Осиновили-да споделим тревоги,радости и обменим опит

Здравейте. Осинових отдавна. Едното дете беше на три години, другото бебе на 4 месеца. Нямат биологическа връзка помежду си. С голямото дете така и не успяхме да установим близки отношения. Тя познаваше БМ, беше посещавана от нея до последния ден, а аз станах похитителка, чужда, другата. Дъщеря ми е с разстройство на привързаността, дизинхибиран тип. Синът ми беше бебе, гледан от приемно семейство, дадена му беше огромна доза любов. С него установихме връзка до такава степен, че дори забравям, че е осиновен.
По въпроса със спането. Първоначално мислехме, че дъщеря ми ще спи с баба си в отделна стая, отделни легла, гардероби и т.н. В началото заспиваше да. След може би 3 седмици започна да става и да плаче на вратата да хола (не можеш да си я отвори сама). На 3 години и половина много неща не можеше, малко можеше. Взех я да спи при мен. Преди това опитах всичко. Опитах да лягам с нея, опитах да стоя до нея, да разказвам приказки - всичко без успех. До седемгодишна възраст спа с мен на едно легло. После сменихме жилището и двете деца по естествен начин се отделиха в детската точно за 15.09. Тя беше на 7, а той на 3 и половина. Синът порасна, на 8 реши да се прехвърли при мен. Позволих му докато сам не реши да си се върне в детската. Той е привързан към мен, любвеобилен, емоционален и в същото време премерен малък мъж.
И двамата знаят, че са осиновени, и двамата не търсят и на този етап не желаят да търсят биологичните си майки. Ако някой ден променят мнението си, знаят, че ще ги подкрепя. За осиновяването говорим спокойно, като за нещо обикновено.

Mama Ru, радвам се и ти благодаря, че се включи!
Чела съм твои мнения от много време назад и са ми били полезни в моя път.
Само ако ти се споделя и разбира се, не си длъжна да ми отговаряш. Как се справи самата ти с "отхвърлянето" от страна на дъщеря ти, за което споделяш? Как го преодоля емоционално и съгради себе си като родител в тази ситуация, защото съм сигурна, че е било много травматично и за теб (за нея е ясно)?

Прего, тежко е. Не можеш да се справиш с такова нещо, защото то е постоянно или на периоди (при нас е на периоди). Ходихме и на семейна терапия, детето ходи на психолог, като ми дотежи много и аз се срещам с нейната психоложка за подкрепа... Нарушената привързаност върви с усещането за родителя, че се е провалил като такъв, а това е ужасно чувство. Не е само при моето дете, но за нарушена привързаност, особено в този случай не се говори. Това е тема табу, тя не съществува. Всъщност я има и при деца, които се отглеждат в биологичните си семейства. Понякога се случва родител, който не е имал здравословна връзка със своите родители да не може да изгради такава с партньор или с дете/ деца, дори и да ги е родил той. Така поколение след поколение се предава един счупен модел на родителстване. Не означава, че не обичаш детето си, означава, че не можеш да се свържеш емоционално с него по правилния начин и да изградите здравословна връзка родител-дете. Мен чисто психически и емоционално ме спаси бебето.
Другият вариант на нарушената привързаност е твърде лесната и силна привързаност до степен прилепчивост. Много осиновители, а и биологични родители се хвалят, че детето е силно привързано към тях, но не винаги това е здравословното привързване. За това и говорим за пораснали мъже и жени, които не могат без мама, за свекърви и тъщи, които продължават да се месят в семействата на децата си, да им избират партньор, да не харесват никого от партньорите им и т.н.

Нашето биологично дете е с нарушена привързаност и в двете крайности. Спрямо мен е силна привързаност, но е разбираемо, защото от вече 8г. е с увреждане, живее на легло и от години сме непрекъснато заедно в къщи и за всичко разчита на мен, в т.ч. и основното му общуване е с мен.
Спрямо баща му е обратното, но там има натрупани не отработени моменти на обида. ММ не смята за необходимо да му се извини, а детето твърди че докато не получи извинение не може да се отпусне и да прости на баща си и го обича, но не иска да прекарват време заедно.
На МамаРу дъщеричката е била на 3г. и на някакво подсъзнателно ниво има нещо останало свързано с промяната в живота на детето. Моето дете посочва като първо препъни камъче в отношенията с баща му нещо, което се случи на 3ия или 4ия му рожден ден.
Може би ако двете с детето играете с кукли и двете сте майки, но тя води играта и зададе модела някак ще си проличи какво я измъчва и ще можете да го изчистите.
Когато водих детето при психолог ми направи впечатление, че единия път имаше много плюшковци в стаята и после псилога ми каза, че чрез ролите, които детето им е раздало се е разбрало какви проблеми в общуването среща в детската градина.
Може да опитате да поработите и с друг психолог за известно време. Той може да има други идеи за справяне с този проблем и да успее да намери по-успешен подход за решаване на вашия проблем.
Първият психолог при който заведох детето се водеше детски, но не можа да го спечели и детето излизаше травмирано от кабинета. Вторият психолог не беше детски, но още от първата среща спечели детето и срещите им дадоха очевиден резултат.

