Здравейте, мили мами!
За моя приятна изненада забелязах, че между вас има мами, които имат интерес към вагинално раждане след една (или две) операции. Вече има и такива форумски мами, които са го преживели и са споделили своя опит. Пиша този разказ за всички тях (вас) .
Отсега усещам, че се очертава да стане доста дългичко. Но си мисля, че е редно поне накратко да разкажа защо първия път при мен се стигна до секцио, както и е изключително важно да ви представя как се реших, как се получи и своите вълнения преди самото второ раждане. А то – иначе... ами раждане като всяко друго. Но преживяванията, тревогите са съвсем различни. Всички минали по този път ще ме разберат и знам, че всички, желаещи да минат по него имат нужда да прочетат притесненията и изхода от тях при някоя друга жена.
Първият път беше през 2001 година. Тогава нищо не знаех за раждане, както и за отглеждане на бебе и за много други неща също, разбира се . Бях изчела всичко, което ми беше попаднало, но вече знам, че това не беше никак достатъчно. Тогава нямах Интернет. Не съм имала и възможност да ходя на курсове за раждане. Всъщност може и да съм имала, но не съм ги търсила... Пък и още от седмия месец Сашко беше седалищно предлежание и имаше вероятност да родя със секцио. Освен това и майка ми ни е раждала и двамата с брат ми с операции. Та някак си се бях настроила, че може и така да се развият нещата. А иначе цялата ми бременност беше изключително спокойна (е, като изключим началото...), всеки ден си правихме големи разходки до последния момент. Една нощ (бях в 37-а седмица) се събудих от усещане за подмокряне. Разбрах, че ми изтичат водите и събудих мъжа ми да ходим в болницата. Бях чела, че в такъв случай трябва незабавно да се отиде в болница, независимо дали родовият процес е започнал или не. Тук няма да се впускам в подробности, защото целта на разказа ми е друга. Накратко – всичко си вървеше прекрасно. Усещах си контракциите, но без болка. Докато ме бръснеха и правеха клизмата също контракциите продължаваха като на всяко свиване водите се изливаха. И така – докато стигна до предродилна зала вече бях с 4 см разкритие. Ииии... от там нататък започнаха мъките – бъркаха ми всички поред през 5 мин. Накараха ме да легна за да ми сложат монитора и ми забраниха да ставам. Т.е. не че ми забраниха... Ама като казах, че се чувствам по-добре като ходя, те респектиращо ми обясниха, че ако лежа по гръб родовият процес вървял по-добре. Вече знам, че това е едно от нещата, които е предизвикало спиране на естествения процес. Болките се усилваха. Идват лекарите – бъркат. Започнаха да се притесняват, че пъпната връв е заседнала отпред... коментират, че може това да е крачето, ама не е ясно какво е... Естествено и аз започнах да се плаша. Тъй като раждах във ВМИ, капакът на всичко беше, че се изсипаха една тумба студенти да ни зяпат. А аз се гърча и пищя от болка завързана на леглото. През цялото време на страшни мъки бях стигнала до 6 см разкритие и така и не помръдваше повече разкритието въпреки непрестанните болезненеи контрации. Сега вече знам, че това се нарича несъстоятелност на контракциите. Че от силните притеснения се блокира производството на естественото обезболяващо ендорфин и заедно с това се блокира ефективността на контракциите, което пък от своя страна води до още по-големи болки. Когато лекарката дойде и ми обясни, че има някакъв евентуален проблем и ако съм съгласна могат да ми направят операция аз се съгласих с удоволствие (въпреки че, имаше опция да откажа), защото исках да ми спрат болките по някакъв начин. Може би, ако виждах, че разкритието продължава, щях да търпя, но два часа кошмарът само се увеличаваше без да има никакъв ефект. И така...Ако трябва да обобщя: Причина за секциото беше седалищно предлежание при първескиня и несъстоятелност на контракциите при 6 см разкритие. Първото само по себе си не е причина да ме резнат, освен това бебчо беше малък (роди се 2700гр). А второто, както вече ви обясних, беше в следствие от лежането по гръб, бъркането и психичекото напрежение.
