Темата за СТИВЪН КИНГ - №16

Мисля че са 1-"То"(клоунът)
2-"Сиянието"(вратата REDRUM)
3-"Мизъри"(кофата и метлата)
4-"Тъмната кула"(окото и кулата)
5-"Гробището"(черната котка)
6-"Зеленият път"(мишката)
7-"Играта на Джералд"(играта дама за скачане)
8-"Мъглата"-Светлосиньото.
За другите 2 се колебая.Бялото корабче на червено яйце е сигурно на Джорджи от "То",ама защо повтаря книгите.И ми остана черното яйцес буквата А,но само пак лудата Ани от "Мизъри" ми хрумва.

„Животът, изглежда, бе само приготовление за ада.“

„Но тук бяха прекарали хубави дни…Хубави дни, какво значи това? В тези дни няма някакви страшни изненади, голяма радост, голяма мъка или нещо такова. Нищо особено. Печено барбекю в задния двор някоя лятна привечер, когато всеки е лекичко пийнал, но никой не е пиян или неприятен…“
***
Когато светът се разпада пред очите ти остава ли ти нещо?
Какво му остава на малкия и вече счупен от съдбата човек освен неговия жалък и обречен бунт срещу Системата? Възможно ли е да устоиш на приливната вълна, която прави на пух и прах подредения ти живот, сривайки до основи построеното от теб през последните двайсет години ? Или този твой живот е бил отнесен и изпратен в небитието още преди години от едно „малко топче увредени клетки, не по-голямо от орех“?

„Пътна мрежа“ за мен се оказа един от най-силните реалистични книги на Кинг. Тук няма мистика, няма свръхестествени явления, нито зловещи същества.
Тук Кинг залага на картата на чистия психологизъм.

Главният герой  - Барт Доус – е с нищо незабележителен, средностатистически гражданин, живеещ със своята съпруга в средностатистическа къща и изкарващ прехраната си като средно ниво мениджър в местната пералня „Синята панделка“.
За Барт всичко тече в някакво относително нормално русло до момента, в който не става ясно, че някой от "Системата" не решава удължението на магистрала 784 да мине точно през неговия квартал и така от раз да му отнеме всичко, градено с години – дом, месторабота, съседски отношения, летни барбекюта в задните дворове … целия му живот. Всичко, в което Барт се е вкопчил, за да преживее неописуемата си и трагична загуба преди години и да намери поне капчица смисъл, за да продължи да живее някак ...Сламката, за която се е вкопчил. И когато и тази сламка ти е отнета безжалостно, остава ли ти изобщо нещо, което да те крепи…

Учудена съм от ниския рейтинг на романа. Да, романът е много своеобразен и липсва кървав съспенс, но интересните и ценни разсъждения за живота, както и цялата история заслужават според мен много повече от 3,58.
Робанът дори това не е толкова и история на кризата на средната възраст, колкото преосмисляне на преживяното, за умората, която неминуемо настъпва с годините. Всяка страница тук е пропита с усещане за обреченост.

Финалът е силен, предсказуем, очакван и трагичен.

Нима някой е успял да победи Съдбата, дори и предрешена като магистрала?

"Чакаш четирийсет, после петдесет, после шейсет. Чакаш едно болнично легло, където някоя симпатична сестра да ти вкара някой симпатичен катетър някъде. На четирийсет, Фреди, младостта е отминала. Всъщност тя е отминала още на трийсет, но на четирийсет, вече не си правиш илюзии. Не желая да остарявам на непознато място."