Дъщеря ми трудно изгражда доверителна връзка. В момента е в ситуация и на възраст, в която можеше да започне работа с друг психолог, но не желае, затова продължава с този, с когото вече има изградено някакво доверие.
Когато беше в първи клас, тук чрез този форум установихме контакт с психолог, специализирал в проблемно поведение на осиновени деца. За пет посещения само имаше малко открехване на детето към мен, за съжаление ни дели разстояние от грубо 500 км и нямаше как да се работи редовно, за което много съжалявам. Към момента тази психоложка вече не се занимава с този тип работа. Рори, идеята с куклите е добра, но дъщеря ми е осми клас и никога не пожела да играе с кукли, тя и с мен много рядко е играла на нещо.
Тежка история е, не ми се говори повече. Каквото съм могла съм го опитала, но не става насила. За една връзка е нужно желание от двете страни. Ако тя пожелае да се свърже с мен, ще потърси подкрепа да го направи, ще потърси и мен. Предполагам още не е узряла за това. Не мога да си кривя душата, боли. Боли много. Тежко е.

А с братчето си имат ли изградена връзка?

Имаха, но и там към момента са като куче и котка. Ще видим като пораснат как ще е.

Мама Ру, не се ядосвай, не бъди максималист. Все пак дъщеря ти расте в семейна среда, има и брат, който е в подобно на нейното положение. Не е сама. Когато на дъщеря ти й става тежко, ще се сеща, че й брат й е в сходна ситуация. И ще се подкрепят двамата.

Аз съм родна дъщеря на родителите си, но никога не съм била кой знае колко близка с тях. Различен манталитет, характери, ценности, убеждения... Израснах по болници и санаториуми, като се върнах вкъщи - се бяхме отчуждили един от друг до някаква степен. А и те имат доста различен живот от моя. Примирих се, че положението е такова.

Без да визирам конкретно твоя случай - когато едно дете е посещавано от майка си в институцията или в приемното семейство, социалните не правят ли опит за реинтеграция в биологичното семейство на детето, и ако тя не се осъществи - едва тогава да бъде дадено за осиновяване? Питам просто как се процедира.

Почти всички осиновени, които познавам, са взети от домове „Майка и дете" навремето. Тогава нямаше приемни семейства, поне не в този им вид, в който са сега.

Успех на теб и на твоите деца! Бъдете здрави!

Преди едно дете да бъде вписано в регистрите се прави опит за реинтеграция. Лошото е, че след безброй промени, сега мнозина "специалисти" смятат, че за детето е добре да се поддържа контактът с биологичното семейство до последния ден едва ли не. И осиновителите се явяват похитители, които откъсват детето от познатото и контакта с БМ. Това е жестокото. След вписването на детето в регистъра то се нуждае от време да бъде подготвено за новото семейство и за осиновяването и съответно да бъде прекъснат контактът с БМ, за да може да преживее раздялата и да приеме осиновителите. С приемните семейства също е имало деца, които се привързват и не са подготвени за тази раздяла. Дете на 1-2-3 години не е кукла, за него процесът е стресов - сменя се семейство, дом, среда... Самото дете не разбира какво точно се случва и защо. Тук трябва да работят психолози и социални работници и преди и след осиновяването, а не да се махна с ръка "малко е, ще забрави". Тригодишните помнят. Помнят старото си име, помнят БМ, разбират, че осиновителката не е БМ. Две години след осиновяването поне дъщеря ми скандираше "Ти не си ми майка, искам другата си майка" всеки път, когато нещо не беше на нейната. И когато нямаш и адекватна подкрепа от специалисти първите години щетите са огромни.

Да, разбирам.

