам се в автобуса и точно изкачих стъпалото и стъпих на пътеката, автобуса тръгна рязко и аз в целият си блясък полетях назад. Вкопчих се с две ръце за тръбата, но залитнах заедно с нея. Някой отзад ме похвана, а като се закрепих на двата си крака, се озовах с дръжка от парцал в ръце , а един човек се мъчеше са ми я измъкне от ръцете.
Оказа се, човека си купил дръжка и си я държи чинно до него, а моя милост при всичките тръби в автобуса се хвана точно за нея.
Няма да ви казвам какъв смях падна през цялото пътуване. И сега се смея като се сетя.
Понеже и аз все си затривам някъде очилата за четене, реших да си купя едни очила, които да стоят постоянно на нощното шкафче до леглото - традиционното ми място за четене. И тъй като са специално за четене в леглото, последна грижа ми беше да изглеждам с тях добре. Гледах да са възможно най-евтините, леки, с големи стъкла, здрави и т.н. В крайна сметка се сдобих с едни доста смешни цайси - ярколилави, пластмасови, с огромни кръгли стъкла.
Та лягам си аз в леглото, вземам си книжката и слагам доволна новата си придобивка. По едно време в стаята влиза детето, което дотогава не ме е виждало с новите очила, и застива със стресната физиономия на вратата - "А-а-а! Какви очила!". Викам му: "Що бе, маме? Много ли съм зле?", макар че ми е ясна гледката насреща му - от мен се вижда само една рошава глава с големи кръгли лилави очила. А той: "Ами, изглеждаш ..... все едно си изяла бабата и си й сложила очилата".
Седя на верандата, синът ми излиза от кухнята, засилва се да ме прегърне и си удря пръста на босия крак в пейката. Изквичава на умряло, а от устата му падат парчета луканка. Котаракът, който спи в едно чекмедже под пейката, реши, че има извънредно хранене и докато мигна, вече беше "почистил".
- Много се извинявам, но мъжата тоалетна е по- навътре.
Той:
- Да, обаче аз съм жена
А беше с къса коса, провиснали дънки, без гърди. Гледам пак с периферия, ми не ми причила на жена. Извиних се. А тя:
- И ти да работиш на автомивка, ще заприличаш на мъж.
**********
пък аз май отказах един човек от добри дела
Влизам зимата със заледени обувки в мола, а там едни плочки като огледала лъскави. Направих няколко смели крачки и последва онова устремно, театрално падане в което правиш големи крачки, размахваш ръце в опит да запазиш равновесие и падаш по рамо и лице. Е паднах по лице! Заболя ме, обърнах се и седнах докато правя проверка кое е оцеляло и се правя, че не виждам хората, които ме зяпат. Загрижен възрастен господин дойде при мен подхвана ме под мишницата и започна да ме вдига с думите:
- Паднахте ли?
Пустото ми чувство за хумор отговори преди мене в опит да скрие срама ми от излагацията:
- А не що? Аз така се се придвижвам пълзейки ...
Ама човека не се усмихна, а се засегна. Бухна ме обратно на земята и замина с ядосана крачка.
**********
Моя милост запознавайки се с нова колежка:
- Аз съм Петя. /казва тя и подава ръка/
- Ъъъъ, аз съм мокра /казвам аз, защото тъкмо си бях измила ръцете и ми е неудобно да се ръкувам/.
**********
Понякога съм толкова разсеяна, че даже не си правя труда да запомня елементарни неща. Отидохме да подадем документи за акт за раждане на дъщеря ни. Харесах си едно гише, което нарочих за информационно и усмихнато попитах:
-Къде мога да намеря Радостни вести?
- Моля? - попита жената учудено, а мъжът ми ме сръчка, че не се казвало така, но аз не му обърнах внимание и бързо се поправих.
- О, извинете, Щастливи събития търся?
- Не знам какво търсите! - леко се поизнерви жената.
- Май беше Весели обреди? - опитах отново.
- Аха, търсите "Радостни обреди".
Упъти ни жената, беше затворено обаче и като тръгнахме да си ходим една друга жена ни попита какво търсим и аз бързо изръсих "Радостни събития".
Преди около година дъщеря ми изведнъж реши, че много иска да си има домашен любимец и то куче. Ежедневно ни правеше психоатаки кога ще си имаме наше. Баща й един ден й каза: Когато се изнесете с брат си оттук и ако с майка ти ни е много, ама много скучно двамата. (Огромна грешка беше този отговор!).