Още в началото на втората си бременност попитах гинеколожката ми, дали мога да родя нормално. Тя ме попита: „Тук ли ще раждаш?”, а аз отговорих: „Да.” И тя ми обясни, че за да раждам по естествен път трябва по време на раждането трябва да ме следят на монитор, а нашата болница е малка и не е оборудвана с монитор за родилките. Бях много разстроена. Тук, обаче, се оказа, че нещо не сме се разбрали съвсем. Тя ме е питала дали ще раждам в града, а аз съм съм разбрала въпросът като „В Русия или в България ще раждаш?”, може би защото обмислях мисленно тези варианти. Бях чувала, че в Ленинград например има център за безболезнено раждане и раждане във вода, но за мен това беше нереалистично да ходя до там, имайки предвид, че се пътува един-два дена с влак. Освен това и финансово нямах тази възможност. Още от началото на бременността бях започнала да чета за раждания в bg-mamma и останах с впечатлението, че естественото раждане по-често завършва с усложнения отколкото секциото. Освен това е нещо нормално да се прави епизиотомия, т.е. това някак си си върви като част от раждането. И когато разбрах, че така или иначе ще ми правят планова операция се примирих и реших, че и без друго това е по-лесният вариант. Така спрях да чета за раждания. А без друго имах много работа. Бях си поставила за цел да завърша дисертацията си преди да родя. И така си живях с тази мисъл спокойна, че нямам избор и нищо не зависи от мен, докато... В седмия месец прокървих и отидох на преглед. Кървенето не беше опасно, но беше в комбинация с контрахирала матка (както тук казват „тонус на матката”) – т.е. коремът ми доста често ставаше много стегнат и твърд, също както при контракции по време на раждане. Беше ми ясно, че прекомерният тонус беше пак от психическо пренапрежение, но не исках да оставям работата, за да може след раждането вече да ми е спокойно. Това може да стане причина за аборт. И като сложим и допълнението, че матката ми е рязана, докторката каза, че трябва да полежа в болницата за презастраховане. И така... В болницата уж ме пооправиха и коремът се пооспокои. Истината беше, че просто шефът ми не ме тормозеше в този период . Когато вече ме изписваха и разговарях със завеждащата (оказа се много любезна жена) стана на въпрос, че по принцип съм искала да родя нормално и че гинеколкожката ми е казала, че при нас не може. И тогава завеждащата ми каза, че могат да ми дадат направление за МОНИИАГ (Московски Областен Научно Изследователски Институт по Акушерство и Гинеколкогия), където приемат такива раждания. Трябва предварително да ида там на преглед, защото там са специалистите и само те могат да преценят дали ще има възможност да родя нормално или не. Но има смисъл този преглед да се направи към края на бременността – например към 36-а седмица, защото преди това още не е започнала силно да се разпъва матката в областта на разреза. Там на ехограф преглеждат самия белег и казват дали той е състоятелен – т.е. има ли вероятност да издържи естественото раждане. Тогава си казах на себе си: „Ааа, можело значи...”, а гласно: „Ще си помисля още веднъж и ще ви кажа дали искам направление.” То, и без друго беше още рано – аз бях към 33-а седмица. Повечето много ми се чудиха защо искам да ходя да се мъча, вместо да избера лесния начин, който и без друго ми се „полага” по медицински причини. Скоро, обаче пак влязох в болница заради силен тонус на матката. Освен това при прегледа гинеколожката каза, че главичката на бебето била много ниско и има опасност от преждевременно раждане (аборт, с една дума). И, разбира се, да не забравим допълнителния фактор шев на матката. Та пак отидох да си полежа в болницата. Мислех си за естественото раждане. Този момент наближаваше все повече и решението трябваше да се вземе. Казвах си – първо ще ида на прегледа в МОНИИАГ и после ще решавам. А дотогава оставаха 10-ина дена. Спомням си как като влязох в болницата ме сложиха да лежа на система Гинепрал. Това е лекарство, което подтиска контракциите на матката. Аз си го пиех и на хапчета. Но венозно трябва да се влива много бавно. Та 6 часа лежах неподвижно със системата в ръката. И си мислех – ами ако така трябва да лежа и докато раждам...??? Дали ще идържа...??? Има ли смисъл...??? Помня как много силно ми се схвана прасеца на единия крак по това време. А аз бях напълно безсилна – нито можех да стана, нито да си разтрия крака и съвсем сама в стаята завързана със системата. Представих си подобна ситуация с родилни болки и много се изплаших. Страшно се бях намъчила първия път и бях много наплашена от болката. Бях чела за епидуралната анастезия и се надявах ако стане така, че да раждам по естествен път да имам възможността на някакво обезболяване. Иначе сигурно не бих се решила. Ужасно ме беше страх.
