Здравейте!
Темата не е пързалка. Много обезверена, тъжна и неразбрана се чувствам, и имам нужда от съвет.
Близо до 30-те си съм. Необвързана. От доста време. Последната ми връзка беше много трудна за мен - накратко: инвестирах много чувства, поради което сега се чувствам празна и неспособна да изпитам същите емоции към друг, нов човек. Не можа да просъществува връзката ни поради друг човек, но не мисля, че тези подробности са важни. Дълго боледувах раздялата (вече 3-та година). За тези три години не можах да създам връзка. Занимавам се много активно със себе си - уча, имам професия, хобита. Не съм затворена вкъщи. Но след като връзката не се разви в моя полза усетих, че самочувствието ми е наранено. Попринцип съм скромен човек, не се изхвърлям и показвам пред околните. Предпочитам сами да ме опознаят и открият хубавите ми страни. Но от раздялата насам усетих, че се затварям, по - трудно комуникирам с противоположния пол и се срамувам дори (свенливо), нещо което никога не ми е било присъщо. Винаги съм била отворена и комуникативна.
Относно трудностите в създаването на връзка - обикновено когато някой се опита да общува с мен - отворена съм и давам шанс, но при срещи с връстници усещам, че трудно се напасвам към тях и по-често се отказвам от задълбочаване на отношенията просто защото не чувствам, че “ми пасват”. Масата връстници не чувствам, че ми пасват интелектуално, с риск да прозвучи претенциозно… просто не мога да си представя да обвържа живота си с някого, който се вълнува от нищо повече от външният си вид, няма цели, мечти…
Тенденциозно наблюдавам, че имам увлечения към по-възрастни от мен мъже - с разлика в годините от порядъка 15/20 години. Не знам те дали ме забелязват и дали го усещат, не си позволявам да съм фамилиарна с такива мъже, да не помислите, че тичам да им се предложа… просто усещам, че именно по - възрастен е по - вероятно да отговаря на менталните ми, емоционални и душевни ако щете нужди.
Много съм объркана. Връстничките ми си имат приятели, някои семейства, че и разводи вече. Не искам да бързам, знам, че не всичко е на всяка цена, но усещам, че ми липсва някой до мен…
Опитвам се да намеря недостатъците си, но общо поглеждайки се не бих казала, че имам огромни такива - обличам се стилно, прилична физика, нямам визуално отблъскващи фактори… Умея да общувам, тактична съм, деликатна.
Отраснала съм в добро семейство, нищо не ми е липсвало. Просто в по - възрастните откривам това, което търся като опит, отношение, знания. Иска ми се мъжът ми да е този, който да ме мотивира и от който да уча, да искам да съм по-добрата версия на себе си и да се стремя, а не да съм в ролята на нечия майка и да възпитавам кога къде и какво е позволено или не…
Виж целия пост
Темата не е пързалка. Много обезверена, тъжна и неразбрана се чувствам, и имам нужда от съвет.
Близо до 30-те си съм. Необвързана. От доста време. Последната ми връзка беше много трудна за мен - накратко: инвестирах много чувства, поради което сега се чувствам празна и неспособна да изпитам същите емоции към друг, нов човек. Не можа да просъществува връзката ни поради друг човек, но не мисля, че тези подробности са важни. Дълго боледувах раздялата (вече 3-та година). За тези три години не можах да създам връзка. Занимавам се много активно със себе си - уча, имам професия, хобита. Не съм затворена вкъщи. Но след като връзката не се разви в моя полза усетих, че самочувствието ми е наранено. Попринцип съм скромен човек, не се изхвърлям и показвам пред околните. Предпочитам сами да ме опознаят и открият хубавите ми страни. Но от раздялата насам усетих, че се затварям, по - трудно комуникирам с противоположния пол и се срамувам дори (свенливо), нещо което никога не ми е било присъщо. Винаги съм била отворена и комуникативна.
Относно трудностите в създаването на връзка - обикновено когато някой се опита да общува с мен - отворена съм и давам шанс, но при срещи с връстници усещам, че трудно се напасвам към тях и по-често се отказвам от задълбочаване на отношенията просто защото не чувствам, че “ми пасват”. Масата връстници не чувствам, че ми пасват интелектуално, с риск да прозвучи претенциозно… просто не мога да си представя да обвържа живота си с някого, който се вълнува от нищо повече от външният си вид, няма цели, мечти…
Тенденциозно наблюдавам, че имам увлечения към по-възрастни от мен мъже - с разлика в годините от порядъка 15/20 години. Не знам те дали ме забелязват и дали го усещат, не си позволявам да съм фамилиарна с такива мъже, да не помислите, че тичам да им се предложа… просто усещам, че именно по - възрастен е по - вероятно да отговаря на менталните ми, емоционални и душевни ако щете нужди.
Много съм объркана. Връстничките ми си имат приятели, някои семейства, че и разводи вече. Не искам да бързам, знам, че не всичко е на всяка цена, но усещам, че ми липсва някой до мен…
Опитвам се да намеря недостатъците си, но общо поглеждайки се не бих казала, че имам огромни такива - обличам се стилно, прилична физика, нямам визуално отблъскващи фактори… Умея да общувам, тактична съм, деликатна.
Отраснала съм в добро семейство, нищо не ми е липсвало. Просто в по - възрастните откривам това, което търся като опит, отношение, знания. Иска ми се мъжът ми да е този, който да ме мотивира и от който да уча, да искам да съм по-добрата версия на себе си и да се стремя, а не да съм в ролята на нечия майка и да възпитавам кога къде и какво е позволено или не…