Един ден съм в Лидл с двете деца (тогава на 6 и на 2 и половина години). Естествено в Лидл много хора и естествено случката става в магазин, в който няма музика и можеш да чуеш дишането на поне трима души в близост. Стоим на касите. Всички мълчат. Чува се само маркирането на стоките от касиерите. Дъщеря ми вижда куче през прозорците на магазина и започва:
- Мамо, виж колко е сладичко! Мамо, виж колко е миличко!
Съгласявам се.
- Мамо, нали и ние ще си вземем куче?
- Не знам.
И дъщеря ми супер спокойно каза:
- Мамо, тати сега като се изнесе от вкъщи и готово - ще можем да си вземем куче без проблеми!
В този момент успях да сдържа да не се изсмея на глас, обаче някаква много саркастична усмивка ми се разля по лицето. В същия момент усетих и поне 10 човека как се заозъртаха смутено и забиха поглед в мен.
Цял ден говоря за себе си в мъжки род и отнасям бъзици. Прибирам се, влизам във входа с едно младо комшийче и много внимавам да не сбъркам пак. Поглеждам асансьора, свети лампата на моя етаж и изцепвам:"О, аз съм се прибрала!".
В събота бяхме на рожден ден в заведение навън. Беше лошо осветлението. По едно време забелязвам под масата нещо пухено и се сещам, че имам пухче-животинка на ципа на чантата. Поглеждам си чантата - няма го. Навеждам се, взимам го и го прибирам в чантата с идеята да го закача на следващия ден. Сещам се на следващия ден за пухчето, бъркам в чантата и замръзвам. Прибрала съм умряло врабче!
Една от многото ми мунщини, но ще я сложа в скрит текст. Моля, тези на които не им е приятна темата „цикъл“, да пропуснат.
Действието се развива в началото на извънредното положение. Наложи се да работя от дома и да гледам малчо. Та усещам, че ще ми дойде всеки момент и тичам в тоалетната, да изпреваря събитията. Не ги изпреварих, но изпаднах в шок, като видях, че нещата са в ярко оранжево, а не червено. Пуля се 10 минути. Звъня на ММ и той си идва по спешност, макар че не знам с какво би помогнал. Той е по-голямата паника от двама ни и звъни на гинеколога. Човека се чуди на случката, но все пак ми дава час за сутринта. Къпя се, проверявам на всеки 15-20 мин., но няма промяна. Още повече ме притеснява ММ, защото гледа сякаш ще умирам. Отиваме сутринта, гледат ме на ехограф и ме пращат на кръвни изследвания. Седя пред лабораторията и само си мисля сега, как сестрата ще издърпа една спринцовка с оранжева кръв и при вида й ще припадне. Разказвам сценария на ММ и той решава, че ще влезе с мен. Влизаме и след минутка сестрата поглежда ММ над очилата и го експедира навън, защото, като го гледала как пристъпва от крак на крак, ей, сега щял да припадне. Вените ме предават и продължавам да се мъча. Взимат ми кръв – червена! Даже тъмно червена! Шах! Излизат изследванията – всичко в норма. Гинеколога се чуди, какво да ме прави и се разбираме да държим връзка. ММ е нетърпелив и ми издирва тоалетна в болницата, да проверим, как е положението. Положението изненадващо е червено и щастливи отиваме на пазар. Връщаме с в къщи и о, ужас – пак оранжево! Съсипах гугъл от въпроси. В следващите два дни оранжевата сага продължава. Почти не спях от притеснение. Вечерта заспах непробудно от изтощение. ММ се опитвал да ме събуди за проверка и след няколко неуспешни опита, взел нещата в свои ръце и сам проверил. Шок!:rage: Събуждам и се и той усмихнат до ушите ми съобщава, че нещата са почервенели. Отивам в тоалетната – нищо подобно, пак оранжево. Започваме спор и той държи да види. Ами пак червено! Влизам в тоалетната – оранжево, излизам – червено! Полудях! Тогава на ММ му светва, че сменил крушката и разбираме, че от светлината червеното изглежда оранжево. Спукахме се от смях!
