Номинации за най-голяма муня (тема 7)

Преди няколко години, започва да вали лепкав, тежък сняг. Аз отивам да пазарувам в голям хипермаркет. След около час и нещо излизам и съответно всички коли са прилично затрупани със сняг. Моята не се отключва с дистанционното, за да си извадя метличката поне, та започвам да чистя с ръце, краката, каквото имам. В един момент прилично съм я изринала и отново опитвам да отключа с дистанционното. Ами не иска. Почвам да се ядосвам, че явно батерията е заминала. Ще опитам с ключа. О, пак не иска. След няколко опита, осъзнах че това не е моята кола, само на цвят и модел е същата. Моята е две редици по-назад.
Ох, много материал имам за тази тема

Днес звъня на вратата дъщерята на една баба от входа, за да ѝ плати таксата. Припомних си случка с нея от преди 4-5 години. Тя не живее тук, идва понякога да види майка си и не я познавах добре. Мъжът ми ме беше предупредил, че жената е глухоняма, но чете по устните и някак ще можем да се разберем. По това време аз ходех по зъболекари и се бях затворила вкъщи за няколко дни след пилене, рязане на венци и слагане на временни зъби, с които фъфлех ужасно. Абе, страшна картинка. Та, звъни се настоятелно на вратата, направо на пожар. Бях решила да не отварям и да не говоря с никого, ама се притесних да не е станало нещо. Отваряйки, видях съседката да чака асансьора, а пред вратата беше тази същата жена, която понеже не чува, е натискала звънеца до откат. Беше дошла да плати и започна да ми сочи нещо на бележката. Трябваше да се дават някакви пари за ремонти по входа и тя ме гледаше в устата, очаквайки да ѝ обясня кое за какво е. Аз мълча като риба и показвам първо асансьора, после стените и правя жестове за боядисване. Тя кима, аз муча нещо и ръкомахам. Както и да е, разбрахме се някак. След няколко дни, когато заприличах на човек и започнах да излизам, няколко човека ме питаха откъде знам езика на глухонемите. Оказа се, че съседката, която ни гледала сценката пред асансьора, се впечатлила и разправяла насам натам как лесно съм се оправила, без да кажа и дума

Хахаххахаха, това е за златния фонд наистина!

Това ме подсети  за моята случка. Хлапето на 1  декември каза - Коледно ми е, айде да слагаме елхата. Аз като една съвестна майка почвам да търся коледното дърво и украсата. /Да уточня, че за последните 2 години се наложи два пъти да се местим, вече сме си в нашето жилище и съм с идеята, че всичко е подредено "където му е мястото" / Елхата я намерих, много малка част от играчките също, но кутията от обувки в която съм обедена, че бяха останалите играчки я няма. И аз пренаредих избата, пренаредих гаража и тази кутия я няма и това е / подозирам, че е заминала в боклука, при преместванията доста неща реших, че са ненужни и ги извърлих/. Оплаквам се на ММ, че ми няма красивите играчки и той заявява: ама ти и миналата година я търси и не я намери, още преди да се преместим Нямам грам спомен, че и миналата година съм я търсила. Та мунщините вече стават две - хем ми няма играчките, хем не помня, че ги няма от миналата година но уикенда задължително ще си "създам" нова такава кутия

Прясно, прясно от днес.
Мотам се из центъра по задачи и магазини.
Трябваше да купя парфюм. Казва се Д10.
Ама търсех и на промо един от аптеката витамин Д 3.
Влизам в парфюмерийното магазинче и викам 1 витамин Д10 от големите
Корегирах се веднага, смее се жената
Накрая вика благодаря, че ме подсетихте и моя в. Д е свършил.

Ох, ох, сетих се за нещо доста гадно, което причиних!

На морето съм с Него, седнали сме в кръчма и чакаме важен мач.
Пристига една от тия (с народна носия и фотограф), дето обикалят по масите и предлага да се снима с него (не мога да ги търпя!).
Поздравява с добър вечер, отвръщам й на поздрава, но в същия момент си изстисквам лимона с вилица в салатата.
И снайперист можеше да ми завиди!
Като викна тая ми мома, то сълзи, то размазан грим- направо й разказах играта.

В работата имаме двама колеги с едно и също малко име, популярно, например ще ги нарека Иван за целите на поста ми. За да ги различаваме с колегите, единият е Малък Ваньо, а другият е Голям Ваньо, защото разликата във възрастта им е доста . Голям Ваньо е в пенсионна възраст, но доработва все още. Та вършехме нещо в офиса заедно с Голям Ваньо и той с усмивка сподели, че е дочул как вече някои колеги го наричат Стар Ваньо. Аз, вглъбена в дейността си , тотално изгубих контрол над връзката между мислите ми и това, което излиза от устата. Та изплямпах : " ми ти си стар вече, бре, Ваньо, к`во очакваш". Изведнъж осъзнах, че съм произнесла мислите си на глас. Шокирах се от себе си и не знам какво изражение на лицето съм придобила, но той се скъса да се хили. Обясни ми, че изобщо не съм го засегнала, а изражението ми щяло да го топли в самотните дни когато най-сетне реши да се оттегли от работата ( живее сам).

