Разкажете за своето прекрасно раждане

И аз си поревах едно хубаво 
Благодаря на Емем за прекрасната идея! 
Благодаря на всички момичета, които споделиха с нас своите най-съкровени и красиви мигове. 
Maria.St, нямам думи да ти опиша колко дълбоко ме трогна 

Записвам се,за да следя темата

Ето разказ и за моето раждане  http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=171825.0

ех как съм я пропуснала тази тема....
аз си раждах доста спокойно и леко и наистина беше прекрасно преживяване.
отидох в болницата с контракции на 5 мин. и с огромна радост, без да са ми изтекли водите или да е паднала тапата, и двете се случиха докато се занимавахме с документите.беше 2-3 през ноща и ме оставиха в предродилно да си спя с твърдото убеждение, че ще раждам едва към 10-11 сутринта. е да ама беба имала други намерения. в един момент всяка болка спря и започнаха напъни. не съм правила нищо съзнателно или какъвто и да е опит да контролирам положението, не ме интересуваше нито дишане нито каквото и да друго извън инстинктите ми. акушерката не почувствах нужда да извикам. усещах много ясно къде се намира бебенце и как слиза.
по едно време, точно когато си мислех, че главата вероятно излиза се появи акушерката, засмя ми се и ми каза "ама тя главата се показва, ти виждаш ли я ?" . въпреки че си надничах от известно време, все още не можех да видя бебето си. тогава ми каза, че трябва да се преместя в родилна зала - голяма чуденка беше докато измисля как да стана с прорязващата главичка - изсулих се на една страна в крайна сметка. няколко минутки след това видях как дъщеря ми се появява на света - много сърдита беше ей !
 това е и ще си остане най - красивия момент в живота ми: мъничката й сърдитка физиономийка докато се измъква от мен.