окрай историите с промяна на цвета се сетих за една моя история. Влизам един ден в банята и се поглеждам в огледалото и се вцепенявам от гледката - по ушите ми има огромни черни петна, като люспи, залепнали по кожата. Не съм усетила абслютно нищо и цял ден съм била вкъщи. Виновникът се оказаха стари слушалки с някакво странно покритие, имитиращо кожа, което е почнало да се лющи и полепва по ушите. Красота просто..
По повод чуването на текста в песните, лятото по радиото въртяха някаква бг песен, на Стенли май. Чувах си "чушки", а май е било души
Също така БТР имаха някакъв хит, идея нямам как се казва, идея нямам какво реално пеят, но за мен е "твойте вълнени уши"
Ох, опитах се да се разпея с " Твойте Вълнени Ушииииии", ама се търкалям по земята от смях.....
Нали, много як текст. Наистина нямам идея коя е песента, за да потърся, хич не съм запозната.
А, на Стенли поне "чушките" намерих:
Чужди бил пеел
Спомних за една потребителка от форума, която винаги си е мислила, че в песента "Отвори ми, нося тишина" се пее "Отвори ми, нося ти шейна".
на песента на "Куку бенд"- Суит чалга им тайм
почва Тончо Токмакчиев да пее:
Стар крадец си тате- аз с години чувах "стъклени цитати"
в книгата на Куку Бенд "Ад и рай" бащата на Евгени Димитров-маестрото го питал защо Тончо пее "Стъкленици, тате".
Май Цвете от луната е. Рових до сега, че ме яде отвътре, но не съм я пускала самата песен и не съм сигурна. Те, като, изяждат някоя буква, някъде музиката е по-силна и те ти вълнени уши.
Два дни чакам някой да открие и каже кои са вълнените уши и не издържах, пуснах БТР с "Цвете от луната" и да не е:
В косите без да знаеш, ЗАРОВИХ СЛЪНЧЕВИ ЛЪЧИ....?
Ако не е това, просто не знам...
Това е. Така написано да се чуди човек къде слънчеви очи, къде вълнени уши, но в песента мозъкът ми отказва да чуе истината
Това ме подсети за първия сапунен сериал, който гледах "Робинята Изаура"- доката майка ми ме караше да мирувам, хвърлях по едно око на филма, очаквайки освен робиня да се появи и някакъв заур. Детската ми глава си го представяше този заур като звяр - едва ли не Робинята и Заура са Красавицата и Звяра. Бях много разочарована ,че заур няма, а има Изаура,..кой ти беше чувал такова име...
В събота с ММ решихме да си направим екскурзия. Заведохме детето при родителите ми и тръгнахме. По пътя ни спира патрулка и искат документи за проверка. Полицая се обръща към мен и пита защо нямам колан. Аз много възмутена му казвам, че съм с колан, обаче той твърди, че не съм. Опъвам колана пред гърдите си и казвам -ето! Той ми отговаря - Госпожо, това ви е чантата.
Умрях от срам. Никога не нося чанта на диагонал, но носех преди това детето и съм я преметнала. На полицая му стана смешно и само ни пожела лек път.
Брат ми пък си мислел като малък, че Люба, Таша и Милея са три сестри - от "Аз съм българче" 😁 Прабаба ни се е казвала Таша.
И аз като малка имах богат репертоар от такива чути-недочути-недоразбрани думи, обаче за всяка от тях си имах желязно обяснение. Например в детската градина учителките имаха една любима дума, която по цял ден ни повтаряха: "Тишина!". Аз я чувах като "дишина" и си мислех, че това означава да се чува само дишането на децата, никакъв друг звук.
Аз пет години не успях да запомня фамилията на класната на сина. От Софрониева все на Паисиева я прекръствах
Излизам от стаята си с чаша кафе. Виждам колежка в другия край на коридора и решавам, че ще й помахам. Разбира се с ръката, в която държа чашата...И разбира се, днес съм с бяла блуза.
P.S. Приличам на зебра
Два дни подред отидох на работа с различни обеци. Хайде, първия път бяха подобни, топчета с винт, едното сребърно, другото златно. Но втория път нямаха нищо общо - едната въпросното златно топче, а другата висяща във формата на сълза със седеф!! Помня, че се чудих кои да сложа, бързайки за работа....еми сложила съм и двете. И никой цял ден нищо не ми каза, не са ли ме видяли колежките?... Усетих се и двата пъти чак вечерта, като ги свалях.