На пазар сме с мъжа ми. Наумила съм си, че ще готвя пълнени чушки и за тая цел търся съвършените. Вече сме обиколили няколко магазина, но чушките все не ми харесват, а междувременно пълня торбите с други покупки и мъжа ми носи по една голяма във всяка ръка. Минаваме покрай Била, решавам и там да проверя за чушки. Мъжа ми протестира, къде ще влиза с тоя багаж, но го убеждавам да ме изчака пред касите, а аз ей сега правя едно кръгче в магазина, взимам заветните чушки и излизаме. Съгласява се. Аз потъвам във вътрешността на магазина, минавам покрай чушките, но пак не ги одобрявам и решавам да излизам. Минавайки покрай разпродажбите съзирам тигана, който бях харесала преди седмица и то на ПОЛОВИН ЦЕНА! Забърсвам тигана и се отправям към касите, където работи само една и се вие огромна опашка. Знам, че моя ще стане малко нервен, но заради тигана си заслужава да почакам. Редя се аз и си чакам, даже бая време си почаках, докато опашката много бавно се придвижва напред. Вече съм трета на опашката, когато успявам да осъществя зрителен контакт с мъжа ми, който напрегнато ме чака пред касите, натоварен с чантите с покупки и ме гледа въпросително. В този момент, най-после се чува по уредбата, че ще отварят и съседната каса. Правя крачка натам, но пред мен с ловко движение се нарежда дребна, пълничка жена, с кепе на главата и някак строг вид. Не ми пука, че ме изпреварва, ще почакам още 2мин, обаче за да оправдая цялото чакане пред мъжа ми, рязко вдигам тигана, за да му го покажа. Погледнато от всеки един ъгъл, това изглежда сякаш се каня да хлопна по главата нахалната госпожа....тя се обърна бавно през рамо и ме изгледа със най-мрачния поглед на света. Наложи се да се извинявам и да й обяснявам, че просто показвам тигана на мъжа си....

Оооо, тиганЯЯЯ - най-хваленото форумно оръжие! )))

Муня аз вчера сутринта си пуснах кафе без да сложа чашата. Че и тръгнах из къщата по дела. На плота го пуснах ... после видях като се върнах, чакаше ме от машината до мивката...

А тази сутрин? Гледам, пак си станала по първи петли, та да питам и евентуално да те подсетя - да не отиде и второ кафе зян

днес беше в чашата, ама внимавах

Това с тигана беше един път 😂
Така веднъж на касата чаках продължително. Имах доста покупки. Лентата пълна. Пред мен хора, зад мен хора... Чакам си кротко, защото очевидно няма да мина бързо.
Една госпожа зад мен ми се увиси на гърба. Буквално зор да ме изтика напред, белким дойде нейния ред. Търпях до момента, в който вече ме настъпа и не се извини. Обърнах се и достатъчно високо я попитах: Госпожо, ако искате да ми платите сметката, ще Ви направя място?
Хората взеха да се хилят, а тя се фръцна обидено все едно аз съм я бутала до момента 😂
(Майка има една максима в живота - ядосай другия, за да не ядосва теб.)

В Пепко с дъщеря ми минаваме покрай някакви диадеми с рогца. До нас една жена буквално стъпка една друг вид диадема и изобщо не се наведе да я вдигне.
Дъщеря ми гледа тази срогцата и пита, защо е само едно. Аз казвам доста високо: "Ами някой я е стъпкал и после я е окачил обратно."
Жената ме изгледа с убийствен поглед.

Преди години пътуваме със сина в рейса. Той е на около 3-4 години, вече е мъж и пътува прав. Стоя до него и аз права, за да мога да го хвана, ако стане нещо. Пътуваме на първата врата. Говорим си с него за рейсовете и аз напоително му обяснявам, как е много отговорно да си шофьор на рейс, как трябва постоянно да внимаваш как шофираш, защото возиш много хора, как хем трябва да спазваш графика, хем да караш плавно, защото нали това работиш - помагаш на хората да стигнат от едно място до друго… После минаваме към темата за билетите - всички деца обичат да продупчват билетите /жалко, че махнаха перфораторите/. Аз пак му разказвам, как е важно да си дупчиш билетче, че градският транспорт, за да го има, пътниците трябва да плащат, как, разбира се, може да не плащаш, но тогава е редно да не ползваш тази услуга. Иначе си просто крадец на дребно - ползваш, а не плащаш. И т.н., и т.н.
Слизаме на нашата спирка и аз се усещам, че всъщност сме пътували много леко и плавно през целия път, направо без никакви сътресения,  а и добро впечатление ми направи, че много от хората си перфорираха билетчетата, което обичайно не е чак така. Тогава се усетих, че ние хубаво си говорим със сина на първата врата, но той е под метър, а аз съм височка. Не съм си давала зор да се навеждам и да му обяснявам на уше. Така, на нормален глас сме си приказвали, приобщавайки явно и шофьорът, и пътниците към дискутираната тема 😂😂😂.