Темата за СТИВЪН КИНГ - №16

„Животът, изглежда, бе само приготовление за ада.“

„Но тук бяха прекарали хубави дни…Хубави дни, какво значи това? В тези дни няма някакви страшни изненади, голяма радост, голяма мъка или нещо такова. Нищо особено. Печено барбекю в задния двор някоя лятна привечер, когато всеки е лекичко пийнал, но никой не е пиян или неприятен…“
***
Когато светът се разпада пред очите ти остава ли ти нещо?
Какво му остава на малкия и вече счупен от съдбата човек освен неговия жалък и обречен бунт срещу Системата? Възможно ли е да устоиш на приливната вълна, която прави на пух и прах подредения ти живот, сривайки до основи построеното от теб през последните двайсет години ? Или този твой живот е бил отнесен и изпратен в небитието още преди години от едно „малко топче увредени клетки, не по-голямо от орех“?

„Пътна мрежа“ за мен се оказа един от най-силните реалистични книги на Кинг. Тук няма мистика, няма свръхестествени явления, нито зловещи същества.
Тук Кинг залага на картата на чистия психологизъм.

Главният герой  - Барт Доус – е с нищо незабележителен, средностатистически гражданин, живеещ със своята съпруга в средностатистическа къща и изкарващ прехраната си като средно ниво мениджър в местната пералня „Синята панделка“.
За Барт всичко тече в някакво относително нормално русло до момента, в който не става ясно, че някой от "Системата" не решава удължението на магистрала 784 да мине точно през неговия квартал и така от раз да му отнеме всичко, градено с години – дом, месторабота, съседски отношения, летни барбекюта в задните дворове … целия му живот. Всичко, в което Барт се е вкопчил, за да преживее неописуемата си и трагична загуба преди години и да намери поне капчица смисъл, за да продължи да живее някак ...Сламката, за която се е вкопчил. И когато и тази сламка ти е отнета безжалостно, остава ли ти изобщо нещо, което да те крепи…

Учудена съм от ниския рейтинг на романа. Да, романът е много своеобразен и липсва кървав съспенс, но интересните и ценни разсъждения за живота, както и цялата история заслужават според мен много повече от 3,58.
Робанът дори това не е толкова и история на кризата на средната възраст, колкото преосмисляне на преживяното, за умората, която неминуемо настъпва с годините. Всяка страница тук е пропита с усещане за обреченост.

Финалът е силен, предсказуем, очакван и трагичен.

Нима някой е успял да победи Съдбата, дори и предрешена като магистрала?

"Чакаш четирийсет, после петдесет, после шейсет. Чакаш едно болнично легло, където някоя симпатична сестра да ти вкара някой симпатичен катетър някъде. На четирийсет, Фреди, младостта е отминала. Всъщност тя е отминала още на трийсет, но на четирийсет, вече не си правиш илюзии. Не желая да остарявам на непознато място."