Китай – обобщено.
Екскурзията беше лудница. По-скоро в добрия смисъл.За 2 седмици изминахме повече от 4000 километра в самия Китай – Пекин, Сиан, Луоян, Шанхай, Макао, Хонконг и доста места в близост до тези градове.Опитвахме през цялото време да жонглираме с минутите, забележителностите, впечатленията, отношенията между хората и нашите си вкусове и желания. По време на това жонглиране, понякога изпускахме някое от тези неща на земята, но бързо се научихме да го вдигаме и вкарваме пак във въртележката.
Нахлух в Китай с хиляда отговора, а напуснах с милион въпроси.
Рядко си позволявам да отида някъде с очаквания. И тук се опитах, но не успях съвсем, защото бях повлиян от изчетените исторически книги за последните 2-3 години и очаквах да видя повече от това, за което вече знаех. Останах малко разочарован в това отношение, но пък получих други неочаквани впечатления.
(Тук написах някои политико-исторически съждения, но после ги преместих най-долу заради хармоничността на публикацията 😊)
Китай ме заля със цвят, с хора, с пространство, с природа, със строителство. Провокира вкусовете ми – някои прелъсти, други отврати. Много различни лица ми показа Китай. Гидът ни в Шанхай успя донякъде да опише тези лица: Шанхай е млада, елегантна жена, Сиан е грижовната майка (старата столица), а Пекин е грубият и студен мъж. Мога да добавя, че в тази роднинска картина Макао се вписва като прибраното от улицата кученце, а Хонгконг осиновен на сила Аполон.
* Пекин
Пекин ни посрещна политически – с червени петолъчки, с моментално сканиране на пръстови отпечатъци, снимки, паспорти… пак паспорти… пак паспорти… Паспортите трябваше да ги показваме на всеки вход на каквото и да е място, където има врати. В музеи, в паркове и площади (и там има врати), в храмове и т.н. – на парцали ги направихме тези паспорти. Накрая спряхме да ги прибираме в джобовете, и си ги държахме в бойна готовност. И не, това не беше отношение към нас, а към всички – всички минаваха паспортни и фейс контроли по няколко пъти дори в един и същи обект.
Тянанмън – огромен площад, отвсякъде заграден с червени надписи и петолъчки. Студът не беше само температурен. Местният гид бе лаконичен „Тук е имало демонстрации в началото на миналия век, а отдясно можете да видите…“ и премина към следващата атракция в непосредствена близост – Забранения град на императорите от 11-и век насам. Градът е огромен комплекс от типични китайски пагоди, стени и открити площи. Озадачаваше липсата на каквито и да било артефакти и елементи от бита – само и единствено сгради, красиви отвън и вътре, но кухи и празни. Гидът няма да ви каже защо, но аз ще: всичко отвътре е изнесено в Тайван (повече от 400 тона злато и отделно хиляди артефакти и други неща). Това са го направили по време на завземането на властта от комунистите и слава богу, че са го направили, защото „Културната революция“, която се е състояла след това, е щяла да унищожи всичко – буквално. Та, от Забранения град са останали сградите и екстериора – впечатляващи картини и архитектура. На нас не ни разказаха защо се нарича „Забранен град“, но аз ще ви разкажа. Когато Кубилай Хан, внукът на Чингиз Хан завладява Китай, той подхожда по съвсем различен начин – не унищожава, не асимилира, а се вплита в местната култура и живот. Цялата му армия и антураж, семействата му, целия монголски народ, който води със себе си, започват да живеят като местните китайци (все пак те, китайците са били стотици пъти повече). Приемат китайските обичаи, дрехи, ритуали, започват да говорят китайски. Кубилай назначава стотици китайци на най-високи постове, включително с ранг министри, кметове и т.н. Идеята е била да превземе не само земите, но и живота на китайците отвътре. Построява този огромен дворец с няколко вътрешни зони. Но най-вътрешната кръщава „Забранен град“ и до нея не е имал достъп нито един китаец, колкото и вишестоящ да е бил. Там са били допускани само най-близките монголи на Кубилай Хан. Защо? Какво са правили? Монголите така и не успели да свикнат с цялата тази лъскавост и китайски уют и имали нужда понякога да живеят така, както са отраснали – в юрти, заедно с конете, да пият от кръвта им, да яздят и под седлата си да си „готвят“ айряга. Влизали са в този забранен град за по няколко дни и са се връщали в истинския си дом.