После ме преместиха в друга стая. Дойде една жена от съседния град. И от приказка на приказка нещо разправя как й се втвърдява корема и по едно време реши да иде при дежурната лекарка. Връща се и вика „7 см разкритие, бързо да си стягам багажа, отивам долу в родилното...” След 2 часа се разхождам в коридора и санитарката ми вика: „Вашето момиче вече роди.”. Мислех си – а може би, ако се настройвам положително и моето раждане може да мине така. Но ми беше трудно. Около мен все родилки. Аз самата с контракции. Разкъсвана между желанието да усетя естественото раждане и страха от болката. Притесненията около работата ми и някои лични и семейни проблеми също оказваха влияние. И към всичко това да добавим и неизвестността... Съветвах се и с една колежка. Накратко тя ми казва: „Това можеш единствено сама да го решиш, но да знаеш, че наистина страшно боли.” Това още веднъж затвърди убеждението ми, че раждането боли. Чудих се – ами ако отида в Москва, приемат ме, тръгна да раждам нормално но се наложи пак да ме оперират, тогава какъв е смисълът... По-добре да си ме резнат планово в нашия град.
Но си казвах: „Трябва да опитам!” Знаех, че ако поне не опитам и изпусна тази възможност може да съжалявам цял живот. Представих си се години напред, поглеждайки назад – имала съм предоставена възможност, а съм я загърбила само защото за момента това ми се е видяло по-лесното. В такива моменти осъзнавам, че има неща, които не могат да бъдат измерени нито с пари, нито с отделено време, нито с изпитана болка. Има неща по пътя ни, които не бива да изпускаме, защото подминем ли ги ще съжаляваме цял живот и ще се питаме: „А какво ли би било, ако...???” и никога няма да можем да си отговорим на този въпрос. Ето от това се изплаших най-много. И реших – ще направя всичко каквото мога, а да става каквото ще.
Освен това си имах тайничкото чувство, че все пак раждането не е задължително да боли...
През този си престой в болницата след като ме стабилизираха и започнах да приемам Гинепрала само на таблетки си направих една таблица, в която отбелязвах по часове количеството на Гинепрала и броя на контракциите. Оказа се (както и предполагах!) че контракциите ми не зависеха толкова от лекарството колкото от емоционалното ми и психическо състояние. Затова следобед започнах да си ходя в къщи, за да бъда с мъжа ми и сина ми и сутрин рано си хващах автобуса и отивах за сутришната визитация и системата, която ми слагаха. Така се чувствах много по-добре.
Докато бях в болницата чух разкази за МОНИИАГ. Казаха ми, че там който иска да ражда естествено все успяват. Ако бебето е завъртяно успяват да го обърнат и въобще – много били „вещи в занаята” . Също така една сестричка, която е стажувала там ми разказа, че такива раждания се провеждали на отворени врати – т.е. операционната зала е подготвена в случай на нужда да може моментално да се реагира. Притеснявах се обаче, след като това е Институт да не се появят студенти както при първия път. Но както и по-горе описах – каквото такова.
