Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 427

Благодаря, Мариянка има корекции по текста, много красиво, много нежна мелодията.

Настръхнах, друго си е когато разбираш думите, в комбинация с блеснали погледи и красиви усмивки е прелестно

Благодаря, Марианче, Демет не е певица, но гласа и е нежен , самата идея Фара с леко потрепващ глас да пее специално, лично за Тахир е разтапяща, емоцията в сцената е много силна, наистина настръхвам като гледам и слушам

От"може би , някой ден"               до            "сега, точно в този ден,твоя рожден ден"

Много хубава  и точна песен!

Араселиа , много добре обръщат сцените СЦ, предишната на същото място, в която Тахир й говореше и тази, в която тя му пее  ... страхотно !!

Благодаря за българския превод на сцената.

Каква химия има между тях ?

Сигурно е  само приятелство,но седят много добре  един до друг,  играят прекрасно и професионално. Искам да кажа,че е като истинско.. Сякаш гледам първия танц на младоженци,  погледи, трепети, искри, хармония...

Да не са им уроки.

След пускането на откъса към 13 епизод, в туитър върви акция с таг MutluYıllar TahirLekesiz/Честит Рожден Ден Тахир Лекесиз.

Химия, физика, погледи, всичко е топ 👌🏿🤩



[video][/video]

Добро утро в сряда и честит празник.
Вчера Енгин ни пусна снимката с втората си книга. Знаем, че за име на книгата използва заглавието на някой от публикуваните истории. Този път е разказът от бр. 28/26.08.2019 г - Zamansız. Заглавието има възможности за много преводи на български. Нека си го припомним:



Превод от турски - varna_2

Неподвластен на времето
Енгин Акюрек

Времето е най-добрият писател.
То винаги пише най-прекрасният финал.
( от „Светлините на рампата“, 1952)

Познаваме се от един час и тринадесет минути. Откъде знам ли? Знам, защото бях там с цялото си същество и нито за миг не спрях да мисля за времето. Имах нужда да поглеждам екрана на телефона си, за да приглуша чувствата си. Влюбвах ли се или загадъчността, в която беше обвита новата ми позната, ме приканваше да тръгна на пътешествие. Сякаш се намирах на върха на стръмна скала. Само една погрешна стъпка и щях да се търкулна в пропастта. Адреналинът държеше в плен цялото ми тяло. Едно непознато дихание владееше гласа  и сърцето ми.

В кафенето на площад „Багдад“ ми се случи едно най-обикновено запознанство. Не ставаше дума за онези съдбовни съвпадения, които свързват времето и пространството. Беше връзка семла, но изпълнена с дълбочина, дълбока, но плуваща в плитки води.

Тя седеше на отсрещната маса. Сама, спокойна, вятърът подухваше в гърба й. Пиеше кафе без да отмества пречещите й коси и четеше книга, макар и с половин око. Първо корицата привлече вниманието ми. Щом вдигна глава от книгата с интересната обложка, се запознах с топлото й лице, дълбоките й очи и по-топлия от лицето й глас. Знаеше, че е красива. Изражението на очите й хвърляше мост между външния свят и душата й. Лицето й, откъснато вече от книгата, поздрави вятъра, мен и останалите маси. Върху него имаше гореща, много гореща усмивка.
Държейки нежно книгата между дланите си, вдигна глава и ме погледна.

-   Книгата май Ви заинтригува.

Знаеше, че гледам нея, а книгата е само извинение.

-   Да, корицата е много хубава. Не съм чувал името на авторката преди.

Стана ми неприятно, че не знам нищо за писателката. Можехме да поговорим за най-хубавите й книги или за тези, които се кани да напише.

„Тейлър Харис, много ми харесва.“

Искаше ми се и на мен да ми харесва. С телефон в ръка под масата  се опитах да направя бързо проучване. Без да  поглеждам в лицето й, сякаш вършех нещо тайно, събрах информация за авторката.

-   Ако ми препоръчате книгата, ще си я купя.
-   Да, препоръчвам Ви я. Тази книга особено много ми харесва.
-   Роман ли е?
-   Да.

Книгата „Неподвластен на времето“, написана през 1997 от Тейлър Харис, стана повод за запознанството ни. Корицата беше по-хубава от заглавието. Толкова сполучливо отразяваше  вечността, че ако я бях видял по-рано, със сигурност щях да си я купя и прочета. Пожълтелите страници и износеният цвят на корицата подсказваха, че е старо издание.

-   Изглежда старо издание.

-   Отпечатана е през 1997. Купих си я преди години от антиквар. Мога да кажа, че е настолната ми книга.

Беше ми любопитно да разбера за какво се разказва , да положа  глава до любимата й книга  и да заспя до нея като приказен герой. Чиста душа, топло мълчание и сърце, достатъчно да побере цялото човечество. Всичко, събрано в едно и заключено в нейното тяло. Умееше да показва красотата на душата си без никакво усилие.

-   Заповядайте, може да погледнете.