Край на урока по история.
* Китайската стена
Много ме впечатли. Много.
Впечатли ме не самата стена, а това което тя загатва – идеята на хората, които са я построили, идеята за защита не на племе, а на цивилизация. Необходимостта от такава стена показва, че разликата в хората от двете страни на стената е била огромна. Китайската стена показва силата на природата и умението на строителите ѝ да застанат наравно с тази сила и да се подготвят за бъдещето. За мен Китайската стена не бяха подредените камъни, а пътят и мислите, които се случват крачейки (и катерейки) се по него. Срещата ми на върха с един китайски младеж на 83 завихри нещо в душата ми, което не знам какво е, но е приятно. Времето беше студено и ветровито, но закопнях да продължа след последната затворена крепост по стената в посока Монголия. В друг живот може и да го направя. А може и да съм го правил.
* Пак в Пекин
Обядвахме в къщата на семейство китайци. Баба китайка бе сготвила различни домашни гозби и прекарахме около час в къщата ѝ/им. Качвам няколко снимки от този дом, но от тази „атракция“ ме полазиха тръпки от разказа на бабата: „Тази къща е била на богати хора близки до последния император, но когато бях малка, партията даде къщата на семейството ни и нашето семейство е много щастливо, че отраснахме тук.“. Познато, нали? Щеше да ми е по-интересно да обядвам в къщата на някой от наследниците на онези хора, близки до последния император.
От Пекин се изстреляхме с влака-стрела към Сиан (Шиян), древната столица на Китай.
* Сиан
Това беше първата крачка за измъкване от „червеното усещане“. Преживяхме страхотно, цветно, музикално, театрално, етническо шоу, разказващо историята на една императрица. Тук започнаха да се свалят завесите от прозорците към истинския Китай и даже да се отварят самите прозорци.
Теракотената армия ме впечатли не със самата себе си, а с неистовата страст на първия император ЦинШъхуан, който е искал с тази армия сякаш да победи отвъдното и да се върне или поне да живее и там като такъв. Китайците го почитат като велик император, но за мен е тотален провал, защото веднага след смъртта му всичко рухва. Ако си успешен император, то трябва да оставиш „работеща“ империя, а не „нещо“, което се разпада на другия ден след теб.
* Денфенг - Градът на Шаолин.
Вероятно почти всяко момче, родено в средата и в края на миналия век е минало през магическия свят на Шаолин чрез филмите за Кунгфу . Още докато наближавахме града с автобуса и душата ми настръхна. Бях като дете в сладкарски магазин, оглеждах се навсякъде и навсякъде виждах и чувах Кунгфу. И не си измислям, наистина се вижда и се чува. Прозорецът от стаята в хотела ни надничаше директно в двора на училище по Кунгфу. Наблюдавах дълго учениците с техните странни занимания. Мислех си „Леле какъв късмет, че точно до училище попаднахме“. Оказа се, че не е само въпрос на късмет, а и на вероятност – в Денфенг има повече от 100 училища по Кунгфу. В самия манастир живеят и практикуват около 300 монаси, но понеже Кунгфу отдавна не е задължително обвързано с духовенството на Шаолин, затова се практикува отделно като спортна дисциплина. Вече съм разказал за това в друг пост, който иска, да го потърси.
