Изгубена

Прочетох първият пост на авторката.
Преди повече от 30г се преместих в по- малък град заради мъжът ми.
Липсвали са ми близките най- много, приятелките.
Родителите ми вече не са живи, с най- близките ми приятелки поддържаме връзка, чуваме се, виждаме се когато можем- с годините по- рядко.
Тук не можах да си намеря такива приятели,  но имам близки роднини на моя мъж, с които винаги сме си помагали и колеги.
Семейството ми е тук, голямата ми дъщеря и внукът, колегите, бизнесът и работата.
 Важното е да дадеш шанс, обичате ли се, получаваш ли подкрепа- ще се пребориш и ще свикнеш.

Човек трябва да живее както му е кеф, компромиси някакви малки евентуално могат да се правят, не повече. Да се чувстваш нещастна е съвсем ненужно. Хващаш си къфарчето и отиваш там където ще се чувстваш щастлива. Мъже много, следващият чака. На село или в малък град не бих живяла.

@ Дорис
Знам, че си по-възрастна от мен, но и моите не са малко.
Ще дам собствен пример. На вторта година от брака ни удари Виденовата зима. И дали по случайност, дали пък късмет - ми предложиха работа в чужбина. Кипър. Заминах сам, със 60 долара в джоба. Три месеца събирах пари за гаранция, за да мога да взема жена си. Как съм бил тея три месеца аз си знам. Бях готов да си тръгна всеки един божи ден. Но в БГто беше гъз. Последната ми заплата от там, която жена ми получи е отишла за два пакета дамски превръзки. Притеснявах се, че един ден когато жена ми цъфне в Кипър ще си бие камшика и никога няма да се видим. Но тя остана, и не само остана, но и се приспособи бързо. Шаш. Четири години по-късно се прибрахме в БГто. Апартамент, дете... минаха още четири години и спечелихме зелена карта за САЩ. И един ден с 6 куфара и дете на 2 години и 10 месеца цъфнахме тук. Но този път на жена ми не и понесе. Две години всяка вечер плачеше. Всяка. Мразеше това място, но настояваше да опитаме, да пробваме да видим дали ще се получи. Сега повече от 15 години по-късно казва, че тук и е по-добре, липсват и някои неща в БГто, но осъзнава че живота и е по-улеснен тук. А не сме имали никой на помощ, второто ни дете се роди тук, ни баба, ни дядо, ни дявол. Двамата. Обаче каквото сме постигнали, сме го постигнали сами. И винаги ще я уважавам за това, че е биткаджийка, не лигла или принцеса. Да, чува се с майка си два или три пъти седмично, но е много много далеч от някаква моя болка "жена - тъща". А тъщата ми ме увжава повече от собствения си син, и мога да говоря с нея по-откровенно от колкото със собствената си майка. Не съм патил много, но съм видял доста и затова се радвам на жената която е до мен. Добра, лоша, хубава, грозна, моя е. Тя дали е доволна от избора си  - не знам. Важното е, че когато е трябвало да е до мен е била на една ръка разстояние. Като всяко семейство и при нас е имало добри дни и лоши дни. Сигурно не разбирам жените напълно, но пък мога да преценя с коя мога да меля брашно, и от коя трябва да бягам на далеч

Абуто, такава жена си търсил - такав си намерил. Тя не ти се е паднала от лотарията - търсил си мъжко момиче, да носи на бой /метафора за трудни моменти/, да е упорита в името на семейството и т.н. Доказала се е с времето. Също така компромиса и не е заради теб, а по-скоро заради бъдещето на децата - мотива е много, ама много по-голям. Ама не е нужно всяка жена да е такава, трябва да приемем, че хора трябва да има всякакви и те си също се харесват на половинки.
Не е редно може би да коментирам така споделеното от теб - но ако  мъжа ми остави 2 години да ме вижда да плача всяка нощ и да не инициира промяна - ами няма как това да е моя мъж ... пък било то и нявгаш да свикна ...

Аз пък се чувам поне 3 пъти НА ДЕН с майка си 3 пъти на седмица не са близки отношения по моите разбирания. Авторката има различна близост и нужда от контакт със семейството си.

Защо е нужно да се НАСИЛВА да остане на място, което не и допада?

П.П. Виденовата зима не е ли 1996? Ако е така май не съм по-голяма от теб Освен ако не си се оженил на 15

Ама авторката кой я кара да седи? Аз трети път ще питам тя дали тоя мъж го обича въобще?

Честно казано аз съм била малко дете през въпросната зима, която описвате. И без да съм я преживяла съзнателно, и да рева две години, ще го преглътна ама сигурно няма да искам да чуя за България. Всеки контекст е различен. Трудно е било тогава и сигурно абуто и жена му са осъзнавали, че го правят за доброто бъдеще на семейството.


Аз в днешно време не бих оставила мъжа си да тръгне в чужбина без мен. Или отиваме заедно, или не отива никой. Обаче в контекста на днешно време, а не на 96’ г.

Ако трябва да говоря с майка си по три пъти на ден, седмица ще си спра договора в йетел.