На мен ми се е случвало да ида на работа с едно гримирано око. Усетих се чак когато един колега ме попита какво ми е на окото.
Отивам до магазина, за да купя маслини. Нарежда се на опашката и си казвам че ще купя 300 грама маслини без костилки. Идва моят ред и изстрелвам към продавачката: 300 гр костилки без маслини, ако обичате!
Ох, замислих се одеве за студентските си години и се сетих за една случка, дето ме кара да се изчервявам и до днес.
Имах един преподавател, който много си харесвах, предмета му беше адски скучен, но аз присъствах във всеки един от часовете, за да плакна очи.
По същото време много обичах за поздрав към близките приятели да се провиквам с "юхууу"...
Та един ден, с въпросния преподавател се разминаваме из коридорите и нямам идея как се случи, но вместо "Здравейте", се чух как казвам "юхуууу" и казвайки това, мозъка ми реши и че трябва да му намигна....
Той се облещи, аз пък исках да се скрия някъде..
Днес бях да си взема резултатите от цитонамазка. Говорила съм по телефона с гинеколожката и тя ме очаква. В чакалнята обаче чакат поне 10 жени, сядам и се въоръжавам с търпение. Прегледите се точат безкрайно, дамите се изнервят, започват да си споделят, че и те сигурно ще се забавят, други казват, че чакат за контролен преглед и, че ще минат бързо... Включвам се в общия хор и споменавам, че чакам само да взема резултатите си. Момичетата единодушно и великодушно ме пускат да вляза преди всички. Възползвам се, разбира се и влитам в кабинета. В старанието си да съм бърза, след дежурния поздрав се представям, казвам, че сме говорили телефона и идвам да си взема резултатите от... и изведнъж думата „цитонамазка“ сякаш се изтри от ума ми и незнайно защо изстрелях -АУТОПСИЯТА.
Жената прихна и през смях ми каза – „Господ да те пази, но няма как да си вземеш лично резултатите от аутопсията. Вземи сега резултатите от ЦИТОНАМАЗКАТА и спазвай стриктно предписаното лечение, за да няма аутопсия.
Връщам се днес от едно състезание - отивам в училище (с маска), влизам, чета каквото чета, (с маска), хващам си рейса (с маска), по път за вкъщи напазарих (с маска), прибирам се, хвърлям маската, мия се, вадя нова, слагам я и сядам пред лаптопа за една консултация с ученик. 15 минути говорих, преди хлапето да ме попита: "Госпожо, трябва ли и аз да сложа маска?".
Най-големият резил беше, че като му отговорих: "Не, заплесът не е заразен.", освен неговия, поне още два гласа чух да се хилят отзад.
Охххххх!
Хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи!
Е, така съм от два часа и половина. Качвам се в автобуса, сядам и чувам как две жени оживено спорят. Нямам представа за какво, но механично процеждам:
- Шшшшшшшшшшшшт!
Пътниците в автобуса вперват поглед в мен и 4 секунди по-късно до мозъчните ми клетки достига информацията, че не се намирам в детската градина и не група деца викат. Минават още 3 секунди в гробно мълчание, след което аз започвам безспирно неистово да се кикотя, а хората вече ме гледат с удивление, примесено с известна доза съжаление (още един психично разстроен индивид) и щипка уплаха (дали пък няма да избие на агресия - влезе, разшшшшшътка се, да не вземе и да започне по-сериозно раздаване на правосъдие)
Охххххх!
Най- редовно тръгна от нас с боклука и по средата на града се сетя че още си го нося, така хубаво по главната пешеходна улица си разнасям торбичката.
Свекърва ми се беше качила веднъж с боклука в тролея
Една колежка си беше засилила торбичката с обяда в казана, но разбра за това, чак когато пристигна на работа и реши да си прибере боклука в хладилника. Голям срам.
Това май съм го разказвала тук,една слънчева сутрин след дискотека в Несебър с моята дружка си търсим колата, хванати под ръка и залитайки на токчета по калдаръма. Виждаме улицата, на която паркирахме, но се сепваме и двете пред червения знак, че влизането от тази страна на улицата е забранено. Заобиколихме единодушно и влязохме от друга пресечка, където бе разрешено....