Имахме доклад на 15.12.2005. Исках първо да мине доклада и тогава да ида до Москва да си кажат „тежката дума” – ще го бъде ли или няма да го бъде. Дотогава взех да чета и в Интернет как стои въпросът с вагиналното раждане след секцио в Москва. Оказа се, че освен в МОНИААГ такива раждания приемат и в ЦСПР (Център по Семейно Планиране и Репродукция). За второто място не можеха да ми дадат направление от Дубна (града, в който живея), но пък прочетох, че там приемали и чужди граждани безплатно и е достатъчно само да се представят документи. Освен това там имаше възможност след раждането бебето да е с мен (по желание), докато в МОНИИАГ бебетата задължително ги държат отделно. Освен това намерих и списък на изискванията, които са нужни за да приемат такъ вид раждане. Нещо такова:
1. шевът да е хоризонтален - тук става въпрос не за външния, който не е критерий, а за този на матката
2. бебето да е с главичката напред
3. да няма някакви други проблеми с плацентата, пъпната връв или предлежанието
3. да не е много голямо бебето
4. жената да е минала на специален ехограф, на който да са й казали дали шевът й е състоятелен (достатъчно здрав). Това се прави към края на бремеността (36г.с.), защото преди това матката още не е започнала да се разпъва в областта на шева.
5. предишното секцио е било по "текущи" причини
6. нямало е усложнения по време на бременността
7. здрава майка
За съжаление, обаче открих, че ЦСПР точно в периода, в който трябваше да раждам се закрива за един месец за профилактика. Да уточня, че търсих само безплатните варианти. Например едно обикновено раждане по договор с лекарка от ЦСПР струва около 2000лв, а за МОНИИАГ чух, че е около 5000лв (прехвърлям в български пари за да ви е по-удобно да се ориентирате). А аз щях да ходя в МОНИИАГ с направление от моя град и по този начин осигуровките ми покриват раждането.
Специалиститите от ЦСПР препоръчваха даже в случай на естествено раждане след секцио родилката да отиде в последния момент в родилния дом. За мен това беше чудесен вариант, но трудно изпълним, т.к. пътуването ни до Москва е около 3 часа, ако не броим задръстванията, в които можеш да останеш още 3 часа. Т.е., в случай, че тръгна с контракции от Дубна има вероятност да си родя по пътя. Затова и разговарях с началника на „Бърза помощ” дали могат в такава ситуация да ме закарат до Москва. Оказа се, че може само ако предварително се поръча кола за определен ден и се плаща на час. Сумата също беше нереална за нашите възможности.
Мина ни доклада на 15-и декември и се уговорих с една колежка да дойде у нас на другия ден рано сутринта в 4 часа, за да гледа Сашко, а ние със съпругът ми да идем на преглед в МОНИИАГ. Бяха ни предупредили, че там много се чака и трябва да се отиде по-раничко. Отиваме ние – и двамата с конюктивит, аз с тонус на матката и с Гинипрала в джоба... Там чакахме, чакахме... Първо трябваше да чакаме на една огромна опашка, на която дават часове за съответните кабинети. Дойде най-после и нашият ред – а сестричката вика „Ами вие не сте с руски паспорт и нищо, че имате осигуровки и направление, трябва първо завеждащият да разреши.” Започна се едно чакане пред кабинета на завеждащия. Вече си мислех: „Ох, дано да не ми разреши и да се махам по-бързо от тук и да ходя да си ме оперират планово и да не го мисля повече...”. Най-накрая завеждащият ни прие. Обяснявям му, че само ми трябва един негов подпис, за да могат да ме прегледат. Показвам направлението, осигуровката, показвам един документ, в който пише, че имам всички права на руски гражданин. Обаче той започва да чете подробно и да ме разпитва. Гледа последните ехографи. Разпитва ме как съм родила миналия път. И аз обяснавам – какво ще правя. И т.