Книгата, която ми подаде с ръка, се превърна в магическо кълбо. Не можех да пропусна такава възможност. Краката  изпревариха мисълта ми, по-точно чувствата ми и се озовах на масата до нея. Имаше един празен стол. Стоя до него, готов да го придърпам и се правя, че разглеждам обложката на книгата.
-   Седнете.
-   Благодаря.
 Краката ми пристъпиха към масата и тялото ми се отпусна в празния стол. Тя протегна към мен топлите си като лицето й ръце.
-   Казвам се Ебру.
-   Трудно помня имена, не се сърди, ако понякога ти казвам Бурджу.
Какво тъпо изречение измислих за начало на разговора!
-   Бурджу ли?
-   Не е име, което крия в подсъзнанието си. Ако се казваше Бурджу, сигурно щях да те наричам Ебру.
-   Интересно.
-   Просто игра на мозъка.
Върху трапчинките й се настани усмивка. Деликатен сигнал, че можем да продължим разговора.
-   Ще пиеш ли нещо?
-   Да, ще пия чай.
Познавахме се от 10 минути и 25 секунди.
Най-прекрасният разговор в света докосваше устните ни. Имах чувството, че от години стоя на тази маса с нея. Вятърът рошеше косите ми и приятно  гъделичкаше  нещо в мен. За един миг, докато стоях на върха на скалата, погали лицето ми. Но сега не съществуваше нито върхът, нито скалата... Само една маса, една топла душа и един съвсем простичък разговор.
Отпих подобаваща на приказките ни глътка чай. Телефонът ми, макар и оставен без звук,  крещеше отчаяно. Преди пет минути се бях влюбил, но все още бях гост на масата. Взех  любезно телефона си и излязох от кафенето. Докато разговарях по него се усещах гол. Сравнени с приказните изречения, които редях преди малко, думите, които изричах сега, разкриваха една грозна душа. Не исках да ме вижда такъв. Бях гол и грозен. Приличах на смазан от неразрешимите си проблеми антигерой в един телефонен разговор, пълен с изречения, които взаимно не се разбираха. Имах силното желание да се върна на масата.
-   Хайде да поговорим по-късно. Затварям.
-   Кажи кога. Непрекъснато повтаряш едно и също!
Думите ми бяха знак за една приключила връзка, която още не е разбрала, че краят е настъпил.
-   Ще поговорим по-късно...
Нямах търпение да се върна на масата, затворих телефона и влязох обратно в кафенето. Но там нямаше никой. Романът стоеше до чая ми.  Погледнах към тоалетната, опитвайки се да разбера къде е отишла, и се настаних на мястото си.  Нямаше я 5 минути и 45 секунди. Претърсих с поглед цялото кафене. Беше си отишла, вземайки чантата си. Може би се е наложило да си тръгне. Чаят, който трябваше да бъде изпит, романът „Неподвластен на времето“ и аз...Чакахме нея.

...........

Познаваме се от 3 месеца, 20 часа и 12 минути.
Липсваше ми. Беше се вмъкнала в мислите ми, в разговорите ми, в паузите между две дихания. Всеки ден ходех в същото кафе с надеждата да й върна книгата. Сядах на същата маса и се опитвах да открия в страниците нещо, което да ми обясни случилото се. Вече не се чувствах гост на масата, мястото се беше превърнало в мой дом. Точно, когато четях любимата си страница едно прошепване заля с топлина първо ухото, а след това и сърцето ми.
-   Здравей.

Беше нейният глас. Беше се превърнала в облак от звуци, които се посипаха върху масата ми. Явно така се чувства човек, изпълнен с копнеж по някого.

-   Здравей.
Гласът й се плъзна в мен и аз отговорих тихо.
-   Здравей.
-   Не се бой, не си превъртял и  не виждаш призраци.
Приличах на луд, който си говори сам. Прошепнах въпроса, който ми дойде на ум.
-   Защо си отиде?
-   Не съм си отишла. Ти ме отпрати.
-   Как така?
-   Аз съм героинята в историята, която пишеш.
-   Не разбирам.
-   На историята ти й липсваше край. Когато реши да ме отпратиш, най-сетне пожела да напишеш края.
-   Липсваше ми...
-   Затова ли ме отпрати от кафенето?
-   Може ли да започнем отначало?
-   Добре...
-   Искаш ли да променим името на романа?
-   Ти си писателят.
-   Хайде, да започваме.
-   Здравей, казвам се Бурджу.
Отгърнах нова страница и написах първото изречение:
Познаваме се от 10 минути...


ДОПЪЛВАМ: Книгата вече е по щандовете.

Добро утро момичета

Честит празник!
Много празници имаме в календара, но този е най-светлият и най-значимият за нас - като хора и като нация, защото имаме възможността да можем да се изразяваме на наш, роден език!
Докато сме живи -  на този ден винаги ще се поздравяваме и ще благодарим на тези дали ни богатството - писменост.
Честит празник на всички учащи, учители и дейци на културата, честит празник на всички четящи и пишещи!



Толкова се радвам, че книгата на Енгин излиза точно тези дни. Знаете, че винаги съм отбелязвала хубавите неща, случващи се на хубави дни  -  знак свише, че и хората също са добри.
Винаги сме си пожелавали късмет и здраве, за още повече доброта.
И сами виждаме и отбелязваме последващите успехи.