* Шанхай
Бам! Емирите в арабските емирати са си казали „пари имаме бол, сега ще ви покажем какво можем да правим“ и направили Дубай. Китайците си казали „и хора имаме, и земя имаме, и пари имаме и желание да ви шашнем имаме, сега ще ви покажем“ и в средата на 90-те започват да показват. Небостъргач, до небостъргач, доказателство след доказателство. Светлини, ефекти, мащаби… Срещал съм мнения, че е кич, но на мен ми хареса – усещам баланс. Няма го това елегантно вплитане на бетон с природа, каквото има в Токио, но все пак им се получава на китайците. Спомените от небостъргачи, кули и подобни вече са ми избледнели, но от акробатичното шоу, което видяхме една вечер, трудно ще избледнеят. Невероятно представление, наблюдавано от първия ред. Просто невероятно. Всяка минута затаявах дъх и едва намирах време да го изпусна преди следващото затаяване. Шоуто е толкова добро, че си заслужава човек да отиде до Шанхай само заради него. Имам съвсем малко снимки, защото просто се оставих да гледам и попивам и хич не ми беше до телефона.
* Макао
Вече го написах в предишна публикация, но и тук ще кажа, че никак не ме впечатли с нищо. Добре, добре… може и да е било заради лошото време, заради това че бяхме само за ден. Но и на другия ден в Хонконг някой каза, че на фона на Хонгконг Макао изглежда като поръчан от Алиекспрес.
* Хонконг
И тук скочих с много история. Нищо от тази история не видях 😊, но това някак си не ми попречи да се насладя на града. Огромен град-държава, на който не му пука от никакви китайски партии и глупости – има си валута, има си икономика, има си кмет, има си бизнес и идеи за бъдещето, живее на макс. С Пекин имат някаква странна неизказана сделка – вие се правете, че ви управляваме, ние ще се правим, че сте свободни. По-рехава конструкция от тази рядко се вижда, но пък държи вече почти 30 години. Разбира се, градът има безброй недостатъци, но то кой няма? Сред житейските недостатъци си заслужават да се спомене начина им на живот – почти всеки работи по една работа и половина или по две. Най-често работният ден е 12 часа и е 6 дни в седмицата. Средното по големина жилище е 30 кв.м. Стотици хиляди живеят в жилища по 10 кв.м. За последните 5-6 години населението е намаляло с почти милион, защото емигрират към Великобритания, Щатите и другаде. Ако сте зъболекар, ще живеете като цар (така казват).
Еми, това са проблясъците ми по локациите.
* А сега малко по-отвеяни мисли.
Китай се опита да ме убеди, че съвременните политически щуротии ще замажат огромната история и значимост на този район от света. В Пекин за малко да успее, но после разбрах, че Китай не е по-силен от най-малкия китаец. Опитите за було върху историята, което властите от десетилетия налагат са успели само да натиснат паузата, но не и стоп-а.В Китай са измислени барута, хартията, тараните, арбалетите и много други важни за историята оръжия, от там са тръгнали доста обществени стандарти и норми, които са доразвили, а не рядко и изместили тези на Римската империя. Днешният Китай не ми показа, че има ресурс да продължи да прави това. Китай има странна сглобка със своя народ – държавата се грижи за това, хората всяка година да живеят по-добре от предната, а пък хората да си траят с тоталния контрол и неглижиране на единицата за сметка на множеството. Докато Китай продължава да продава продукцията си евтино на света, сглобката ще работи, но на това май му се вижда края – първо стандартът на китайците расте и съответно евтината работна ръка става скъпа и от там китайските стоки стават скъпи, в същото време огромните народи на Индия, Тайланд, Бангладеш с удоволствие поемат щафетата на евтинджоси. Китайската сглобка със сигурност ще се разпадне. Китай расте навътре в себе си и се опитва да се убеди, че е самодостатъчен. Когато разбере, че това няма да стане, земетресението ще е от 9-та степен.