Близостта със семейството е хубава, ако не вреди на новото семейство. Рядко мъжете обожават тричасови разговори с маминка и влачене на гостита всеки уикенд. Имам такава братовчедка, като сестра ми е, обаче майка й скоро няма да я пусне да се ожени. Зор за тая близост, голяма жена, а за всичко слуша мама, сакън да не се изнесе от при мама. На тия години не отива. Авторката ми напомня за тоя случай.

Като не можеш да се приспособиш в по-малкия град и толкова ти липсват майка ти и приятелките ти - върни се. Мъжът не иска да се мести, затова го играе на топло и студено. И с право! Аз също не бих си оставила хубавата работа и да тръгна да се местя под нечий натиск или защото някой ми реве всяка вечер.

Държиш се инфантилно, вземи порасни и се научи да взимаш решения. Решението да се преместиш при този мъж е било неправилно. Или може би си отишла с идеята, че ще му пилиш и врънкаш и ще го накараш да се преместите по-близичко до майка ти. Ако е така, да знаеш че има хора, които реагират на изнудване и шантажи по доста неочаквани начини, които често не се харесват на изнудващия.

Щом не си искала, не е трябвало да се местиш. Аз също не бих се преместила от голям град, където имам собствено жилище, семейство и приятели, в по-малък град само заради мъж. Бих се преместила в по-голям град ако там ще имам по-добри възможности за работа или за да уча, а мъжа би бил бонус. Общо взето трябва да следваш твоя път в живота, а пък, който е писано да бъде в живота ти, ще бъде. Ако не, здраве да е. Важното е ти да си следваш твоите мечти. Затова не си щастлива. Само и единствено заради мъж да се местиш,е глупаво. Утре този мъж може да излезе всякакъв.

Супер гнусно. Пази Боже от брак с такъв, дето се налага, а другият да духа супата, нека е нещастен.
Авторката сама си е взела решението, никой не ù се е наложил. Да си взима манталитета как жената отива при мъжа и да си ходи обратно в големия град.
Има разминавания в историята.

Не си изгубена. Просто е нова пътека в живота, твоята. Свиква се с всичко, но трябва да си сигурна, че искаш този мъж. Трудно се слиза от кон на магаре, но понякога си заслужава.
Живеех при мъжа ми, липсваше ми моят си живот. После свикнах, родих си децата там. Годините минаваха и някак… това стана и моят дом. Все пак се преместихме в чужбина, главно заради мен, но пък сега на моменти аз мрънкам, а на мъжа ми много му харесва тук. Колелото се върти. Мястото не е най-важното. Склонна съм да се местя навсякъде. Спомените, моментите топлят. И до вчера са били в родният ти дом, днес са тук, утре ще бъдат на друго място. Въпросът е да виждаш смисъл.  Дай време.

И аз преди доста години отидох от големия град в малкия.Трудно ми беше,но обичах много силно.И да и аз съм имала усещането,че съм изгубена.Успях да си приспособя,да си създам среда.Живях почти 18 г.там.Липсваха ми някои неща,но пък си имаше и предимствата.Е сега отново живея в по-големия град и се усещам добре,пак си имам среда.Всичко е въпрос на нагласи.Има хора,които трудно се приспособяват,не пластични и склонни да се променят.Струва ми се в днешното глобално време адаптивността е едно от важните качества.Авторката,много хубаво да прецени плюсове,минуси и да обсъди с приятеля си нещата.

Така се изкриви всичко, което написах, че излезе, че аз понеже не го обичам съм дошла тук в името да бъда с човек, който не обичам, а той много ме обича и за това не иска да се мести и също така понеже много ме обича, работата е по-важна.
Единици са хората, които реално са прочели и разбрали написаното от мен.


Тук дори вече не става въпрос за мен.
Само аз знам колко го обичам, колко той ме обича - и обратно.

Пак повтарям, че тук вече изобщо не визирам себе си, а говоря като цяло.
В днешно време всеки се разделя толкова лесно, защото всеки си мисли, че никой на никого не е длъжен и това се налага все повече на малки и големи. Все по-голямо консуматорско общество се задава на фронта.

Никой от коментиращите не твърди нищо със сигурност. Изказват се предположения, базирани на съвсем оскъдна информация. Задават се въпроси към авторката, които остават без отговор. А хората споделиха достатъчно личен опит с подобни ситуации.

Набирането село срещу град продължава, продължават и хипотезите. От авторката има внимателно подбрани изразни средства, които се приемат по подразбиране с едно значение, но реално може да са точно обратното и опитите за уточнение много видимо се прескачат. Темата явно е поредната толерирана пързалка, сеир да става.

На мен друго ми е по-интересно - авторката прави "компромис", с който не може да живее, съответно очаква половинката да направи същия компромис вместо нея, но той трябва да може да живее с него? За мен компромис е когато и двамата отстъпят и намерят решение, което не е идеалното и за двамата, но все пак има плюсове и за двамата. Компромис не е единият да жертва всичко, а другият да получи всичко.

Изобщо не е никакъв компромис,след като не може да преглътнеш,че си се (пожертвал) в името на любовта!
Не е като да почерпиш приятел и да чакаш да ти се реваншира,любовта не е мерене на кой му е по-голям куража!
Безкористната любов не чака да й се върне жеста,тя се радва на отдадеността!