Здравейте!
Извинявам се предварително ако темата е малко разпокъсана, на мен самата ми е малко трудно да обобщя ситуацията и да разбера откъде идва проблема в отношенията със сегашния ми приятел (който до скоро смятах, че е мъжът на живота ми…). За контекст, от година сме заедно, аз съм на 26, той на 30.
Той е много весел човек, екстроверт, на моменти дори може да се каже инфантилен (постоянно пее разни безсмислени неща и казва някакви селски лафове). Проблемът (поне за мен, за него не е проблем) е че може да има само позитивизъм в живота си. Няма лошо, но все пак в една връзка(и живота) понякога има трудни моменти. Той обаче отказва категорично да комуникира с мен ако види, че за нещо съм недоволна/искам да говорим сериозно. Не съм избухвала (което признавам си съм правила в др връзки) - старая се със спокоен тон да му кажа, ако може да не се държи по 1 или друг начин, защото ме наранява. Това, което намирам за изключително неуважително, е че в такива моменти той започва да си гледа в телефона и се държи, все едно въобще даже не съм в стаята за да избегне разговорът.
За кратката ни връзка имахме разни препядствия и той започна като че ли да ме възприема като напълно негативен човек (а определено не мисля, че съм такава. Всичките ми приятели смятат че съм позитивна, и тн. Но той е убеден че или ме лъжат, или това значи, че не ме познават истински). Признавам, не трябва да допускам неговото мнение да ме дефинира, но сякаш подсъзнателно това, че той ме приема по този начин ме кара аз самата да съм по-нещастна около него. Каза ми също така, че животът с мен бил изключително натоварващ* и труден - та чудя се въобще защо е с мен?....
(* За контекст имам голяма киста на яйчниците, и няколко седмици подред бях с неспирна болка, та да признавам си не изглеждах много щастлива, превивайки се от болка постоянно).
Предистория за връзката: Отначало аз нямах желание за връзка с него, а той беше убеден, че съм идеалната за него. Явно не ме беше опознал достатъчно добре. Имахме връзка от разстояние, та през повечето време имахме щастливи приключенски моменти. Така се случиха нещата, че компанията за която аз работих в др град затвори + трябваше да се изнеса от квартирата, в която живеех. Та натурално ми се стори това да продължим пътя си заедно (още преди да затворят фирмата ми реално той ми предлагаше да живеем заедно и тн). Бяхме се разбрали да си намерим квартира заедно в Пловдив(преди аз живеех в др град), и той да си търси къща на село близко (тъй като му е мечта отдавна).
Първия голям проблем: Покрай всичките настъпили промени по това време (загуба на работа и квартира + разни др приятелски драми) може би аз самата бях по-напрегната и започнахме да се караме за разни неща(не големи според мен, но за него беше явно достатъчно голям фактор). Та тук идва и първото разочерование за мен във връзката. Малко след като се изнесох от квартирата си той си намери случайно къща и реши, че не иска да си наема квартира с мен в Пловдив понеже сме се карали много и затова не може да се съобразява с мен и ще следва мечтите си. Аз ако съм го обичала, ще го последвам, ако ли не ще измилим нещо. Почувствах тази му постъпка честно казано като наказание. Поемам отговорност, че не съм била най-перфектната приятелка и аз. Със сигурност е можело да си спестя някои неща, но ми се струва, че когато двама човека се обичат (уж) би трябвало да могат да говоря за всичко, и разни караници от време на време да не са толкова голям фактор.
Малко ме постави в безисходица той, защото бях записала магистратура тъкмо и нямаше как да започна работа и да поема квартира изцяло на мои разнонски. Та преместих се аз на село с него, като започнах разни проекти онлайн.
Живота ни сега: Живота на село, не е много лесен. Не съм мрънкала много, но е ясно, че ми е неприятно от това, че нямаме душ (само един маркуч без мн топла вода), нито вътрешна тоалетна. От друга страна пък той ми се подиграва, че цял ден съм стояла на компютъра и му е неприятно, че не му помагам в градината. Казала съм му че приоритетите са ми учене и работене по фриленс проекти. И на мен би ми било приятно да живея хипи живот, цял ден из горите, но не мога да си го позволя, никога не съм искала да завися финансово от мъж или семейството си. А той така или иначе също не би ме подкрепил, защото самият той няма работа, но е с идеята, че иска да се изхранва единствено от неща, които е произвел само.
Заключение: Въпросът ми е - дали ако аз стана по уверена, ще започне да ме уважава повече? И въобще има ли смисъл? Може би за него би била подходяща някоя друга партньорка, която е вечно весела духовно настроена хипарка? Ясно е че не съм явно това, което си е представял, че съм отначало (и аз се смятам за духовна, обичам природата, но искам и да си работя, уча и да не се правя че съм винаги щастлива)
Истината е, че като изключим отношението му към мен е добър мъж, а аз вече се чувствам, като че ли просто не мога да бъда съвместима с който и да е? Притеснявам се, че вече съм доста стара и не знам дали бих могла въобще да намеря друг след него?
Като цяло, реших, че може би не е добре да се разделяме преди Коледа точно. Затова ще се опитам да бъда по-весела и активна, както за доброто на връзката ни, така и за мен самата, защото наистина от време на време сама се впускам в негативни мисли, което явно си личи отстрани. Но смятате ли че има смисъл за продължаваме да сме заедно?