Като стана въпрос за чужди езици... Един приятел пътува с баща си към Испания с кола, това преди години, още се минаваха граници, митници. Та, стигат те някъде, мисля на Хонкиера беше, спират за проверка. Бащата е много мил човек, живее повече от 10 години в Испания, но не знае особено езика. Да не кажем, че употребата му се свежда до пет-шест думи. Полицаят пита - "Droga, alchool??" Човечецът пуска най-голямата си и чаровна усмивка и започва да кима с глава - Si, si! При, което синът му се опулва ужасено, а полицая нарежда пълна проверка. Докато се изяснят кой какво имал предвид голяма патаклама станало.
А на летището в Милано веднъж нещо изпиука на металдетектора и охранителят каза на един мой приятел:
"Сиджири..."
Отговор: "Нямам, бе!"
Той си живее в България, беше дошъл само на гости и не знае изобщо италиански.
Аз обаче знам и ето какво всъщност си казаха тези двамата.
Охранителят: Si giri, тоест "Завъртете се", за да може да го провери с подвижния металдетектор.
Момчето чува "Синджири" и си мисли, че го питат да не би да носи някакъв масивен ланец и бърза да отговори, че няма нищо подобно.
Скоро не съм се дънила с апломб, но затова си има причина – не излизам много -много. Но разглеждайки си снимките си спомних за една моя международна изцепка, всъщност две за един ден . В Испания съм на гости на мои близки. Малко преди да пристигна, домакинът ми бе претърпял трудов инцидент, при който бе загубил няколко зъба, а други се бяха раклатили. Докато вечеряхме, един от разклатените му зъби падна, позабавлявхме се за негова сметка, а той го сложи до себе си и ни уведоми, че на следвашия ден ще си купи корега и ше го залепи. Сутринта моите хора отиват на работа, а аз се заемам да разчистя епицентъра на среднощния ни пир. Приключвам и решавам да се наградя с една цигара, отварям прозореца на кухнята, паля и се ориентирам в обстановката.Блокът е част от други три блока построени в каре, пространството между тях образува вътрешен двор, който може да се ползва само от обитателите на първите етажи, между блоковете са опънати въжета за пране, нищо вълнуващо, на двора виждам някаква жена, по облеклото й съдя, че е мюсюлманка, подрежда някакви саксии, въобще нищо интересно и в този момент нещо закачено на ръкава на жилетка ми привлича погледа. Оказва се зъб, зъбът от снощния инцидент някак се е закачил на ръкава ми, явно докато съм разчиствала масата. Изпадам в потрес и по мунски маниер го изтърсвам панически през прозореца. За зла беда той пада в краката на мюсюлманката ( в последствие разбрах, че е мароканка) Жената се наведе взе го, след което го захвърли и изпищя. Погледна нагоре, видя ме и ме засипа с порой от непознати думи, аз успях да измуча само един- два пъти „сори“ , след което хлопнах прозореца и не посмях да се доближа повече до него. За жалост ми се наложи. След час ми звъни моята домакиня и ме моли да събера прането, че започва да вали, казва ми, че нашия простор е отдясно. Отварям отново прозореца, оглеждам терена и с облекчение отбелязвам, че е чист, обаче има нова уловка, вдясно въжетата са четири и са фул с пране. Нямам много време за размисли, че започва сериозно да вали, и набързо прибирам всичко, което виси.Изведнъж се оказах зарита в дрехи и с неохота се заех да ги сгъвам. Докато се занимавам с това омразно занимание чувам отвън как някаква испанка крещи като истеричка, ама не смея да се покажа, да не ме види мароканката, после чувам да се намесват и други гласове и скоро стана такава какафония... От всеки етаж, от всеки прозорец се подават глави и си крещят, викам си, гледай, к‘ва си проста ма, Карамело, ма може ли да не вдяваш испански, ей ся попадна на междусъседски скандал, а ти изпускаш пикантерията, нека ти! По някое време чувам, че моята братовчедка се прибира и тичам да я посрещна и да й разкажа, че е изтървала междусъседския екшън. Тя обаче не е сама, с нея влиза и друга жена и разговарят на испански. Изтръпнах обаче, като съзрях в ръцете й злополучния зъб... Сещате ли се за развръзката?
Да обобщя, причакали я на входа, мароканката и испанката, мароканката скандирала, че в апартамента й има някаква луда, която я замеря със зъби, а испанката възмутено твърдяла, че същата тази луда е отмъкнала прането й... Последва дълго сортиране, на кого са гащите и чорапите... СРАМ!
