Фентъзи и фантастика - 26

За любовната линия в книгите няма да отреждам изречения. Подразбира се, че без нея романите щяха да бъдат по-кратки, по-малко емоционални, т.е. само люспи и огън. Аз ги минавах по диагонал, след първия том, но не възразявам срещу това най-човешко чувство. Впрочем, има и любов между дракони и ездачи и обратното и не напразно те се обвързват и накрая умират заедно (някои от тях). Тъй и любовта може да бъде красива и да дава живот, ала сляпата да носи смърт. Не съм сигурен и дали във всеки момент – каквато и да е – ни е подвластна.
В „Бурята” има пътешествие из нови земи, морета и острови. Беше ми любопитно да чета как ги е създала авторката, с какво ги е населила и странните обичаи на приемане и отхвърляне – които им е приписала. Определено беше плюс към кърваво-сивите нюанси на войната на Континента и онзи демагогски авторитаризъм – постулиращ смъртта извън учебниците – с който се управлява военния колеж Басгайът. Откриването на „Седмия вид”, иридите, също ми хареса. Тези дракони са по-близо до мъдрите философи от страниците на Ле Гуин и обективно даже за днешната реалност – пацифизмът им е неработещ. Накратко казано, откакто са се пръкнали човеците (даже и динозаври да щъкат край тях), войните нямат спиране и са повече занимание човешко.
Героинята Вайълет. За цели три дебели книги е добре създадена и изграждана. Красиво, търсещо себе си момиче, с боен дух и неприкривани чисто женски качества и емоции. Същевременно дразнеща. Не само любовно-еротичните страници прехвърлях набързо, други с нейни действия, бездействия, инати, чупки и тийн-философИи – също. За да не изгубя динамиката и читателското удовлетворение от чисто приказния свят на дракони и магии. И не, не ща такава да ми гадже. Разбирам идеята: повелителката на мълниите е човек крехък и обикновен като всеки. От време на време.
Да речем (за да е пак в нещо съвременно и то отново „военно фентъзи”) в „Алхимизирани” лечителката Хелена, попаднала във властта на дълг и враг – двоен шпионин, също се поддава на любовта. Която е повече трагично невъзможна, отколкото епична. А тя не е силната жена-магьосница, нито ездачка на дракони. Но там – с нея и Ферън – не съм пропускал/препускал страници. (Пиша го с нотка на черен хумор, но аз съм тъй с героите, за които чета: „ходя” край тях, вкусвам от въздействието им, пробвам мои собствени реакции и се случва да ми иде да им „бия един задвратник”, когато са разочароващо неадекватни. Та не е лошо да се има предвид, че по отношение на Вайълет авторката Р.Ярос надхвърля търсеното доверие и единение с героинята си с чувства и фабула като „реалност от плът и кръв”. А може би, просто много отдавна съм задминал тийнейджърските емоции.)
Финалът ми хареса. Трагично-епичен. Донякъде и отворен. Макар да знаем, че няма продължение. Даже не съм посягал към собствените си прогностични „печати” за да знам как ще приключат нещата. Но не са захаросани. Даже са логични за повествованието. Изобщо, трилогията е хубава приказка за любители на дракони, по-добре по-млади. Читателите, имам предвид.