За тези, които четат любовни романи № 45

Поставих ръка на гърдите му.
— Любов моя?
— Да, Мъниче Леблан?
— Можеш ли да ми обещаеш нещо?
— Каквото кажеш.
— Знам, че съм любовта на живота ти. Чувствам се много сигурна в
това отношение. Никоя жена няма да ми отнеме това място. Дадох ти
двама прекрасни синове. Дадох ти живот, който си заслужаваше да
бъде изживян. Помогнах ти да преодолееш зависимостта си. Никоя
няма да ме замести…
— Тогава недей да молиш за заместница – съпругът ми ме прекъсна,
в иначе нежния му глас се появи лед.
Усетих как мускулите на гърдите му се стегнаха и застинаха под
пръстите ми.
— И въпреки това… – повиших глас с октава. – Забранявам ти да
прекараш остатъка от живота си в нещастие и самота. Отказвам да
споделя тази отговорност. Ти си млад, великолепен и удивителен.
Трябва ти помощ за момчетата. Ще откриеш друга. Обещай ми го.

Скъпа Дикси,
Знам, че би трябвало да спра да ти пиша. Може би вече е някак
обсебващо. Работата е там, че не ми остава много живот, а не мога
да си позволя да си тръгна от тази земя с мисълта, че не съм
направила всичко възможно да ви събера вас, двамата.
'
'
Найт заслужава майка. Някой, който ще се грижи за него.
Лев също заслужава майка, въпреки че никога не бих те помолила
да изпълняваш тази роля.
Съпругът ми, Дийн, има нужда от близък човек до себе си.
Знам, че си сама. Знам, че живееш сама. Знам, че никога не си си
простила, задето си дала Найт.
Моля те, Дикси, не ме разбирай погрешно. Наясно съм, че звуча
сякаш те съдя или покровителствам. От къде на къде допускам, че би
искала онова, което е мое? Защо да си мисля, че моят живот е
толкова бляскаво желан, че да те поканя да заемеш мястото ми?
Искам да ти кажа следното: не ти изпращам билета за Сан
Диего и резервацията в хотела в Тодос Сантос, защото те
съжалявам. Правя го, защото дълбоко в сърцето си знам, че можешда го направиш. Ако някой трябва да бъде съжаляван тук, това съм
аз.
Затова, моля те, съжали мен.
С радост ще приема съжалението ти. Нямам излишна гордост.
Моля те, ела в Тодос Сантос.
Моля те, запознай се с Найт, нашия син.
Моля те, опитай се да възстановиш отношенията си с него.
Моля те, пази тайната.
И когато дойде моментът, моля те, бъди до Лев и Дийн.
Обичах всеки миг от отглеждането на Найт. Въпреки че може
да е необичайно и може би съвсем ирационално, бих се чувствала
поласкана, ако в замяна на тази услуга ти си близо до семейството
ми, когато имат нужда от жена, на която да се облегнат.
С много уважение,
Искрено твоя,
С обич и отчаяние,
Роуз Леблан-Коул

Очите ми се спряха на Дийн и Дикси. Седяха един до друг и двамата
ме гледаха напрегнато, правеха се, че присъствието на другия не ги
интересува. Но имаше нещо помежду им, от което не можех да откъсна
очи: малкият пръст на Дийн беше почти преплетен с малкото пръстче
на Дикси върху подлакътника между седалките.
Знаех, че Дикси все още се чувства наранена и засегната от бащата
на Найт, макар че подробностите за онова, което се беше случило,
тепърва щяха да излизат наяве.
Знаех, че Дикси изобщо не може да измести Роузи.
Но също така знаех, че за двамата има надежда и някак това ме
накара да се почувствам щастлива заради тях повече, отколкото от тази
работа с книгата.
На смъртното си легло Роузи ме помоли да ги събера и през
последната година уважавах молбата й: давах празнични вечери, канех
ги по ресторанти, правех така, че да са един до друг, макар че
извиненията да ги накарам да се срещат намаляваха и ставаха все попресторени.
Миналата седмица Еди ми каза, че ги видяла да си хапват сладолед.
Кротко излизане. Не си говорели. Не си държали ръцете. Просто се
наслаждавали на бавното, пропълзяващо чудо, наречено любов.