Не мога да кажа, че съпругът ми е любовта на живота ми, въпреки, че е нечестно спрямо него. НЕ знам и дали аз съм любовта на неговия. Но детето, което имаме със сигурност е светлината и в живота на двама ни. Тежко ми е, тежи ми да лъжа, но не мога и да наранявам с лека ръка човека, който е бил до мен в трудни моменти. Знам, ще кажете, че като не му казвам това не е по -малка лъжа. МОже би и така да е, но чувствата понякога са по - силни от разума и не му разрешават да надделява. Не ви ли се е случвало? Не вярвам да има човек, който винаги мисли с главата си и никога не е попадал в ситуация, в която чувствата не са се оказали на първа линия.
Никога, казвам никога и съм убедена, че е така, преди да срещна този човек, не бих помислила, че ще изневеря на съпруга си. Даже съм се чудила и аз с ъщо съм злословила за тези, които "...правят такив неща...". Е да, ама не. Докато не се озовах и аз в такава ситуация. Едва тогава разбрах "как и защо".
Аз също не съм чакала голямата си любов, достатъчно страдах, когато се разделихме, бях се заклела, че няма да позволява да попадна отново в такава ситуация. Избягах, надалече....
Но светът е малък, и съдбата ни срещна, може би за да изживеем неизживяното тогава, може би за да ни изпита - незнам. Знам само, че не мога да живея и минута без да мисля, за този човек, което може и да се дължи на факта, че се виждаме не рядко, но не толкова често колкото ни се иска.
Не мога и не искам да нараня и детето си. Една раздяла ще се преживее много тежко от него. Не мога да кажа, че не живеем в разбирателство, няма ексцесии, няма кавги, но не знам докога ще издържа да лъжа така всички около себе си, включително и себе си. Не може това да продължи вечно.