Понеже за конкурса не се класираме, а и никога не съм можела да пиша кратко, пускам нередактиран разказа за раждането на дъщеря ми – ужасно е дълъг, но мисля, че все пак е интересно
Естествено, всяко раждане си е уникално преживяване, но при нас се получи и доста забавно (поне за мен в ретроспекция ). С тази бременност за разлика от първия път пресрочихме термина и чакането стана неописуемо дълго – не на последно място и защото около месец преди термина бях приета в болница с регулярни контракции и разкритие, за което докторите бяха с противоречиви мнения как да процедираме – да оставим раждането да прогресира или да го спрат. Накрая решиха, че ми остава прекалено много време и бебка е дребничка, така че ми сложиха инжекции и раждането спря, а аз си останах с 3-4 см разкритие. На следващия ден без контракции ми изтече и слузестата запушалка, разкритието си седеше все такова и непрекъснато при всяка консултация ми обясняваха, че ще родя всеки момент. Е, този всеки момент се оказа цял месец по-късно, през който неведнъж решавах, че започваме отново – имаше поне 5-6 вечерни епизода, в който започваха отново регулярни контракции – обикновено на 5 минути – и траеха по 4-5 часа, засилвайки напрежението ми – но в един момент спираха. Така че накрая бях престанала да им обръщам всякакво внимание и реших, че когато раждането действително започне, няма начин да не разбера И затова за малко да разбера прекалено късно
Положението на тогавашния 6.12 беше доста сложно – среща на ОССЕ в София, блокирани улици, полицаи през 30 метра и всякакъв род затруднения с придвижването. В допълнение нашият татко също е полицай, което означаваше, че за празничните дни аз ще съм сама вкъщи (предварително се бяхме погрижили Камен да е при нашите, та ако нещо стане, да не се чудя поне с него как да се оправям – много разумно решение, както се оказа). Но на мен никак не ми се вярваше, че нещо ще стане точно тогава – а и без друго вече се бях обадила на докторката ми и бяхме решили на 7.12 да отида за постъпване в болницата, защото пресрочвах термина вече с 5 дни, така че се чувствах съвсем спокойна и всичко беше готово за следващата сутрин да видим какво ще правим и как е бебето. И понеже си седях цял ден самичка, без да има какво да правя, си го изкарах основно на компютъра, занимавайки се с различни неща. Така че и да е имало някакви леки контракции, изобщо не съм ги забелязала. И тъкмо към 20ч бях взела да се уморявам и да се замислям да си приготвя вечерята, когато установих, че имам някакви болки – и в разстояние на много кратко време, може би само за половин час, се усилиха и зачестиха дотам, че да ми ангажират цялото внимание. Но тъй като предишният ми опит с раждането на Камен показваше, че цялата работа трае поне 10-тина часа, не се притесних особено, само се обадих за всеки случай по телефоните на майка ми и на таткото, за да ги уведомя, че евентуално може би раждането започва и за всеки случай ще се приготвям, но ще им се обадя по-късно, за да  не би да е фалшива тревога. Не беше – тръгнах да се къпя и да си направя тоалета. И тогава си дадох сметка, че наистина трябва да бързам – защото контракциите ми под душа бяха вече през две минути и почти не ми оставяха възможност да върша това, което беше необходимо. В интерес на истината бяха по-скоро интензивни като усещане, отколкото силно болезнени – но ме караха да спирам и да се съсредоточавам върху тях и върху това да съм отпусната. Най-удобно ми беше да съм клекнала и да се държа за нещо (за мивката в банята, докато се къпех), така минаваха много по-леко, отколкото ако лежа или съм права. И така прикляквайки на моменти се оправях с обличане, сушене на коса и доприбиране на някои дреболии в багажа – може би и факта, че имах доста неща, за които да мисля и да ми отвличат вниманието, допринасяше за това да не ми остане време да се изплаша или да усещам силни болки. След което съвсем уверено се обадих по телефона за такси – и тук настъпи вече паниката. Защото такситата ми обявиха с нетърпящ възражение тон, че е абсурд да ми пратят кола в близкия половин час и на моето леко паникьосано – ама раждането започна – ми отговориха доста грубо да си повикам линейка тогава. Затворих телефона и установих, че паметта ми е абсолютно празна – не можех да си спомня нито един друг номер на такси, нито пък телефона на справки! Изобщо не ми е минавало през ум, че може да ми се наложи в такъв критичен момент да разчитам на таксита и други услуги – независимо, че това го пише във всички книги като елемент от подготовката за раждането в последните седмици. И никога не съм си правила труда дори да се замисля за резервни варианти на придвижване. Но контракциите ме върнаха обратно и не ми оставиха време да изпадам в паника (поне не много). Инстинктивно усещах, че нямам половин час да чакам такси – нито време да чакам за Бърза помощ (защото съм сигурна, че и тя нямаше да пристигне по-бързо предвид обстановката и факта, че не считат раждането за особена спешност). Обаждането до таткото не донесе никаква полза, освен че съвсем се нацупих и раздразних, защото нито той, нито колегите му се сещаха за друг номер на такси или какво да правя, така че бързо затворих и взех да мисля – също толкова бързо. Както се оказа, жените както винаги сме по-практични – аз се насочих да мисля кой от най-близо живеещите ни познати има кола и може да ме закара (а таткото в това време тръгнал да звъни наред по телефонния указател на телефона си – естествено, там първи се оказали най-далечните ). Но не бях предвидила факта, че навръх Никулден повечето хора са някъде да празнуват – така че на първите номера, за които се сетих, никой не вдигаше и взех наистина да се паникьосвам сериозно. И кой знае как в такъв момент отнякъде ми изплува номера на един съсед от нашия блок (който номер да съм чувала 1-2 пъти през живота си и никога не съм ползвала!), но успях да се сетя за него и по чудо се оказа, че той си е вкъщи и без да ми задава никакви въпроси веднага се спретна да тръгваме!  (Впоследствие много ме напуши смях, когато си дадох сметка, че в действителност нямаше нужда да му звъня по телефона – те живеят на първия етаж в същия вход , но не е ли удивително как работи паметта на човек в извънредни обстоятелства!). Приятелката му също дойде с нас, за което съм много благодарна – за първи път действително разбирам защо на Запад разрешават да имаш при себе си близък човек, когато раждаш. Беше ми много утешително, когато пристигнахме и тя ме подкрепяше до кабинета, изчака с мен да дойдат акушерките, държеше ме за ръката по време на контракциите и ме успокояваше да викам, ако ми се вика. Първоначално отказах (не на последно място точно заради нея – ти смятат да си правят бебе, но ще им е първо и не ми се искаше да я плаша повече от неизбежното, защото си личеше, че я е страх от всичкото – предполагам, че гледката в болницата е доста стресираща), а и за момента още не усещах нужда – но много скоро разбрах, че точно това ми се прави J. Сега си давам сметка, че тогава съм била в периода на транзиция – точно този нетърпим момент преди да започнат напъните, когато буквално не си на себе си – но тогава не го знаех и изобщо нямах представа докъде сме стигнали, защото в колата всичко все още беше търпимо и под пълен контрол, а 10 минути по-късно бяхме вече в болницата и положението стана неудържимо. В това време акушерките ме разпитваха, за да попълнят документите, взеха да се приготвят да ми правят клизма и т.н., защото докторът много се бавеше – но разбраха, че нещата са действително напреднали, когато се опитаха да ме накарат да легна, за да чуят тоновете на бебето (които вече падаха под 120 – признак за много силни контракции или започващ проблем) и да измерят таза, а аз по никакъв начин не можех да остана в това положение, беше абсолютно нетърпимо и скочих като ужилена от леглото, за да мога да клекна отново. Тогава изведнъж се разбързаха, докторът се появи и без да успее даже да направи цялостен преглед, каза – ама тя е с пълно разкритие, веднага в залата, че ще роди на стола! Беше най-утешителното нещо, което съм чувала J . Контракцията продължаваше и исках да ме оставят да поотшуми, но двете акушерки буквално ме повлякоха към родилна зала – няма време, нали не искаш бебето да изскочи в коридора! Качиха ме на масата, дадоха ми каишите да си помагам при напъните, показаха ми как да напъвам – повдигаха ме и показаха докъде да се изправям и как да дишам, бяха много внимателни, макар че не ми позволиха да застана както аз исках, защото не можели да ме изродят така И докато се обяснявахме, докторът, който дотогава само ме галеше по косата и ме питаше много сладко – ама защо викаш така, зайче -  каза – хайде сега, на следващия напън раждаме – и точно така стана Напъните са нещо, което ми се случва за първи път – с Камен при пълно разкритие още не бяха започнали, затова само ме натиснаха два пъти по корема и той излетя, така че не знаех какво е. Усещането поне за мен е не болка, а просто нетърпимо интензивно желание да се отървеш на секундата от нещото, което така неистово те притиска отвътре – така че се напънах с цялото си желание и в следващия момент вече викаха – не напъвай, излезе – бебката беше родена! И всичките неприятни усещания престанаха като с магическа пръчица, докторът взе да ми се подиграва защо съм се усмихнала така – а аз гледах шаващото човече и бях истински изумена как може нещо, което е толкова мъничко, да е живо и да има толкова сили да се извива и да приплаква Наистина много мъничка ми се видя – явно съм забравила или просто защото Камен ми го показаха вече разгънат и изглеждаше по-голям. А в действителност баткото и бебка са родени почти еднакво големи – разликата е само 30гр и 1см. След като я  измериха – 2880гр и 48см – и я повиха, веднага ми я дадоха да я подържа и да си я нацелувам, докато докторът се беше разбързал да вади плацентата (не че тя не искаше да излиза, а просто той държеше това да стане за 5 минути, за да може да започне да ме шие). Така че тогава понесох първата и единствена инжекция за цялото раждане, която беше и единствената не особено нужна манипулация. Епизиотомията не ми се размина, но имаше действителна причина за това – имах сраствания на предишния шев от първото раждане и макар че акушерката направи всичко възможно да разтегне тъканта и да ми я спести, се оказа по-разумно просто да ми я направят, а не да се разкъсам незнайно накъде на това място. Като гледам колко дълго излезе написаното, ще рече човек, че се е разигравало бог знае колко време – но на следващия ден си видях записа в листа. В болницата съм приета в 21.45, а бебка се роди в 22.06 – т.е. всичко приключи само за 20 минути.
По-нататък вече бяха неинтересните неща – взеха ми бебка, зашиха ме (този път местната упойка хвана, слава богу), полежах още около час на неудобната маса и ме заведоха да си легна, като ми помогнаха и да се изправя за първи път. Чувствах се страхотно и изобщо не ми се спеше, не можах да мигна цялата нощ и буквално ме тресеше от възбуда и щастие – щеше да е прекрасно и бебка да си е при мен, но ми я дадоха чак на следващата сутрин, за което още ми е мъчно.