И ей така, за няма и ден от пристигането ми, вкарах близките си в беля. И добре, че живеят в този блок от 13 години и съседите ги познават, иначе сигурно щяха да ме линчуват.
Моите хора дълго се извиняваха и се опитваха да ме оневинят. Испанката ми прости, но мароканката не и колкото пъти се засичахме, тя се прилепяше плътно до стената и ме гледаше сякаш съм вуду магьосница.
На Коледя бяхме у родителите на мъжа ми.
Сутрин ставам, правя си кафе, слагам му лъжичка мед и пробвам, понеже не беше достатъчно сладко, решавам да сложа и малко кафява захар.
Тук идва момента, в който виждам буркан с кафява захар, викам брех, приготвила ми го е отвън, да не го търся из шкафовете. Сложих си аз, но бях лапнала и една меденка, че да не го пия на гладно...отпивам си, таман на вкус. Втора-трета глътка...викам, може ли да съм такава, на детето казвам да не пие с пълна уста, ето сега в кафето ми плуват малки парченца от меденката.
Ден втори от Коледа, отново същата история с кафето, този път без меденка...добавям лъжичка кафява захар, разбърквам и ... отгоре изплуваха някакви трохи...
Не било кафява захар, най-било едро натрошена домашна галета...
Една стара моя мунщина от студентските години - сядаме с колеги в кафене, бъркам в чантата за цигарите, напипвам кутията и хоп...вадя и тропвам на масата кутия с тампони! Че като започна един смях....
Пак от младите години... Да уточня, че съм силно късогледа, нося лещи, ама и с тях понякога не виждам като хората. Та излизам с братовчедка ми и двама нейни колеги, които не познавам. Те ни взимат с кола, сядаме отзад двете и се запознавам с момчетата, ама почти само гърбовете им виждам. Зима е, тъмно, забелязвам основно, че едното момче е с ярко оранжево яке. Спираме пред някакво култово по онова време заведение, в което още не съм била, та обстановката вътре не ми е позната. Момчетата и братовчедката вървят напред, търсят маса, аз се оглеждам наоколо, да проуча обстановката. А заведението пълно с хора, тъмно, задимено, силна музика...по едно време поглеждам пред себе си - ха, моите хора ги няма. Почвам да се озъртам интензивно, въртя се насам натам...аха.. виждам момчето с оранжевото яке на една маса по-нататък, с още едно момче, вече седнали.... Момиче с тях няма, но решавам, че братовчедката в отишла до WC-то, например. Запътвам се, дръпвам стол, сядам, усмихвам се и казвам нещо от рода на "Какво ще пийнем сега". В този момент установявам, че двете момчета са си прекъснали разговора, седят и ме гледат смаяно...Ами да, бяха други момчета...а братовчедката стои няколко маси по-нататък, скъсва се да ми маха и прави знаци и да се превива от смях
Аз редовно се качвам в чужди коли. Съвсем наскоро мъжът ми ми спира до една закусвалня, за да взема нещо за хапване на всички. Той остава в колата да ме чакат с детето. Аз също съм късогледа и то доста. Та, взела съм закуски и тръгвам към колата. Отварям предната врата и гледам на седалката бутилка с минерална вода. Преди малко я нямаше. Взимам я с намерение да я метна отзад, влизам в колата и сядам и - абе, нещо не е в ред. В това време се разнася страшно свирене от задната кола. Излизам ужасена - мъжът ми и детето викат от нашата кола, собственикът на другата, също натоварен със закуски, седи и ме гледа как излизам от неговата кола... Голям смях падна, а детето беше силно потресено от действията ми.
Отучвам дъщеря ми от нощния памперс. Тъй като не може да стиска цяла нощ и се напикава, я вдигам около 2ч., изпишквам я и ляга обратно. Това всяка нощ. Явно повечко ми е дошло, защото преди няколко вечери звъннала дежурната аларма в 2ч., а аз изобщо не съм я отразила. Развил се е следният разговор, който аз не помня:
Мъжът ми:
- Ту, звъни алармата да изпишкаш детето.
Аз:
- Защо???
- За да не се напишка.
- Защо, бе, ЗАЩО МИ КАЖИ?!?
Станал той и свършил работата, но на мен на сутринта ми беше много смешно!
