Какво се случва след смъртта?

Душите отиват на някакво място, където се рециклират, преформатират и се пускат за поредно ползване. Няма его, няма спомени.

Като умрем, ще разберем.
Че много теории...

Гледам по темата, Марио Симеонов в ютуб, Невена Цонева и т.н.

След смърт на мои близки получих някакво доказателство, че съществуват, казаха ми нещо, което ще стане. Но дали са те, или аз самата да съм си познала, не знам. На сън беше... според мен е паралелна реалност /други вълни на съзнанието/.

Разбира се, че част от нас съществува и след смъртта. Тази част е вечна и смисъла е да я подобряваме и издигаме.
Такъв е и смисъла на раждането ни на Земята. Това е планета, която трябва да бъде издигната духовно. Всяка душа, която се преражда, го прави с някаква цел, има някакъв план. На някои плана е да са дейни, да работят, да създават ... На други плана е просто да съществуват и в това също има смисъл. В наши дни много напреднали и мъдри души се раждат просто за да бъдат тук и присъствието им да издига нивото на Земята. Независимо какъв е плана ни, какви неща правим, какво оставяме, единственото нещо, по което ни съдят "Горе" е "какво направи за хората". Може да не сме създали нищо материално, но да сме били добри към хората и да сме подобрили тяхното съществуване... това е важното.

Буквално нищо. Просто всичко свършва за нас. Това е.

Преди няколко седмици почина баща ми, след тежка борба за живота му. На 17 години съм, а той ми беше един….най - голямата ми упора, с две думи беше ми всичко. Винаги съм вярвала в живота след смъртта и съм била много духовна и вярваща. Главата ми не може да приеме, че живота е тук и сега, и приключва в деня на смъртта… та това би било толкова жалко и безсмислено. Силно се надявам, че душата на човек остава и продължава да “живее” под някаква форма, заедно с разума и спомените за близките хора, и когато дойде и моят ден да се съберем отново. Това е единствения стимул, който имам да продължа напред. Да довърша неговите дела, да осъществя плановете, които заедно правехме за бъдещето ми. Ако просто отива под земята и край, то за кого да живея и да се боря. Най - големият ми страх преди беше да умра, не можеше да ми го побере ума, че един ден ще изчезна, а сега изобщо не се страхувам, колкото и зле да звучи дори бързам за този ден, защото татинкото ми много ми липсва и нямам търпение да се срещнем…. Винаги е бил моят пътеводител и ангел, дано и сега остане така, толкова неща тепърва ми предстоят, а съм толкова малка и крехка….чувството е нечовешко. Дали наистина адът не е тук на Земята, а раят да е там “горе”. Тук животът е пълен с мъки и страдание, болести и т.н.  Също така се и притеснявам, че не го сънувам…много искам да го видя.

Правилно, родени сме да страдаме, с годините даже става по-лошо. Щастието намалява с всяка изминала година. Особено като виждаш колко несправедлив е животът. На мен лично ми се иска да не се бях раждала.

Здравей, мило дете! Още, като прочетох какво си написала веднага реших да ти пиша. Аз съм жена на 59 год. и сина ми е на 17г. Преди 19г. загубих баща ми от рак. Много ми беше тежко. На40 тия ден от смъртта му го сънувах, че стоим в къща някаква на двора и той ме гледаше много време без да ми говори и като ме гледаше се обърна и тръгна и излезе на улицата. Там имаше много хора, които вървяха и той тръгна с тях и се загуби в тълпата. Хора ми казаха, че е бил дошъл да се сбогува с мене и, че ще ми помага. От тогава не съм го сънувала, но усещам, че е с мене.Сина ми, като се роди 2007г.веднага го кръстих на баща ми. Преди 10 г. почина и съпруга ми за 20 дена си отиде от лоша болест. Детето беше в първи клас тъкмо почваше учебната година. Много му липсваше баща му. По негов си начин си го преживяваше, но беше много силен. Като му говорех за баща му започваше да ми вика да млъкна и излизаше от стаята. След първата година, като почина трябваше да се преместим в неговия апартамент, където остави на сина ни. Всяка събота, като дойдеше започваше да се звъни на вратата на апартамента. Излезна няма никой, стълбището тъмно, входа долу заключен и така много време и после спря. Ходех в църквата и палех свещи за упокой, рядко и на гробищата. На Задушница задължително ходех. Само един път съм го сънувала за тези 10 г. само ме гледаше от високо от едно стълбище и това е. Разказвам ти ги тези неща, като смятам, че те съществуват, но ние не можем да ги видим. Знам, че ти е много тежко сега, но нямаме друг избор, така някой е решил и ние трябва да се съобразим. Този някой е Бог и той решава. 2017г. като минаха 3 г. от загубата на съпруга ми ми казаха за жена, която се свързвала с близки  починали. Намира се в гр Пловдив Коматевски възел има паметник на Вапцаров и започва един дълъг блок входа е 78,етаж не помня мисля 7 или8 ли беше. Виолета се казва жената тел 032/211913.Мисля, че трябва да мине малко време от смъртта, тя ще каже. Викнах духа на съпруга ми и каза някои неща, след това имах успокоение. От тогава не съм я търсила и не зная дали приема. Сина ми сега учи, държи се като всеки нормален млад мъж и знае и казва, че много неща трябва сам да постигне. Сега ти учи, мъчи се да ти е запълнено времето с нещо, гледай да не плачеш много и да си тъжна.Нормално е , но няма да иска той да те вижда така. Той отгоре ще те подкрепя и по някакъв начин ще ти покаже, че е с тебе. Вие сте имали много силна връзка. Сигурно е, че той иска да си тук долу на земята и да си изпълниш мисията.Сигурно имаш и  други близки хора. Ти ще се пригодиш с кой да си. Прегръщам те силно и продължавай с вдигната глава, тати това иска. Господ на силните така отрежда, да се борят.

Чувала съм, че ако не сънуваме починалите близки, това е ,защото са доволни от дейността ни на земята за тях. /Свещи, раздаване,споменаване / Например утре е Задушница, повод, за който е добре да направим собственоръчно храна и да раздадем за упокой на душите им.