к. Сашо го родих в 37-а седмица 2700гр, а малката според последния ехограф беше 2500 гр. (но това за 34-а седмица) той заключи, че имам хипо-незнам си к’во си. Един вид, че имам склонност да не си доносвам децата и да ги раждам хипотрофични. И ми вика: „Вие това трябва да лекувате, а не да мислите дали да раждате нормално.” На мен вече съвсем взе да ми призлява. Бях напълно убедена, че това са глупости. И му казвам: „Моля ви, подпишете за да ида на преглед, искам да чуя мнението и на още някой специалист!” И накрая кандиса и подписа. Обръща се към мъжа ми и му вика: „Имате страхотен късмет с тая жена. Има такива сериозни проблеми, а мисли за естествено раждане.” То, добре, че съпругът ми беше през цялото време до мен и ме поддържаше. По едно време даже си купих Валидол от аптеката, че съвсем изперквах. Пак чакане – дадоха ни талончето, после пак на друга опашка да ме запишат за нещо друго и накрая вече се дойде до чакането пред лекарския кабинет. Малко след обяд вече ме приеха. Обяснявам на лекарката за какво съм там и тя започва да ми пише в картона. Питах я и за обезболяването – дали се прави и дали е безплатно. За моя радост отговорът беше „да”. За присъствие на мъжа въобще не питах, защото от една страна вече се бях осведомила от Интернет, че при тях не може, а и от друга – той трябваше да гледа сина ни по това време. За проблеми по време на бременността нарочно скрих, т.е. казах само, че съм имала тонус. Притеснявах се да не ме върнат и бях абсолютно сигурна, че лежането ми в болницата беше по-скоро за презастраховане и можех да мина и без това. Докторката ми обясни, че е важно да се знае как е правена операцията – какъв е разрезът, как е шит, с какви конци. За късмет и „случайност” лекарката, която ме оперира беше бивша съученичка на баща ми. Така че ние се обадихме на татко – взехме телефоните на докторката и й позвънихме. Обясних й накратко , че ще раждам и искам да е естествено и ми трябват някои подробности за самата операция. Тя ми каза, че и при тях вече може да се ражда „отдолу” (както тя се изрази ) след секцио. Аз превеждах въпросите на лекарката по телефона. Основните неща бяха следните:
- дали разрезът е напречен (при мен е)
- дали е шит непрекъснато или с отделни конци – при мен беше непрекъснато; и още българската докторка ми каза, че вече имало нова технология на шиене, където всичките слоеве се шият с един конец, при мен всеки слой си е бил с отделен непрекъснат шев.
- какви конци са използвани – тук не запомних наименованието, но помня, че били животински
Между другото гинеколожката, която ме прие беше много мила и положително настроена, което още като влезох в кабинета ме отпусна. Тя ми каза, че също трябва и да ме прегледа на магарето. Бърка и вика: „Ами ти вече си на път!” Споглеждаме се ние с мъжа ми и я питаме: „Какво означава това?” Тя обясни, че шийката вече се била изгладила и може всеки момент да започне раждането. Като този „всеки момент” може и да се проточи една седмица. Каза да мина на ехограф и да ме приемат още сега в болницата. Докато чаках за ехографа минах да се изпикая – грешкаааа. Никой не ме беше предупредил и го разбрах чак при ехографката – за да се види състоянието на шева се прави преглед със сонда на пълен пикочен мехур. Все пак видя бебето по стандартния начин. Каза, че било около 2800 и всичките му органи били вече съзрели и не е проблем ако го родя сега. Жалко само, че пак не можахме да видим какво е дереджето на стария разрез.
Написаха ми после настанителната бележка за болницата. Нямаше накъде – ако наистина вече съм „на път” няма какво да се прибирам в нашия град и после не е ясно какво. Така и така бях вече там. Хич не ми се лежеше в болница преди раждането, но това беше положението. Аз, някак си усещах, че е вече време. Мъжът ми, милият хич не искаше да повярва, че трябва да ме остави и да се прибира сам. Пихме по нещо в близкото кафе. Изпратихме се и така... Мен ме приеха. Избръснаха ме, изкъпах се, дадоха ми нощница. Полежах в предродилна зала да ме прегледат и да ме проследят на монитора. После ме качиха в паталогичното отделение да си чакам момента. Там – една камара бременни с техните проблеми. Но аз си бях подготвена за това. Казаха ми, че вече няма нужда да пия Гинипрал и ако тръгне ще раждам. Лекарката, която и тук ме прие също беше страхотна. Обясних й, че ме е страх и от спомените за предишното ми раждане, а тя ми казва: „Ти сега няма да мислиш за това какво е