** Текстът е копи-пейст от публикацията ми във, където съм споделил десетки клипове и снимки от екскурзията
Виж целия пост
Екскурзията беше лудница. По-скоро в добрия смисъл.За 2 седмици изминахме повече от 4000 километра в самия Китай – Пекин, Сиан, Луоян, Шанхай, Макао, Хонконг и доста места в близост до тези градове.Опитвахме през цялото време да жонглираме с минутите, забележителностите, впечатленията, отношенията между хората и нашите си вкусове и желания. По време на това жонглиране, понякога изпускахме някое от тези неща на земята, но бързо се научихме да го вдигаме и вкарваме пак във въртележката.
Нахлух в Китай с хиляда отговора, а напуснах с милион въпроси.
Рядко си позволявам да отида някъде с очаквания. И тук се опитах, но не успях съвсем, защото бях повлиян от изчетените исторически книги за последните 2-3 години и очаквах да видя повече от това, за което вече знаех. Останах малко разочарован в това отношение, но пък получих други неочаквани впечатления.
(Тук написах някои политико-исторически съждения, но после ги преместих най-долу заради хармоничността на публикацията 😊)
Китай ме заля със цвят, с хора, с пространство, с природа, със строителство. Провокира вкусовете ми – някои прелъсти, други отврати. Много различни лица ми показа Китай. Гидът ни в Шанхай успя донякъде да опише тези лица: Шанхай е млада, елегантна жена, Сиан е грижовната майка (старата столица), а Пекин е грубият и студен мъж. Мога да добавя, че в тази роднинска картина Макао се вписва като прибраното от улицата кученце, а Хонгконг осиновен на сила Аполон.
* Пекин
Пекин ни посрещна политически – с червени петолъчки, с моментално сканиране на пръстови отпечатъци, снимки, паспорти… пак паспорти… пак паспорти… Паспортите трябваше да ги показваме на всеки вход на каквото и да е място, където има врати. В музеи, в паркове и площади (и там има врати), в храмове и т.н. – на парцали ги направихме тези паспорти. Накрая спряхме да ги прибираме в джобовете, и си ги държахме в бойна готовност. И не, това не беше отношение към нас, а към всички – всички минаваха паспортни и фейс контроли по няколко пъти дори в един и същи обект.
Тянанмън – огромен площад, отвсякъде заграден с червени надписи и петолъчки. Студът не беше само температурен. Местният гид бе лаконичен „Тук е имало демонстрации в началото на миналия век, а отдясно можете да видите…“ и премина към следващата атракция в непосредствена близост – Забранения град на императорите от 11-и век насам. Градът е огромен комплекс от типични китайски пагоди, стени и открити площи. Озадачаваше липсата на каквито и да било артефакти и елементи от бита – само и единствено сгради, красиви отвън и вътре, но кухи и празни. Гидът няма да ви каже защо, но аз ще: всичко отвътре е изнесено в Тайван (повече от 400 тона злато и отделно хиляди артефакти и други неща). Това са го направили по време на завземането на властта от комунистите и слава богу, че са го направили, защото „Културната революция“, която се е състояла след това, е щяла да унищожи всичко – буквално. Та, от Забранения град са останали сградите и екстериора – впечатляващи картини и архитектура. На нас не ни разказаха защо се нарича „Забранен град“, но аз ще ви разкажа. Когато Кубилай Хан, внукът на Чингиз Хан завладява Китай, той подхожда по съвсем различен начин – не унищожава, не асимилира, а се вплита в местната култура и живот. Цялата му армия и антураж, семействата му, целия монголски народ, който води със себе си, започват да живеят като местните китайци (все пак те, китайците са били стотици пъти повече). Приемат китайските обичаи, дрехи, ритуали, започват да говорят китайски. Кубилай назначава стотици китайци на най-високи постове, включително с ранг министри, кметове и т.н. Идеята е била да превземе не само земите, но и живота на китайците отвътре. Построява този огромен дворец с няколко вътрешни зони. Но най-вътрешната кръщава „Забранен град“ и до нея не е имал достъп нито един китаец, колкото и вишестоящ да е бил. Там са били допускани само най-близките монголи на Кубилай Хан. Защо? Какво са правили? Монголите така и не успели да свикнат с цялата тази лъскавост и китайски уют и имали нужда понякога да живеят така, както са отраснали – в юрти, заедно с конете, да пият от кръвта им, да яздят и под седлата си да си „готвят“ айряга. Влизали са в този забранен град за по няколко дни и са се връщали в истинския си дом.
