Търся мнения и съвети за отношенията с родителите ми

Хм, въпросът ми как детето ще се запише без родител беше окачествен като че съм била тийн А това си е най-резонния въпрос - без родител общежитие не се получава. Ако си имала предвид, че детето ще бяга от вкъщи към общежитието, това вече си е сериозен проблем.
За конен спорт аз сигурно не бих разрешила, като иска на 18 да иде да язди.

По принцип подкрепям мнението на психоложката, но какви всъщност са нейните доводи? Успя ли да ви успокои и да ви покаже друга гледна точка, или просто каза, че е приемливо да го направите? От друга страна, вие с бащата имате ли ѝ доверие и какви са вашите аргументи против това решение?
Аз също след седми клас се преместих да живея в друг град по същата причина. Разстоянието беше 30, а не 120 километра, но за мен това се оказа много важен житейски урок. Станах по-самостоятелна, научих се да поемам отговорност за себе си и много неща в живота ми се промениха.

Разбира се, преди да замина, родителите ми ме посъветваха за какво да внимавам. Виждах колко са притеснени, но въпреки това ме подкрепиха. Прибирах се всяка седмица и отсъствието им от ежедневието ми не се отрази негативно на обучението ми. За мен тази стъпка беше ценен опит, който ми даде много и ми помогна да израсна.

А ти тръгна ли да си стягаш багажа демонстративно още в седми клас? Защото има голяма разлика.

Добре, де. Ти не обясни ли на родителите си, защо си против? /И пред моята дъщеря в 7 клас стоеше възможността за спортно училище, при това щеше да си живее вкъщи. Бях  против, но и тя също. И видях докъде стигнаха съотборничките й, които поеха по този път/. Говори с тях сега - може да минат на твоя страна и да помогнат за правилното решение.

И аз нямаше да разреша, , въпреки че обичам конен спорт. Просто не е безопасно, виждала съм жокей да умира, коне също.

Недоумявам как майка ми и баща ми биха въздейстали върху мое дете за нещо, което аз не одобрявам. Напънах се да си го представя, но при мен е невъзможно да се случи.

Абсолютно - няма как да стане без разрешение на родител. Всъщност, явно детето е много запалено по конния спорт, в което няма нищо лошо, особено щом има опция да тренира, дори и да учи в друго училище.

Големият ми син учеше в спортно училище от 9-ти клас. В 8 клас беше в друго училище, с компютърна специалност и макар че беше отличен ученик, всичко се получаваше с голямо бутане от моя страна, защото той просто не искаше да учи това...
В 9-ти клас се премести в спортно училище в София, но живееше у сестра ми. С ММ го посещавахме през седмица. По отношение на транспорт, тренировки, училище и прочие се оправяше абсолютно самостоятелно. Той беше отишъл там да тренира и преследваше целта си - не се е занимавал с глупости, за щастие. Все още тренира същия спорт, на полу-професионално ниво и учи в НСА.
Никога с ММ не сме искали да го спираме, макар че реализация в спорта е много, много трудна.

Някога моята майка не ми разреши да отида в езикова гимназия от 8 клас, точно защото считаше, че съм малка, за да живея в друг град. Може би е била права, но професионалната ми реализация продължи в съвсем друга посока и все още се питам, дали е била правилната.

Не, но и личният ми пример беше за това как ми се отрази преместването, а не за начина, по който тя отстоява желанието си. Демонстративното стягане на багаж е повод да се обсъди поведението ѝ, но само по себе си не е аргумент срещу училището. Не бих отстъпила заради ултиматум, но и не бих отхвърлила възможността само за да покажа, че последната дума е моя.

Имало е причина да получиш правото на избор. Освен в успеха в училище, и в поведението ти. При подобно поведение не бива родителят да отстъпва, на каквато и да е тема. И тук идва ролята на психолога.

Според мен изобщо не става въпрос нито за училището, нито за живеенето извън вкъщи. Девойката се бунтува, характерно за възрастта, очевидно нямат добра връзка и отношения с майката, затова като е усетила тема за конфронтация, че и подкрепа от бабата и дядото - възползва се. Пуберски изцепки при лоша семейна комуникация.  

Разбира се, с възрастните родители трябва да има сериозен разговор по темата, но и ситуацията с тинейджърката не се отиграва по разумен начин, и няма да доведе до нищо добро в бъдеще, ако отношенията останат такива, каквито са в момента.