С моето момче сме година и четири месеца. Нямаме проблеми с привързаността - идентифицирал ме е като мама, спи добре, яде всичко. От 4 месеца ходи на детска градина и му харесва - нямам проблеми със завеждането и взимането му оттам.
През първата година бяха голям кошмар тръшканията му - по време на едно излизане за около 2 - 3 часа се е случвало да се тръшка няколко пъти за по 20 + минути. Няма да забравя как веднъж в поликлиниката се търкаляше по земята като костенурка по гръб, за да привлича вниманието на хората. Няма да забравя, също така, как веднъж легна на шосето и започна да се търкаля, защото не исках да изпълня капризите му - спря колите, като нервите на един възрастен шофьор не издържаха и слезе да го премести.  Аз не направих нищо и не отстъпих на шантажа на сина ми. Вече не прави така - слава Богу, и много добре знае, че мама неподдава на такива действия. Но, признавам, беше ми изключително трудно и срамно от хората.
Като преодоляхме тръшкането, мина на вълната на хленченето и цивренето. Започнели да го прави, слагам си слушалки с музика на макс и не му обръщам никакво внимание. Сега сме стигнали до момента, в който само като протегна ръце към слушалките,  спира да мрънка.
Най- големият проблем,  който сега се очертава е лигавенето в присъствието на баба му и дядо му. Отидем ли на село по празниците, умишлено и демонстративно спира да спазва всякакви правила, и се качва на всички на главите до степен, до която започваме да се караме помежду си.
Когато навърши 3 години му казах, че съм го взела от болницата и че на такива деца казват, че са осиновени. Казах му, че ако някой му каже, че е осиновен, да му отговори, че знае, че мама му е казала. Попита ме кой го е оставил в болницата. Отговорих, че не знам. Неговият отговор беше, че не е хубаво да се оставят деца в болницата.  Всъщност той е бил две години в приемно семейство, но социалните ми казаха, да не му казвам, че е имал приемен родител и да не го запознавам с нея - връзките трябва да бъдат завинаги скъсани, така ми казаха.
За една година, на цената на много нерви, синът ми беше научен да се обслужва сам в тоалетната, да се мие сам, да се облича сам, да пее близо десет песнички, да казва кратки стихчета,  говори без проблем, познава основните приказни герои и герои от актуални детски филмчета, брои до 50, сезоните, дните от седмицата, месеците - интелектуално все още не се ориентира във времето, ще започна да го уча да изговаря буквите. Още преди да тръгне на градина бяхме попълнили учебните пособия за първа група. Много е умен и схватлив - преди месец се научи да връзва възели и да си закопчава ципа на якето.
На фона на тези хубави неща, в къщата си имам момче с адски непокорен и своенравен характер, което често яде шамарчета по дупето и зад вратлето, като и ухото му го отнася често.
Не оставайте с впечатление,  че вкъщи е наложена диктатура, моля.

Снощи с щерката гледахме снимки от последните четири години и си спомняхме моментите, когато са правени. Сякаш и тя самата се изненада, колко е щастлива на тях и каква любов и връзка има между нея и брат й. А днес той ми подари картичка до мен и баба му. Самоделно направена, доста непохватна и грозновата, но с много мило послание, в което ни благодари, че сме го "приютили и направили част от семейството ни".
nikemariana, не само ме е поставяла и поставя в неудобни ситуации щерката, ами на всичкото отгоре се намираха хора, които да ми правят забележки, че е невъзпитана и то пред нея. Аз не съм имала това търпение, макар че не мога да кажа, че някой от двамата се е тръшкал буквално на улицата.

Това търпение ми струва половинки хапчета за кръвно сутрин.

За много години!:wine_glass:
Пожелавам на всички най-вече здраве,много щастие,късмет...и здрави нерви.
Моя син не се е тръшкал,но напоследък забелязвам,че когато мен ме няма,той трябва да командва и ако случайно някой му направи забележка се започва викане,удряне,хапане.За сега с разговори постигам мир и хармония за ден-два.
Голям инат е,а роднините много го лигавят и пред тях си показва номерата.
Както са казали старите хора "здраве и търпение трябва и всичко ще се нареди" (надявам се).Иначе и на сина ми дупето е почервенявало,макар че съжалявам след това,но наистина ме е докарвал до нервна криза.
И да се похваля,че покрай дългата почивка заедно вече се научихме да използваме нож и да оцветяваме.

Здравейте!
Сега попаднах на темата и искам да споделя нашият опит.
Ще се опитам да бъда кратка.
Борбата ни за осиновяване беше дълга цели 8 години.
Миналата година се случи чудото, имаме си момиченце което сега е на 2г и 2м
Почувствахме я в мига в който я видяхме ТЯ беше нашето дете!
Ще ви дам малко предистория:
Имам няколко опита инвитро (несполучливи)
Темата за осиновяване никога не е подлежала на коментар в смисъл, че винаги съм искала да осиновя дете, независимо дали имам биологично или не . Та така дойде момента в който най накрая си я взехме у дома.
Адаптацията беше лека, нямали сме големи сътресения.
Началото на тази година някак си изключих за цикъла си.....чак ми е смешно като го пиша
И си викам ам то ще е менопауза, но не ми идва на акъла за друго.....еми да ама не...бременна в 9 седмица
И знаете ли какво си помислих? Първата ми мисъл беше за дъщеря ми, да за нея, как ще се почувства, дали ще го приеме и куп други въпроси. Нещата не се развиха както искахме, наложи се прекъсване.
Вчера ни се обадиха за момченце:) в петък ще имаме среща
Имах нужда да споделя!
Благодаря, че ме изчетохте!
PS: ТЕ не са кои да е ТЕ са НАШИТЕ ДЕЦА!
Ако някой нарани моето момиченце цялата вселена да му е на помощ!
Обичайте ги и не ние спасяваме тях, а те нас!
Ние лекуваме душите си взаимно, но те ни дават повече  отколкото ние на тях.
Не сме ние героите, както много често го чувам, те носят най доброто и чистото