Как да постъпя?

Ако ви кажа колко време един близък го мислеха децата му, че умира и бяха зарязали личния си живот и разни възможности, за да бъдат до него... абе 7-8 години някъде този човек "умираше". И оттам чувах, че е най-важно да бъдат до баща си в тези моменти. Към 90-годишна възраст човекът наистина си отиде де.

Тоест децата му ако са били на 27 и са срещнали големите си любови, ще им се обадят към 34-35 годишни.

За мен основното е бащата в какво състояние е. Защото, ако се стигне до момент, в който никакви обезболяващи не действат, тогава е страшно. В такъв момент бих направила всичко възможно детето ми да не става свидетел на това, защото то ми е по-важно. Всъщност, то ми е най-важно. Ако трябва да се махна с него, значи това ще направя. Ако не се стига до такива крайности, бих останала до баща си.

Не разбирам за какъв двоен аршин говориш. Ами точно съветващите да се изнася при гаджето, докато баща й е болен и по средата на учебната година, без яснота за работа, явно не си дават сметка какво е преместване в друг град.
Едни е да осигуриш помощ за гледане, но да си наоколо и родителят ти да чувства подкрепа и грижа, друго е да си вдигнеш чукалата след 10 г. , в които е имало и лоши отношения, точно когато човек има нужда да не се чувства бреме или изоставен.

Да, само че в случая бащата първо е заумирал, пък тогава авторката е писнала, че много й идва "отровната" среда (в която живее 10 години) и едва тогаз любимия предложил "правилната стъпка", т.е. - що ли не се чупиш оттам... Страхотно начало на един нов живот, нямам думи.

Те са се срещнали преди година. Нормално е да искат да заживеят заедно, особено ако ги делят стотина километра или повече. Не изглежда като бащата да е заумирал миналата седмица и тя сега в сряда да е намерила любимия. Като цяло смятам, че самият твой баща, ако е истински баща, ще иска много повече да си щастлива, отколкото да седиш при него.

Няма как покрай умиращ от ракв последен стадий обстановката да е ведра и спокойна. Много зависи майката дали може сама да се справя с него, щото е много, много тежко. Ако не може, авторката има дълг към баща си да остане, пък детето да го прати някъде другаде. И е нормално майка й да е отровна, особено ако авторката, на която 10 години не й е пречило да живее в тях с детето си, не й оказа подкрепа.
Авторке, майка ти може ли да се справя сама да го къпе, да сменя памперси, да го кара по болници, да се справя с викове и прочие? Ами като ти е толкова отровна обстановката, плати на професионален болногледач, или за хоспис. Ама и финансова възможност нямаш, нали.
Най лесно е да се чупиш и да оставиш отровните ти родители да се оправят сами. Страшно благородно от твоя страна. Ами ти докато имаше нужда да живееш при тях, с детето си, те ако бяха постъпили по същия начин?

Няма къде да го прати – написала го е.

А ако го нямаше гаджето на 100 километра къде щеше да иде?

Не знам. С варианти "ако баба ми беше дядо" не се занимавам.

Всъщност, авторката стои заради баща си, писала е.
За момента явно постъпва морално, така че предлагам да се успокоите.

Тук виждам, че основният проблем е ситуацията с бащата..

Авторке, ти споделила ли си с баща ти каква опция имаш за преместване и явно, можеш да се връщаш да се виждаш с него през някакво време. Ти страдаш и имаш нужда от твой Живот. Дългът към родителите си е дълг - ти не го изоставяш!!!, но дългът към Душата ти какво е?

Питам - има ли родител, който би задържал детето си при него независимо от ситуацията, ако знае, че не е щастливо?

Аз това, което съм видял от дядовци, баби, майка ми, баща ми и аз се опитвам да го правя - родителят трябва минимално да задържа детето и да го товари с проблемите си. Естествено помагам им, когато мога, но не трябва животът на детето да се върти около възрастните. В крайна сметка ако гледаме и от био гледна точка - баща ти се е възпроизведел за да може и ти да се възпроизведеш. Това е кръговарата на живота. А как ще се възпроизведеш ако отлагаш секса заради гледането на възрастните. Грубо звучи, но е факт. Това не значи да не помагаш на вашите в трудни моменти. Ама целият ти живот да се върти около това - абсурд.

Само, който е преминал през ужаса на терминалния стадий, може да отговори адекватно на жената според мен. В момента съм бременна и изпитвам невероятен страх да остана да спя в болница, буквално получавам паник атаки като си помисля за раждането, но не заради болката, а от мисълта да спя в болницата. В момента, в който се наложи да ме вкарат на системи в началото на бременността, аз получих паник атака в спешното и пред очите ми просто като лента минаваха спомените - едната ми баба в интензивното, увита в маркучи, които излизаха отвсякъде и тялото и се тресеше, дядо ми, който го карах на химеотерапии и при последната кървеше отвсякъде - ушите, носа, местата, на които бяха пробвали да му слагат системи, за да го приберем жив до града, в който живеем, ступора, в който тялото му се изпъваше и стягаше, агонията в последните дни, комата, изпитото тяло, кръвта. За зла съдба, точно сега, докато съм бременна диагностицираха и другата ми баба с изключително агресивен и бързоразвиващ се рак, аз я карах в спешното, на мен казаха диагнозата, аз трябваше да и я кажа и на мен се обадиха след операцията, та ходих в болницата. Който не го е преживял по-добре наистина да не вменява чувство на вина. Това не е нещо, което дете или млад човек трябва да вижда и да живее с това! Човекът има съпруга! Едно е да живееш със смъртта след като си преживял всичко хубаво и лошо. Друго е да я гледаш в очите, когато си млад и уж тепърва трябва да имаш сили за живота. Изключително душевно и емоционално инвалидизиращо преживяване е! След 3 дни обикаляне по болниците, чуване и казване на диагнозата, висене по спешното накрая като се прибрах получих нервна криза - това за бебето в мен дали е добре? Да, бях до баба ми и съм, дори и бременна, но тя така или иначе си отива, а аз трябва да запазя и бебето си, но още не мога на намеря баланса и да съвместя двете неща. Та авторке, усети кое е най-добре за теб и детето ти  и не бъди мазохист излишно! Щом има кой да е до човека, ти винаги можеш да го виждаш.