Семейството след 20 г брак

Нищо в този живот не се получава без нещо.
Даваш ежедневно , влагаш с мисъл, балансираш с разбиране и т.н. защото нищо не се получава даром свише. Винаги първо е даването, ако искаш да имаш добро здраве, стабилна връзка и добра работа. Кой как ще оцелее и какво ще запази и изгради зависи първо от него, нищо не е на всяка цена и завинаги.

Според мен е освен отегчение е и натрупано разочарование от половинката. Просто в един момент не искаш да се бориш с вятърни мелници и решаваш, че си по добре сам.

Сама съм от няколко години и ми е повече от добре.

За мен лично е в пъти по-лесно след 20 години да преоткриеш връзката си, вместо да създадеш нова на близо 50 годишна възраст. Ние точно това се опитвахме да направим последната година и половина преди мъжа ми да почине( нямахме чак 20 години брак или съжителство, но цялата ни връзка продължи 20 г.и няколко месеца). Да допуснахме някои грешки и двамата в ежедневието, но накрая вече с пораснало дете, наистина имах чувството, че пак сме млади и влюбени. Ако някоя дама на моята възраст сподели какво я е привлякло на тези години в друг човек, ще ми бъде интересно да я прочета. Не за друго, но близо 2 години минаха, а аз не мога да си представя някога да бъда с друг човек. Когато се запознахме сме били млади, влюбени, луди, за мен до края той си беше онова къдрокосо момче, с което се запознах, не мога да си представя да изпитам същото към друг човек -мой връстник, не мога да си представя и той какво ще хареса в мен. Не мисля, че има какво да дам на друг човек в една връзка. Поради ред причини, аз връзка категорично не желая в следващите няколко години, но и за след това не мога да си го представя да се случи. Около мен повечето двойки след 20+ години заедно не са си омръзнали. Имам и много разведени познати, но повечето се разведоха най-често след 5-6 до 10 години от началото, несходствата в характерите обикновено изникват по-рано. Освен наистина хората да са били от дълги години, разочаровани един от друг, но да са се търпели заради малките деца или някаква нова любов да е изникнала.

Странното за мен е не защо хората се разделят след определен брой години (2 или 20), а защо това е причина за недоволство сред близките им.
Големи хора би трябвало да знаят, че няма нищо вечно, а чуждият живот не е тяхна работа.

Никога не съм разбирала как може хора, които се обичат, да си омръзнат, да се отегчат и да нямат вече какво да си говорят или да правят заедно.
Явно просто не са били един за друг и никога не са се харесвали реално (привличане, хормони, страст и т.н., но разчетени грешно), но битовизмите и децата са ги държали заедно, а после спойката вече е станала твърде лака, за да продължат да се търпят.

[quote

Конкретния ми въпрос мисля че се подразбира. Ето го: "Какво се случва?"
Интересува ни, защото приятелите ни са ценна част от живота ни.
Ами не, не са добра компания.

[/quote]
Ами случва се това, че на 20 г. вие със съпруга ви сте двама ИНДИВИДИ, не скачени съдове или матрьошки. Развивате се, променяте се, това не е лошо. Същото става и с приятелските семейства. На 45+ и четиримата - вие и някое приятелско семейство, сте по-различни от онези 20-годишни, които сте били.
Ако приятелството за вас е само веселата част и заедното отглеждане на децата, няма как после да не ви дразни, че ви се оплакват.. примерно.

Явно не е било точно приятелство, а общо прекарване на един етап от живота, щом вече не са добра компания.
Няма лошо, намерете си нови приятели, които са ви по вкуса.

Може би близките им недоволстват, ако са използвани като кошче за душевни отпадъци, докато прясно разделените си преживеят раздялата. Знам какво е, но пък за какво са приятелите, ако ме да те подпрат в тежки моменти?

Май те е страх, че и на теб ще ти се случи, но другите не са отговорни за страховете ти.

Точно това тръгвах да пиша. Авторката се мръщи на оплакванията и че нямали с мъжа ù вече семейства приятели да седнат на софра. Приятелите и семействата не са само за софрата и аху-ихуто, все едно аз да я питам какво става с приятелството в днешни дни, никой не иска да те изслуша...

От никой нищо не искам. Всеки да си живее както е преценил. Когато са ми поискали мнение съм го дала и съм ги изслушала. Нима е егоистично, когато приятел ти каже какво мисли да му кажеш наистина какво мислиш. Като например, че не е прав някой от действията си - гледайки го отстрани.
Обърнахте темата дали съм добър приятел или не, дали ме е страх или не.
По- скоро се питам дали нещата така рязко се оръщат след определена възраст, че едни иначе интелигентни хора, масово изтрещават.
Но вие може да си разсъждавате върху моята личност, колкото искате- все ми е тая.

ако близките го позволяват тогава кой е виновен?
Винаги може да се каже, виж ако искаш да продължим нашето общуване не желая да слушам хули по адрес на Х, близки бяхме и с двама ви, имаме общи спомени!

Т.е. някой приятел ти казва, че ще се развежда и ти му казваш, че греши. Така ли?

Хората вече живеят по 70-80 години, не искат да прекарат още 35 години с човек, който ги дразни дори с дишането си. А защо ги дразни е въпрос на много фактори, няма магически сребърен куршум, "10 хака/трика/номера как да запазим брака си" и т.н.

Леле. Естествено че не. Казвам му какво мисля, ако ме пита по конкретната причина. И не, не казвам, че е прав, ако не мисля така и обратното. Нали това са честните отношения.
Твърде принизихте дискусията.