Исках да кажа "Защо трябва да решаваш вместо мен", а излезе "Не може ли да решавам вместо себе си"
Записвам се с прясна изцепка. Снощи гледам филм, озаглавен Нощта на майката. В един кадър дават как детенцето отива при майка си и ѝ показва рисунката си. В този момент идват моите деца при мен и ми казват, че са гладни. И аз им отговарям: Ей сега ще ви нарисувам нещо за ядене. Хубаво се посмяхме!
Муня днес си купи хубави котлети и кайма от месарски магазин, а после се качи в трамвай. Да, ама торбичките, които носеше, станаха две. Седна си на една седалка и доволна започна да си цъка на телефона. Изведнъж се усети, че е на спирката, на която трябва да слезе. Грабна по-тежката торба и изскочи. Месцето отпътува с трамвая...
Преди години моя колежка, с която деляхме една стая, тръгва да носи на шефката някакви документи. Забила поглед в тях, стига до нашата врата и вместо да излезе, чука на нея. Аз, загледана в компютъра, отговарям с протяжно Даааа. В следващия момент надигам глава, споглеждаме се с колежката и настава такъв смях, че събрахме целия офис. Появи се и шефката, а ние през сълзи от смях едва разказваме какво е направила тя. Като извинение - точно бяхме приключили дълъг и труден проект. Шефката, поклащайки глава,
заключи, че ни е време за отпуск.
И аз имам култова сцена с прашки.
Купих си пътьом от едно магазинче прашки и ги пъхнах в дамската чанта. По-нататък си купих геврек, но трамвая идваше и аз извадих прашките от пликчето и в него мушнах геврека. И него набутах в чантата, а прашките бутнах по-дълбоко за да не се виждат ако отворя чантата.
Качих се в трамвая и пазейки равновесие, извадих портфейла за да си купя билет. С него обаче от чантата ми изхвърчаха и прашките, закачили се за нето гадините.
Обърнах се и с ужас видях, че са на рамото на един седнал пътник. Направо се вцепених от срам - нито да си ги взема, нито да помоля да ми ги подаде. В чудо се видях и само успях да се извиня.
Човека ги взе, погледна ги, погледна и мен от горе до долу и поддавайки ми ги, успя само да каже, че ще ми отиват.
Грабнах си гащите и забих поглед в пода. Само чаках трамвая да спре и на първата спирка се ометох от него със скоростта на светлината
Книга мога да напиша за случки в градският транспорт.
Сещам се за един случай от миналата година. То един и два ли са...
Нагласила съм се и бързам за делова среща. Мятам се в автобуса и точно изкачих стъпалото и стъпих на пътеката, автобуса тръгна рязко и аз в целият си блясък полетях назад. Вкопчих се с две ръце за тръбата, но залитнах заедно с нея. Някой отзад ме похвана, а като се закрепих на двата си крака, се озовах с дръжка от парцал в ръце , а един човек се мъчеше са ми я измъкне от ръцете.
Оказа се, човека си купил дръжка и си я държи чинно до него, а моя милост при всичките тръби в автобуса се хвана точно за нея.
Няма да ви казвам какъв смях падна през цялото пътуване. И сега се смея като се сетя.
Понеже и аз все си затривам някъде очилата за четене, реших да си купя едни очила, които да стоят постоянно на нощното шкафче до леглото - традиционното ми място за четене. И тъй като са специално за четене в леглото, последна грижа ми беше да изглеждам с тях добре. Гледах да са възможно най-евтините, леки, с големи стъкла, здрави и т.н. В крайна сметка се сдобих с едни доста смешни цайси - ярколилави, пластмасови, с огромни кръгли стъкла.
Та лягам си аз в леглото, вземам си книжката и слагам доволна новата си придобивка. По едно време в стаята влиза детето, което дотогава не ме е виждало с новите очила, и застива със стресната физиономия на вратата - "А-а-а! Какви очила!". Викам му: "Що бе, маме? Много ли съм зле?", макар че ми е ясна гледката насреща му - от мен се вижда само една рошава глава с големи кръгли лилави очила. А той: "Ами, изглеждаш ..... все едно си изяла бабата и си й сложила очилата".
Седя на верандата, синът ми излиза от кухнята, засилва се да ме прегърне и си удря пръста на босия крак в пейката. Изквичава на умряло, а от устата му падат парчета луканка. Котаракът, който спи в едно чекмедже под пейката, реши, че има извънредно хранене и докато мигна, вече беше "почистил".