Виж целия пост
Извинявам се предварително ако темата е малко разпокъсана, на мен самата ми е малко трудно да обобщя ситуацията и да разбера откъде идва проблема в отношенията със сегашния ми приятел (който до скоро смятах, че е мъжът на живота ми…). За контекст, от година сме заедно, аз съм на 26, той на 30.
Той е много весел човек, екстроверт, на моменти дори може да се каже инфантилен (постоянно пее разни безсмислени неща и казва някакви селски лафове). Проблемът (поне за мен, за него не е проблем) е че може да има само позитивизъм в живота си. Няма лошо, но все пак в една връзка(и живота) понякога има трудни моменти. Той обаче отказва категорично да комуникира с мен ако види, че за нещо съм недоволна/искам да говорим сериозно. Не съм избухвала (което признавам си съм правила в др връзки) - старая се със спокоен тон да му кажа, ако може да не се държи по 1 или друг начин, защото ме наранява. Това, което намирам за изключително неуважително, е че в такива моменти той започва да си гледа в телефона и се държи, все едно въобще даже не съм в стаята за да избегне разговорът.
За кратката ни връзка имахме разни препядствия и той започна като че ли да ме възприема като напълно негативен човек (а определено не мисля, че съм такава. Всичките ми приятели смятат че съм позитивна, и тн. Но той е убеден че или ме лъжат, или това значи, че не ме познават истински). Признавам, не трябва да допускам неговото мнение да ме дефинира, но сякаш подсъзнателно това, че той ме приема по този начин ме кара аз самата да съм по-нещастна около него. Каза ми също така, че животът с мен бил изключително натоварващ* и труден - та чудя се въобще защо е с мен?....
(* За контекст имам голяма киста на яйчниците, и няколко седмици подред бях с неспирна болка, та да признавам си не изглеждах много щастлива, превивайки се от болка постоянно).
Предистория за връзката: Отначало аз нямах желание за връзка с него, а той беше убеден, че съм идеалната за него. Явно не ме беше опознал достатъчно добре. Имахме връзка от разстояние, та през повечето време имахме щастливи приключенски моменти. Така се случиха нещата, че компанията за която аз работих в др град затвори + трябваше да се изнеса от квартирата, в която живеех. Та натурално ми се стори това да продължим пътя си заедно (още преди да затворят фирмата ми реално той ми предлагаше да живеем заедно и тн). Бяхме се разбрали да си намерим квартира заедно в Пловдив(преди аз живеех в др град), и той да си търси къща на село близко (тъй като му е мечта отдавна).
Първия голям проблем: Покрай всичките настъпили промени по това време (загуба на работа и квартира + разни др приятелски драми) може би аз самата бях по-напрегната и започнахме да се караме за разни неща(не големи според мен, но за него беше явно достатъчно голям фактор). Та тук идва и първото разочерование за мен във връзката. Малко след като се изнесох от квартирата си той си намери случайно къща и реши, че не иска да си наема квартира с мен в Пловдив понеже сме се карали много и затова не може да се съобразява с мен и ще следва мечтите си. Аз ако съм го обичала, ще го последвам, ако ли не ще измилим нещо. Почувствах тази му постъпка честно казано като наказание. Поемам отговорност, че не съм била най-перфектната приятелка и аз. Със сигурност е можело да си спестя някои неща, но ми се струва, че когато двама човека се обичат (уж) би трябвало да могат да говоря за всичко, и разни караници от време на време да не са толкова голям фактор.
Малко ме постави в безисходица той, защото бях записала магистратура тъкмо и нямаше как да започна работа и да поема квартира изцяло на мои разнонски. Та преместих се аз на село с него, като започнах разни проекти онлайн.
Живота ни сега: Живота на село, не е много лесен. Не съм мрънкала много, но е ясно, че ми е неприятно от това, че нямаме душ (само един маркуч без мн топла вода), нито вътрешна тоалетна. От друга страна пък той ми се подиграва, че цял ден съм стояла на компютъра и му е неприятно, че не му помагам в градината. Казала съм му че приоритетите са ми учене и работене по фриленс проекти. И на мен би ми било приятно да живея хипи живот, цял ден из горите, но не мога да си го позволя, никога не съм искала да завися финансово от мъж или семейството си. А той така или иначе също не би ме подкрепил, защото самият той няма работа, но е с идеята, че иска да се изхранва единствено от неща, които е произвел само.
Заключение: Въпросът ми е - дали ако аз стана по уверена, ще започне да ме уважава повече? И въобще има ли смисъл? Може би за него би била подходяща някоя друга партньорка, която е вечно весела духовно настроена хипарка? Ясно е че не съм явно това, което си е представял, че съм отначало (и аз се смятам за духовна, обичам природата, но искам и да си работя, уча и да не се правя че съм винаги щастлива)
Истината е, че като изключим отношението му към мен е добър мъж, а аз вече се чувствам, като че ли просто не мога да бъда съвместима с който и да е? Притеснявам се, че вече съм доста стара и не знам дали бих могла въобще да намеря друг след него?
Като цяло, реших, че може би не е добре да се разделяме преди Коледа точно. Затова ще се опитам да бъда по-весела и активна, както за доброто на връзката ни, така и за мен самата, защото наистина от време на време сама се впускам в негативни мисли, което явно си личи отстрани. Но смятате ли че има смисъл за продължаваме да сме заедно?