Край на урока по история.
* Китайската стена
Много ме впечатли. Много.
Впечатли ме не самата стена, а това което тя загатва – идеята на хората, които са я построили, идеята за защита не на племе, а на цивилизация. Необходимостта от такава стена показва, че разликата в хората от двете страни на стената е била огромна. Китайската стена показва силата на природата и умението на строителите ѝ да застанат наравно с тази сила и да се подготвят за бъдещето. За мен Китайската стена не бяха подредените камъни, а пътят и мислите, които се случват крачейки (и катерейки) се по него. Срещата ми на върха с един китайски младеж на 83 завихри нещо в душата ми, което не знам какво е, но е приятно. Времето беше студено и ветровито, но закопнях да продължа след последната затворена крепост по стената в посока Монголия. В друг живот може и да го направя. А може и да съм го правил.
* Пак в Пекин
Обядвахме в къщата на семейство китайци. Баба китайка бе сготвила различни домашни гозби и прекарахме около час в къщата ѝ/им. Качвам няколко снимки от този дом, но от тази „атракция“ ме полазиха тръпки от разказа на бабата: „Тази къща е била на богати хора близки до последния император, но когато бях малка, партията даде къщата на семейството ни и нашето семейство е много щастливо, че отраснахме тук.“. Познато, нали? Щеше да ми е по-интересно да обядвам в къщата на някой от наследниците на онези хора, близки до последния император.
От Пекин се изстреляхме с влака-стрела към Сиан (Шиян), древната столица на Китай.
* Сиан
Това беше първата крачка за измъкване от „червеното усещане“. Преживяхме страхотно, цветно, музикално, театрално, етническо шоу, разказващо историята на една императрица. Тук започнаха да се свалят завесите от прозорците към истинския Китай и даже да се отварят самите прозорци.
Теракотената армия ме впечатли не със самата себе си, а с неистовата страст на първия император ЦинШъхуан, който е искал с тази армия сякаш да победи отвъдното и да се върне или поне да живее и там като такъв. Китайците го почитат като велик император, но за мен е тотален провал, защото веднага след смъртта му всичко рухва. Ако си успешен император, то трябва да оставиш „работеща“ империя, а не „нещо“, което се разпада на другия ден след теб.
* Денфенг - Градът на Шаолин.
Вероятно почти всяко момче, родено в средата и в края на миналия век е минало през магическия свят на Шаолин чрез филмите за Кунгфу . Още докато наближавахме града с автобуса и душата ми настръхна. Бях като дете в сладкарски магазин, оглеждах се навсякъде и навсякъде виждах и чувах Кунгфу. И не си измислям, наистина се вижда и се чува. Прозорецът от стаята в хотела ни надничаше директно в двора на училище по Кунгфу. Наблюдавах дълго учениците с техните странни занимания. Мислех си „Леле какъв късмет, че точно до училище попаднахме“. Оказа се, че не е само въпрос на късмет, а и на вероятност – в Денфенг има повече от 100 училища по Кунгфу. В самия манастир живеят и практикуват около 300 монаси, но понеже Кунгфу отдавна не е задължително обвързано с духовенството на Шаолин, затова се практикува отделно като спортна дисциплина. Вече съм разказал за това в друг пост, който иска, да го потърси.