било, то е минало, сега е друго.” Всички лекарки бяха единодушни, че раждането ми ще мине леко и бързо, защото ми се брои за второ раждане. И аз така се настройвах. Следващите два-три дена ми правиха разни стандартни изследвания, минах вече и на ехограф – казаха, че шевът е хубав. И тази лекарка, която ме прие ми се усмихва в коридора и вика: „Е, как е сега? Животът вече е по-хубав като знаеш, че имаш здрав шев, нали ”. През цялото време ми се стягаше коремът – поне по 2-3 пъти на час. Понякога и доста често. Имаше една нощ, когато засекох, че контракциите бяха вече на 10 минути и редовни. Казах на дежурната сестричка. Тя извика лекарят. Той ме преглежда и ми обяснява, че шийката съвсем се е изгладила, но няма още разкритие. Ако раждането започва трябва да съм спокойна. Затова ме свалиха пак в предродилната стая да ме следят на монитора и да ми сложат нещо венозно, от което ако контракции са лъжливи ще спрат и няма да ме боли, а ако родовият процес действително е започнал това не може да го спре, а само ще ме обезболи. От това нещо ми се зави главата и заспах – сигурно беше някакъв вид анестезия. Силни контракции през нощта имах още 2-3 и на сутринта пак си ме качиха горе. Спомням си, че на другия ден си говорех с майка ми по телефона и тя ми казва, че и Дева Мария е раждала три дена. Та и аз някак си се настроих, че ще раждам навръх Коледа. Пък и името на момиченцето отдавна си беше избрано – Христина. И така аз се готвих вече. На другия ден пак така имах контракции на 7-8 минути. Дойде лекарка, записаха ме на монитор, биха ми нещо за успокояване на тонуса и пак се оказа лъжлива тревога.
Реших да си направя кола-маска (бях си взела тубички студена кола), че да съм красива като раждам , а не да вея там космати крака. Изкъпах се, измих си косата. Вече имах и доста силно течение – нещо като бяло течение, но беше повече и имаше жълтеникъв отенък. Казаха ми, че е нормално. И легнах си аз следобед да почивам – красива и изкъпана, с гладки крака. Но нещо пак ми се ходеше да пишкам. Ставам аз и ме стяга пак корема точно на вратата и шупуууур – водите текнаха и направих локвичка под себе си. Точно отсреща беше стаята на сестричката и тя ме пита какво става. Аз се подсмихвам: „Ами водите ми изтекоха.” Тя ми даде една пелена да си сложа между краката. Дойде лекарката. Каза да си взема телефона и чехли и да си стягам багажа. После щели да ми вземат чантите. Аз си мислех, че ще е като първия път – в началото няма да ме боли. И аз нахакана се размотавам и викам: „Не! Аз сама мога!” ама те ми казват: „Я лягай тук на количката!” Е, защо пък да не ме поглезят... Легнах и като ми се замота главата и като почна да боли. И така ми се виеше свят. Свалиха ме долу – и пак се почна – бръснене, клизма, къпане. И санитарката беше много груба и ми се кара: „То още нищо не е почнало, а ти се глезиш!” А аз наистина не можех да ходя и особено по време на контракция нямах никакви сили да мръдна. Но си казвах – ще ме обезболят, само трябва да издържа до този момент.
Пак ме закараха в предродилната. Гинеколкожката искаше да ме преглежда, а мен ме боли и се дърпам. Тя ми се сопна: „Ако така ще се държиш дай направо да режем отсега!” Тя беше готина и изглежда искаше да ме стресне, за да се стегна. И аз викам: „Амиии... аз много се надявам на обезболяваме, иначе няма да издържа....”. Скоро след това ми сложиха май пак от същото както и онази нощ. Питах докторката какво е, а тя: „Наркотик !”. Включиха ми монитора. Разрешиха ми да лежа на една страна, защото по гръб ми беше лошо. И оттам нататък помня, че си проспах контракциите. Помня как по време на контракция дишах дълбоко и учестено и после пак се унасях. Помня, че докторката почти през цялото време стоеше на един стол до мен и от време на време си слагаше ръката на корема ми, което ми действаше много успокояващо и мило. По едно време ме гледаха и на ехограф. Докторката пак ме прегледа и я питам – колко е станало. А тя: „8 см.”