Най-прекрасното нещо от цялата работа беше,когато гушнах бебката 1 месец след раждането.

Ето как тази дълбока емоция остави отпечатък в съзнанието ми:Изкарах една лека и прекрасна бременност,ходех на работа до последно,работата ми не беше тежка/диспечерка в таксиметрова компания/,през цялото време със съпруга ми всеки Божий ден правехме дъъълги разходки по5-6 км.из града,всички по пътищата вече ме познаваха,даже и кучетат не ме лаеха дет се вика Термина ми беше 03.05.2005г.дойде и замина тази дата,а аз още си се разхождах с корем до носа,минаха 3 седмици след датата през,които 3 пъти ме вкарваха в болницата с надеждата да родя,ама не би..помня нощите,в които гушнала иконата със Света Богородица плачех и се молех да родя и да си се прибера у дома по живо,по здраво,адски се потисках като виждам как другите идват,раждат и си заминават щастливи и гушнали бебетата си,имах чувството,че на мен никога няма да ми се случи,така благородно им завиждах.Дойде вече 25 май в който ме приеха за пореден път и доктора,който ме беше взел под крилото си/без стотинка да му платя/ми каза:"мойто момиче,този път докато не родиш,няма да те пусна",последва преглед при,който с ръка ми направи рзширяване на шииката,страхотно болезнена и кофти манипулация,после като станах видях,че леко прокървих,и цял ден изпитвах много дискомфортно усещане,и болка,свечери се легнахме си уж,а мен ме боли и то доста,минаха няколко часа,в които си мислех,че ме боли от тази процедура и не можех да локализирам къде и какво точно ме боли..уж бях изчела сума литература по въпроса,/и сега твърдя,че моите контракции не бяха такива каквито повечето описват,нито пък усетих напъни,каквито описват/започна да ми се доспива,таман задрямам и усетя една тъпа и упорита болка,тежест нещо такова,почнах да засичам,бяха си абсолютно регулярни,хем бях убедена,че се започва,хем ми се струваше,че не може да бъде..след толкова чакане,се бях обезверила.Мъчех се да поспя,обаче много зачестиха болките,бяха на около 5-6 мин.ствах,разхождах се по пустия коридор,само една санитарка ме видя и ме пита какво ми е,казах й,че  имам контракции,но тя явно не взе на сериозно,съдейки по ведрия ми тон и изражение,та аз умирах от щастие,че най-после му се види края,пак легнах,въртях се приказвах си с една жена от стаята ми,тя ми предложи да извика лекар,мен ме достраша,че може да ми каже,че се лигавя,или,че е фалшива тревога.Почти се съмваше,доста силни бяха вече контракциите и бяха на 4 мин.,пак излязох да се разтъпча навън,където имаше голяма икона на Богородица,която беше сложена на голяма маса с червена покривка,отидох,целунах я и се помолих всичко да мине добре,санитарката пак ме видя и ме пита дали имам още болки,казах й,че да и тя ме заведе при дежурния,който ме прегледа и каза,че имам6-7 пръста разкритие,не можех да повярвам,че толкова леко съм постигнала такъв напредък,направо летях от щастие,дойде на смяна моя доктор,който беше много доволен от резултата,преместиха ме в предродилна зала,която беше пълна,чувствах се добре горе-долу,успях да се обадя на мъжа ми,че днес ще деня и му казах,че ще му се обадя после.Помня само,че доста ме болеше и аз почнах едни майтапи да хвърлям на акушерките и докторите,които ни наглеждаха,онези си умираха от смях,и викаха:"Гледай я,ще роди,обаче нито вика,нито пъшка,а вицове разправя",то бяха бъзици и чудо,решиха да ми сложат система,то нямаше за кога де и тъй и не разбрах за какво ми я сложиха,изкарах две  контракции на крак стиснала стойката на системата,така ме болеше вече,че не издържах,казаха ми да вървим към родилна зала,качиха ме и като ме накачулиха стажанти,лекари,акушерки,не мож разбра кой какъв е.Слушах само напътствията на моя доктор,10 пъти ме питаха имам ли напъни-еми нямах,не усетих нито позив за ходене като по голяма нужда,нито тялото ми да напъва само,да се тресе или нещо подобно,ама ме караха да напъвам,и аз това и правех,усукаха ми нощницата на корема да натиснат плода,ама нищо не стана,вече ме болеше адски,но нито звук не издадох,бях изтощена от 36 часовото будуване,и ми беше все по-трудно да се контролирам,в един момент доктора ми кза да напъвам,скочи на корема ми отгоре и почти ми изкара въздуха,в този момент вече наистина имах чувството,че не мога повече,тогава ми казаха,че главата е излязла и в този момент усетих страхотен прилив на енергия,защото знаех,че ще трябва да напъна още веднъж и край,така и стана,доктора каза"нбапъвай с все сила"и видях как излезе моята малка звездичка,почувствах невероятно облекчение и болката моментално изчезна,остана само огромната радост от първата ни толкова дълго чакана и жадувана среща с нея-моята Анна-Мария,4050гр.;52см.Толкова плаках,че най-после имам моето бебе,част от кръвта ми,част от мен,която ще остане.