Потресена съм от непрофесионалното поведение на психолога. Ролята му не е да отнеме решението от родителите, никой не се интересува от нейното мнение дали да се отиде в училището, а да предложи подход за общуване с детето. Тук във форума има тема за безплатна консултация с психолог, може казусът да се изложи пред нея, ако майката прецени.

Тя учебната година вече е започнала, за къде го стяга тоя багаж? Училище не посещава ли в момента?
Баща й къде е? Да скръцне със зъби и да приключва въпроса.

Конния спорт е скъп, тези дето и дават акълите да отива, ще плащат ли масрафите? Ако е в Стара Загора спортната подготовка е на ниво и после,  ако ветеринарна ще учи там, ще и е по-лесно. В спортните училища учениците нямат много права, има дисциплина, а и треньори и възпитатели шамарят, ако не слушат.

Преди няколко дни гледах по телевизията пряко предаване от курорта „Албена" на състезанията по конен спорт за купата на България. Имаше участници в детска и юношеска възраст. Някои от състезателите бяха от клуб по конен спорт край с. Алтимир. Имало и някакво училище там. За там ли става въпрос? Една от участничките разказа как е ходила там на „зелено училище" и се запалила. Има такива деца. Много добре се справиха. Спечелиха купи и медали. Може да има записи в Ютюб.

Както Ви посъветва една от съфорумките, бих отишла заедно с дъщеря Ви да видим заедно за какво става въпрос. Да, самостоятелното живеене от толкова ранна възраст носи рискове. Този спорт е доста травматичен и може да доведе до сериозни травми. Обсъдете плюсовете и минусите.

Много състезатели в различни спортове се отделят от малки, за да учат и тренират в други градове, напр. гимнастичките Мария Петрова и Стилияна Николова. Последната разказа това в документален филм. Ето го: https://bnt.bg/news/sportnite-talanti-na-balgariya-mezhdu-svetov … a-320709news.html

Не е нещо необичайно. Но дали е подходящо конкретно за Вашето дете - Вие ще си прецените.

Аз съм пребивавала в детски санаториум за деца с двигателни увреждания - от детската градина до осми клас, с някои прекъсвания. Имаше основно училище към него. Бяхме деца от цяла България, от 4 до 17-18-годишна възраст, настанени без родителите си. Там работеше многоброен персонал - грижеха се много добре за нас. Учехме и се лекувахме. Някои от децата бяха с леки увреждания, но там им харесваше. Имахме прекрасни условия и храна, процедури, училище с програмата за общообразователните училища, много извънкласни занимания... Пускаха ни през ваканциите. Роднинитте можеха да идват на свиждане през празничните и почивните дни. Излязох оттам през 1992 г., а санаториумът съществуваше като детски до 2007 г. Сега е Специализирана болница за рехабилитация.

Факт е, че времената бяха други. Осми клас се завършва на 14-15-годишна възраст, но имаше и няколко 17-18-годишни, пропускали учебни години заради многобройни операции. Оставиха ги там, докато завършат основното си образование. Помагахме си много, справихме се.

Искаме или не, все някога трябва да пуснем децата си да отлетят от гнездото. За някои родители това е по-трудно, особено когато се случва по-рано, отколкото са очаквали или са се надявали. Няма обаче универсален момент, в който и детето, и родителят изведнъж се оказват еднакво подготвени за тази крачка.

Затова бих те посъветвала да не вземаш окончателно решение под влияние на сегашното огорчение или на усещането, че ако позволиш, ще отстъпиш пред намеренията на родителите си. Опитай да разгледаш желанието на дъщеря си отделно от конфликта с тях. Съгласието ти не означава непременно тяхна победа, както и отказът ти сам по себе си няма да разреши разногласията помежду ви.

Тя все още има нужда от твоите грижи и преценка, но вече пораства и иска да участва в решенията за собствения си живот. Колкото и трудно да е това приемане, според мен си струва да чуеш аргументите ѝ и заедно да обсъдите възможностите, трудностите и отговорностите.

Най-вече се опитай да съхраниш доверието помежду ви. Важно е детето ти да знае, че може да дойде и да ти сподели всичко, без да се страхува, че ще бъде осъдено или че при първата трудност ще чуе: „Нали ти казах“. Че може да разчита на честен съвет и подкрепа дори когато изборът му е различен от твоя.

В началото сме целият свят на децата си. После този свят постепенно се разширява и в него влизат други близки хора, а един ден — и собственото им семейство. Това не обезсмисля мястото ни, просто го променя. Може би е трудно, но разговорът, в който наистина се опитваш да я разбереш, е добро начало.