... Ееееей, това не го очаквах. Та нали предния път след 6 часа мъки едвам я бях докарала до 6 см, а сега – подремнах малко и айдеее – 8 санта. Взех да се поусефервам и вече ми беше ясно, че ще се ражда. Съмненията дали ще ме режат или не съвсем се изпариха. Лекарката започва да ми обяснява как точно да се напъвам и правихме тренировка „на сухо”. Вече контракциите съвсем ме завладяха и едвам си поемах въздух между тях. На всяка контракция ме караха да си вдигам крака нагоре за да се отварят родовите пътища. Вдигах само единия крак, че нали си лежах на една страна. Трябваше да ги обдишвам все още и да се опитвам да не се напъвам. Ама какво ти задържане. Всичко ми се беше надуло отдолу и не можех да се устискам. Обясниха ми, че още 5 пъти обдишвам и се местим в родилната зала. По едно време акушерката ми вика: „Ето, още малко остана, виждам косичката – черна е!” Лелеееееее... В тоя момент всякаква бока се изпари. Забравих въобще, че ме е боляло. Всъщност, наистина, болка вече нямаше!!! Единственото, за което си мислех е как да изпълнявам съвестно това, което ми казват, както и това страхотно напрежение от напъните. Изцедиха ми едно памуче с вода по лицето и устните и се шегуват:”Това е специален МОНИИАГ-шки дъжд !” Станах и полекичка тръгнах към отсрещната стая. Едвам се движех от контракциите и толкова кратко разстояние ми се видя толкова дълго да го извървя. Там ми позволиха да се измия на чешмата преди да се кача на магарето. Това ми дойде супер. Даже се видях на огледалото. Ммм, дааа – наистина бях красива ! Колко хубаво, че си бях измила косата и си бях направила кола-маска. Та така – легнах на леглото, понапънах се няколко пъти. Лекарката по едно време каза, че главичката била голяма и ще ме резне. Абсолютно убедена бях, че няма нужда, но нали си бях чела, че това някак си е част от раждането и я оставих да ме резне. Викат ми :”Я виж!” Гледам аз – бебето наполовина излязло, наполовина вътре. Още един напън и хайде изшльопка се. Не можех да повярвам, че това се случи! Просто за мен беше като някаква магия. Да! Случи се! Аз успях! Питат ме :”Я кажи сега кое е по-лесно – секцио или раждане?” Без въобще да се двоумя с усмивка казвам ;”Раждане!!!” Лекарката каза, че мога да се обадя на мъжа ми. Даже си извади нейния телефон и вика: „Казвай номера!”, ама аз не го знех наизуст и ми донесоха моя телефон, от който му звъннах.
Цялото удоволствие от изтичнето на водите до телефонното обаждане беше всичко на всичко 4 часа . После ме зашиха. Бебе Хриси - 2940гр, 49см, родено в 37-а седмица.
Вече знам, че болката не е нещо нормално по време на раждане. Това е един процес, който е напълно естествен и би трябвало да протече безболезнено. Болката се появява като указател за възникващ проблем. Най-честият проблем е страхът и нагласата за самата болка. А също и това, че майката не се оставя да роди така както я води тялото. Затова бих желал следващия път да родя у Дома. Знам, че ще стане бързо, лесно и това ще е незабравимо преживяване. Знам, че ще прегърнем заедно с мъжа ми бебенцето и това ще е един от най-прекрасните моменти от нашия живот. Разбирам и опасността от руптура или възможността за други усложнения и за това си мисля все пак за ВИП в някоя болница. Но ще искам да сме си сами с мъжа ми колкото може повече, освен това без неговата подкрепа и вдъхване на респек сред персонала незнам дали бих се справила. Вярвам, че това е преживяване между майката, бащата и бебето и бих желала именно така да го изпитам. Още от сега събирам материали и като дойде времето ще се занимавам с четене. По време на бременността ще си чета само за хубави раждания (оргазмени, например ). Ще се осведомяваме с мъжа за всичко, за да може като дойде времето той да е спокоен с мен, знаейки какво ми се случва, а също и ако се наложи да бъде моя „глас” пред болничния персонал. Ако някой лекар би се съгласил да ми асистира у дома – това би бил най-добрия вариант. Като до неговите услуги ще се отнесем само ако усетя, че има проблем. Като му дойде времето ще му мисля...
Успех на всички, на които ви предстои нормално раждане след секцио! Пожелавам ви това да е един от най вълнуващите, невероятни и прекрасни моменти от живота ви както беше и при мен !