* Шанхай
Бам! Емирите в арабските емирати са си казали „пари имаме бол, сега ще ви покажем какво можем да правим“ и направили Дубай. Китайците си казали „и хора имаме, и земя имаме, и пари имаме и желание да ви шашнем имаме, сега ще ви покажем“ и в средата на 90-те започват да показват. Небостъргач, до небостъргач, доказателство след доказателство. Светлини, ефекти, мащаби… Срещал съм мнения, че е кич, но на мен ми хареса – усещам баланс. Няма го това елегантно вплитане на бетон с природа, каквото има в Токио, но все пак им се получава на китайците. Спомените от небостъргачи, кули и подобни вече са ми избледнели, но от акробатичното шоу, което видяхме една вечер, трудно ще избледнеят. Невероятно представление, наблюдавано от първия ред. Просто невероятно. Всяка минута затаявах дъх и едва намирах време да го изпусна преди следващото затаяване. Шоуто е толкова добро, че си заслужава човек да отиде до Шанхай само заради него. Имам съвсем малко снимки, защото просто се оставих да гледам и попивам и хич не ми беше до телефона.
* Макао
Вече го написах в предишна публикация, но и тук ще кажа, че никак не ме впечатли с нищо. Добре, добре… може и да е било заради лошото време, заради това че бяхме само за ден. Но и на другия ден в Хонконг някой каза, че на фона на Хонгконг Макао изглежда като поръчан от Алиекспрес.
* Хонконг
И тук скочих с много история. Нищо от тази история не видях 😊, но това някак си не ми попречи да се насладя на града. Огромен град-държава, на който не му пука от никакви китайски партии и глупости – има си валута, има си икономика, има си кмет, има си бизнес и идеи за бъдещето, живее на макс. С Пекин имат някаква странна неизказана сделка – вие се правете, че ви управляваме, ние ще се правим, че сте свободни. По-рехава конструкция от тази рядко се вижда, но пък държи вече почти 30 години. Разбира се, градът има безброй недостатъци, но то кой няма? Сред житейските недостатъци си заслужават да се спомене начина им на живот – почти всеки работи по една работа и половина или по две. Най-често работният ден е 12 часа и е 6 дни в седмицата. Средното по големина жилище е 30 кв.м. Стотици хиляди живеят в жилища по 10 кв.м. За последните 5-6 години населението е намаляло с почти милион, защото емигрират към Великобритания, Щатите и другаде. Ако сте зъболекар, ще живеете като цар (така казват).
Еми, това са проблясъците ми по локациите.
* А сега малко по-отвеяни мисли.
Китай се опита да ме убеди, че съвременните политически щуротии ще замажат огромната история и значимост на този район от света. В Пекин за малко да успее, но после разбрах, че Китай не е по-силен от най-малкия китаец. Опитите за було върху историята, което властите от десетилетия налагат са успели само да натиснат паузата, но не и стоп-а.В Китай са измислени барута, хартията, тараните, арбалетите и много други важни за историята оръжия, от там са тръгнали доста обществени стандарти и норми, които са доразвили, а не рядко и изместили тези на Римската империя. Днешният Китай не ми показа, че има ресурс да продължи да прави това. Китай има странна сглобка със своя народ – държавата се грижи за това, хората всяка година да живеят по-добре от предната, а пък хората да си траят с тоталния контрол и неглижиране на единицата за сметка на множеството. Докато Китай продължава да продава продукцията си евтино на света, сглобката ще работи, но на това май му се вижда края – първо стандартът на китайците расте и съответно евтината работна ръка става скъпа и от там китайските стоки стават скъпи, в същото време огромните народи на Индия, Тайланд, Бангладеш с удоволствие поемат щафетата на евтинджоси. Китайската сглобка със сигурност ще се разпадне. Китай расте навътре в себе си и се опитва да се убеди, че е самодостатъчен. Когато разбере, че това няма да стане, земетресението ще е от 9-та степен.
** Текстът е копи-пейст от публикацията ми във, където съм споделил десетки клипове и снимки от екскурзията
На третия ден вече си приготвях раницата още от стълбите.
Много се учуди като му казах, че ние всичко ядем, даже някои и очи консумират и накрая каза "А хората казват, че ние сме луди". 
После и в ресторанта с ферментиралия сок пак се наложи да питат откъде съм, защото досега никой чужденец не го бил харесал това...пък то си беше като по-рядка боза.