Специален поздрав за един младеж, който ни стана близък, макар и да не го познаваме лично, но със своите успехи ни накара да споделим гордостта на заслужения му успех! Араселиа

Хубав и слънчев ден!

https://www.youtube.com/watch?v=y1yUelNeQMo&ab_channel=BGSoundStage

Добро утро, момичета! 🤗

Честит празник!🇧🇬

Снощи най-накрая изгледах серията и ми беше супер приповдигнато настроението. Заспах доволна и пак цяла нощ сънувах Тахир. Явно по нощите трябва да гледам🙂
Щастлива съм, защото видях една истинска, голяма, споделена любов. Обяснението на Фара беше толкова силно и емоционално. Изражението на Тахир се променяше от пълно отчаяние и тъга до абсолютно щастие и надежда. Как му заблестяха очите, пълни със сълзи, докато тя му говореше. А после всичко се получи повече от естествено, бяха невероятни. Най-красивата любовна сцена!
Ще гледам тази сцена още много пъти, а и всичките епизоди отново, защото всичко има смисъл и нищо не е случайно. Тахир й каза, че няма да се бори за половинчати чувства, а тя го убеди в искреността и дълбочината на любовта, която изпитва към него. И забавните им сцени се получават страхотно😃 Как само й каза"миналият път едва се измъкнах под теб". Леле. Чак аз се изчервих. Спомня си много добре той онази силна страст, а тя потъна в земята от срам😊😊😊

И другото най вълнуващо освен нашите хора ми беше Мехмет-Орхан. Разговорът по телефона. Направо уникално развитие. Но не ми стана ясно, как Мехмет разбра, че говори с Черното агне. Какво общо намери между човекът, който Тахир подозира за убийството на донорът и шефа на организирана престъпна групировка. Не знам как беше сигурен, че говори с него. Орхан ме изуми в целия епизод. Каква трансформация само. Видяхме го в истинската му светлина. И как само бавно и монотонно говори без никаква емоция. Много по-опасен ми е от Агата. Много ми хареса как през целия разговор даваха само очите му. Те изразиха изненада, страх, жестокост....За мен Али Сюрмели се справя много добре с ролята си!
Способен ли е Орхан да затрие синът си, момчето което е взел под крилото си, защото е погубил родния му баща.
Възможно ли е Агата да поръча убийството на родната си племенница Баде? Сега ще разберем до къде ще стигне жестокостта на двете агнета.
Супер сценарий и режисура, супер актьори, сериалът ни е на най-високо ниво! Феноменален Енгин. Никога не мога да му се нагледам. Изключително попадение е партньорството му с Демет, защото и тя се раздава на макс и е много много добра. Щастлива съм, че ще го гледаме с нея в още много вълнуващи епизоди!

Желая ви прекрасен, слънчев, празничен ден☀️☀️☀️
А още повече, че е нашият ден и ще ни чакат пак изненади🙂

Добро утро!

Честит празник! Най-хубавия български празник! И точно на този ден - Георги Господинов и "Времеубежище" спечели най-голямата литературна награда Букър Елиф Шфак в туитър го поздрави също





А не виждате ли паралел между двете книги - и в имената, и в обложката , аз съм изумена . Дори историите / чела съм и двете) са със сходен заряд и послание - тъжно-щастлив и пълни , с носталгия , но и надежда и поглед напред.



Ами освен да пожелая Енгин Акюрек също да спечели Букър един ден

Тахир разпозна мнимият полицай, когато му взеха доказателството за това как и кой е оставил колата от местопрестъплението в автосервиз /да бъде разфасована на части/ - като един от нападателите над имението на Агата в деня на сватбата си с Фара. После  откри кой е всъщност, но Мехмет го изпревари с малко и двамата го преследваха в гората. Човекът се самоуби, но Тахир нали намери телефона му и го даде на Мехмет. Мехмет от своя страна чете преписка/чат  на въпросния с шефа му. Поиска среща с него, шефът звънна, ама мълчи. Мехмет му наговори,, каквото наговори и накрая му заяви, че знае, че е "черното агне".

С нетърпение чакам и аз тазвечерната серия, толкова много има да се случва, толкова неща ме вълнуват.

 Едно от тях е Бекир - какво значи тоя архив, който той е събирал с години, какво цели, защо го сподели на "Шекерната ябълка" ,защо така рискува, ами ако го издаде. Тя и без да иска може да го направи, но защо и даде този коз. И какво ще направи Гюнюл, като нареди пъзела.

Как му светят очите !

Честит ви най-хубавия български празник. момичета !
Той ме кара да се гордея, че съм българка

Cataleya_23 ами щом се представят за полицаи и е бивш полицай е решил, че това са те, хората на "черното агне"



Хубав празничен ден и до довечера !

Разкошен клип и песен от преди 4часа - 𝐅𝐫𝐨𝐦 𝐭𝐡𝐢𝐬 𝐦𝐨𝐦𝐞𝐧𝐭 𝐨𝐧