Здравейте!
Жена на 26 години съм. През целия ми живот така и не успях да поддържам близки отношения с моите родители, колкото и да завиждах на хора, които имат такива, а с времето ми става все по-трудно да общувам с тях. Абсолютно винаги ме критикуват и изискват, което ме задушава. Винаги имат план за моя живот и всичко, което се различава от него, е зле прието. От дете още ми се повтаря, че няма да мога да се справя с това и онова и "защо не съм като нея/него", а когато сбърках с нещо ( не се случваше често - обикновено бях тиха и мирна, а когато имах нещо, което ме тормози те не разбираха за него) ми се казваше, "че съм лошо дете и с този ми характер никой няма да ми е приятел". С порастването нещата не станаха по-добре, ами по мое мнение - напротив. Доведох съпруга ми, тогава беше още приятел, да се запознаят и на другия ден майка ми изказа мнение за него, че е " много красиво и умно момче и не го заслужавам". След това и баща ми не остана длъжен изрази се , че "дъщеря нямал". Причината беше, че в почивен за мен ден, не отидох да помогна с тяхната земеделска работа. И други изказвания е имало, но тези са най - запомнящите се. Честно казано се чувствах точно както е определил баща ми, защото в месеца веднъж като отивахме на гости у тях, трябваше аз да готвя и сервирам под предтекст, че имат много работа. Те наистина са ангажирани, но стана навик и така и не се почувствах като гост у тях. Не ми е проблем да готвя, но да ме посрещнат те ми липсваше.
От година имат ново желание към мен - да имат внуци. Странно е, понеже според баща ми и за майка няма да ставам. Трябваше да оперирам фиброаденом на гърдата, преди да пристъпим към това, иначе и ние сме го обмисляли. Тогава обясних, че докато не го оперирам, не е препоръчително да забременявам. Това ми изказване не се разбра и при всяко гостуване у тях ни питаха дали пробваме и ми обясняваха кои познати вече са бременни или имат деца и колко е хубав живота им. Може би, ако им споделя, че пробваме, ще се успокоят и ще спрат да мърморят, но всичко споделено го клюкарят на хора извън семейството. Така винаги е ставало, а и не смятам, че намеренията ни да имаме дете касаят друг освен нас. Другата причина е, че ще сметнат 6 месеца опити за много и ще започнат да ме ангажират със своите притеснения, както и да казват на хората, че имаме репродуктивни проблеми. Такова изказване е имало още преди да започнем с опитите.
От два месеца намалих общуването с тях, защото отношението им ме тормози психически, а при такива обстоятелства не искам да се стресирам. Според мъжа ми "да не се чувам и виждам с тях ще ме направи по-нещастна и ще страдам". Може би ще ми е мъчно, защото ме е грижа за тях, но "високото" им мнение за мен ме прави по мое мнение още по-тъжна и несигурна в себе си. Никой през живота ми не се е изказвал толкова лошо за мен, колкото самите ми родители, а от тях да чуеш такива неща най - много боли. Пиша тук, защото искам неутрално мнение. Проблемът в мен ли е? Нормално ли е, че не виждам смисъл да се опитвам да подобрявам нещо, което не смятам, че ще се оправи? Какво е логично и зряло да се направи в такава ситуация?
Виж целия пост
Жена на 26 години съм. През целия ми живот така и не успях да поддържам близки отношения с моите родители, колкото и да завиждах на хора, които имат такива, а с времето ми става все по-трудно да общувам с тях. Абсолютно винаги ме критикуват и изискват, което ме задушава. Винаги имат план за моя живот и всичко, което се различава от него, е зле прието. От дете още ми се повтаря, че няма да мога да се справя с това и онова и "защо не съм като нея/него", а когато сбърках с нещо ( не се случваше често - обикновено бях тиха и мирна, а когато имах нещо, което ме тормози те не разбираха за него) ми се казваше, "че съм лошо дете и с този ми характер никой няма да ми е приятел". С порастването нещата не станаха по-добре, ами по мое мнение - напротив. Доведох съпруга ми, тогава беше още приятел, да се запознаят и на другия ден майка ми изказа мнение за него, че е " много красиво и умно момче и не го заслужавам". След това и баща ми не остана длъжен изрази се , че "дъщеря нямал". Причината беше, че в почивен за мен ден, не отидох да помогна с тяхната земеделска работа. И други изказвания е имало, но тези са най - запомнящите се. Честно казано се чувствах точно както е определил баща ми, защото в месеца веднъж като отивахме на гости у тях, трябваше аз да готвя и сервирам под предтекст, че имат много работа. Те наистина са ангажирани, но стана навик и така и не се почувствах като гост у тях. Не ми е проблем да готвя, но да ме посрещнат те ми липсваше.
От година имат ново желание към мен - да имат внуци. Странно е, понеже според баща ми и за майка няма да ставам. Трябваше да оперирам фиброаденом на гърдата, преди да пристъпим към това, иначе и ние сме го обмисляли. Тогава обясних, че докато не го оперирам, не е препоръчително да забременявам. Това ми изказване не се разбра и при всяко гостуване у тях ни питаха дали пробваме и ми обясняваха кои познати вече са бременни или имат деца и колко е хубав живота им. Може би, ако им споделя, че пробваме, ще се успокоят и ще спрат да мърморят, но всичко споделено го клюкарят на хора извън семейството. Така винаги е ставало, а и не смятам, че намеренията ни да имаме дете касаят друг освен нас. Другата причина е, че ще сметнат 6 месеца опити за много и ще започнат да ме ангажират със своите притеснения, както и да казват на хората, че имаме репродуктивни проблеми. Такова изказване е имало още преди да започнем с опитите.
От два месеца намалих общуването с тях, защото отношението им ме тормози психически, а при такива обстоятелства не искам да се стресирам. Според мъжа ми "да не се чувам и виждам с тях ще ме направи по-нещастна и ще страдам". Може би ще ми е мъчно, защото ме е грижа за тях, но "високото" им мнение за мен ме прави по мое мнение още по-тъжна и несигурна в себе си. Никой през живота ми не се е изказвал толкова лошо за мен, колкото самите ми родители, а от тях да чуеш такива неща най - много боли. Пиша тук, защото искам неутрално мнение. Проблемът в мен ли е? Нормално ли е, че не виждам смисъл да се опитвам да подобрявам нещо, което не смятам, че ще се оправи? Какво е логично и зряло да се направи в такава ситуация?