Бих искала да разкажа и ТРИТЕ си прекрасни раждания, но ще оставя това на вас, само едно ще чуете от мен - раждайте деца, това е най- прекрасното нещо на света, това ще ви държи винаги млади, красиви и пълни с живот!

Огромно БЛАГОДАРЯ на Майчин дом, където раждах и трите пъти без протекции и връзки, и които винаги са били хората, даряващи живот !

 

Гласуването приключи!

Обявявам резултатите и реалните никове на участниците:

1во място: Разказ за това, как част от душата ми си има второ Аз на Блонди - 59 гласа (19.3%)

2ро място: На моето малко момиченце на Maria.St - 53 гласа (17.3%)

3то място: Терсене човек още преди да се роди на Вечерница - 52 гласа (17%).

Както виждате, "борбата" беше много оспорвана до самия край и трите разказа на челни позиции са с много близки резултати. С интерес следих гласуването през седмицата, макар че - както обявих - конкурсът не е толкова важен, на победителите не се раздават награди и медали; важно е участието, споделянето, разказването на нещо толкова лично и съкровено пред хиляди познати и непознати хора, с единственото желание то да им даде кураж, надежда, вдъхновение да изживеят и те своето раждане по един прекрасен начин, да се върнат към своето раждане с умиление, или пък да съпреживеят нещо, което за тях е далечно и непознато.

Обявявам и имената на всички участници в реда на изпращане на разказите - както са подредени и в анкетата:

1. Helengnom, Изненадващото раждане на принцеса Ния

2. Chochko Bochko, Един истински празник на мама

3. Блонди, Разказ за това, как част от душата ми си има второ Аз

4. Gerry R. "Здравей, мамо"

5. Анонимна (по нейна молба), Да избереш радостта от чудото пред страха от непознатото

6. Apv, Денят който никога няма да забравя!

7. DOROTEIA, Приятното раждане на моята дъщеря

8. Tandoori, Двойно чудо

9. Kristen, Моето най-хубаво преживяване

10. Maria.St.,  На моето малко момиченце

11. Сиска,  Моят вълшебен Великден

12. Ive, Часът преди дългоочакваната среща

13. Марлийс,  Един любовен пътепис

14. Вечерница, Терсене човек още да се роди


Сърдечно благодаря на всичките 14 участници, които взеха участие в този конкурс; на всички, които публикуваха и продължават да публикуват своите прекрасни истории в тази темата; и на всички, които прочетоха разказите внимателно и дадоха своя глас - 181 души.

Емем, и на теб искрени благодарности за усилията, които полагаш, за да покажеш на всички, че раждането е вълшебство Благодаря ти и за това, че ме подтикна да напиша и споделя разказа, за който все не намирах достатъчно време, настроение, мотивация

Благодарности и от мен на всички, които прочетоха разказите – надявам се, че съпреживяването на тези мигове с нас ви е било приятно, и най-вече, че е дало кураж на тези, които са в очакване на това чудно преживяване.

Момичета, разказите бяха прекрасни, аз самата ги изчетох почти на един дъх с голямо удоволствие и умиление. Вечерница, последните ти редове направо ме разбиха, страхотно си описала първата среща с малкото човече.

Накрая да ви разкажа нещо смешно. Моят любим съпруг и с двете ми бременности дума не искаше да чуе за присъствие на раждането, а още по-малко – за подробности около събитието. Ако ме е питал как е минало, това е било съвсем формален въпрос, изискващ формален отговор (добре, зле, бързо, бавно). До скоро. Онзи ден чу за конкурса и за моя огромна изненада веднага прояви желание да прочете разказа, който съм написала    А после взе, че прочете и всички останали разкази   Даже по едно време му се насълзиха очите, макар че не си призна. Марсианец, к’во да го правиш...

Чувствата ни са взаимни 
Бая си поплаках на твоя разказ

Тема за активното раждане: http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=174055.0

колко жалко...защото и аз съм вярваща и ние със съпруга ми искахме да преживеем раждане в къщи без никакви упойки, вярвах в себе си, вярвах си на организма, с бебето си "комуникирахме" нон стоп и накрая както всичко си ни беше в синхрон, аз с 60 на 30 кръвно, нейните тонове падат и разкритие 3 см след 13 часа в родилното. След 3 минути ме оперираха и ах изненада...5 пъти омотана пъпна връв стегната като бесило около малкото вратле. 5 пъти!!!! И го гледам на видеото сега и не мога да повярвам Що Боже, къде съгрешихме че трябваше да се стига дотук... и всеки ден си мисля за тия 3 минути ако не бяха ме отворили къде ли щеше да съм сега...