Шестокласници 2024-2025 (тема 5) Ваканция от ъгъла наднича. О, лято колко много те обичам!

[Прочетох разказа "Урок по японски" на Виктория Бешлийска, даден за преразказ на непознат текст на изпита на учениците в седми клас.

И тук ще направя отчаян опит да го преразкажа, а бога ми - заклевам се, че ако умея нещо, то е да преразказвам неща.

ПРЕРАЗКАЗ

Момчето Антон, което е с качулка на главата стои редом с баща си във фоайето на хотел, когато май съзират японци - вероятно японски туристи. Бащата на Антон му казва да иде и да се запознае с тях и да каже нещо на японски, но Антон много се срамува и не иска.
Когато бил малък, Антон получил за подарък детска книжка с картинки на зайче, където били нарисувани и йероглифи, които били много впечатляващи. Антон толкова харесал йероглифите, че баща му го завел при един японец, който да го учи на японски. Според Антон японецът Гоку бил много възрастен, защото бил приведен и малко сгърбен, живеел само в една стая и отглеждал непознати цветя на перваза на прозореца. Нямал никакви мебели в тази стая, затова сядали на пода.
Антон обаче не обичал да се запознава с непознати хора и макар и сестра му и майка му да посочили къде са японците, той не искал все пак. Много засрамен си нахлупил качулката на главата и се върнал в хотелската стая, но почти не спал цяла нощ.
На сутринта във фоайето Антон отново видял единия японец и му казал на японски, че той е Тони, на тринадесет години и му е приятно да се запознаят.
Семейството на Антон страхотно се впечатлило.

ТОВА Е, ХОРА! ТОВА Е РАЗКАЗЪТ! А повярвайте - много, ама много съвестно го преразказах.

Този текст е лишен от елементарен смисъл, лишен е от случка, лишен е от всичко, което би трябвало да представлява литературата. И ако е вярно, че е написан специално по поръчка на Министерство на образованието и някой там го е одобрил, то за цялата ни представя за образование няма никаква, ама НИКАКВА надежда.

Как деца, които са били цяла година на изнурителни частни уроци, готвени отново и отново за това да покрият стандартите на изпита да бъдат убедени, че някой открито не се гаври с тях?

Сега ще преразкажа разказа не като за изпит, а като същинско съдържание:

"Някакво дете е със семейството си в някакъв хотел и макар момчето, чието име е Антон някога да бил взимал някакви уроци по японски, като вижда японци не успява да каже и дума. На следващия ден събира кураж и си казва името."

Цялата ни образователна система бавно, методично и неотклонно тика родителите към търсене на алтернативни форми на образование и към спасение от държавно установените идиотщини. Домашното училище изглежда все по-удачно спасение и грамотните, образвани и активни родители ще намират начини децата им да се учат с вдъхновение и чрез реални специалисти. Ще плащат и ще знаят защо го правят.

Тъжно ми е за всички седмокласници, които е трябвало да прочетат тази глупост и на всичкото отгоре да я преразкажат!

Любовта към книгите, любопитството към познанието повече от всякога лежи на раменете на родителите и на семейството. Дори най-елитните училища нямат механизам да се преборят с институционалната несъстоятелност./spoiler]

Но да разкажа сега как се разделихме, защото това е най-забавното от цялата история.След интервюто тръгваме заедно. На входа на стадиона портиерката - възпълна афроамериканка - се надига от стола си с радостни възгласи, за да изпрати Стоичков.

Явно му е фенка

Не можем да излезем обаче, защото навън е страшен порой. Христо вижда един голям зелен чадър, подпрян до вратата, и решително го грабва. Портиерката му пресича пътя, обяснявайки, че това не е чадърът на мистър Стоичков. Много ясно, че не е, защото той просто няма чадър.

Обаче това сега ни трябва, казва й спокойно той.

Не, не, не може, това е на един важен бизнесмен, обяснява портиерката.

Добре, добре, отвръща Стоичков и тръгва с чадъра. Тя понечва да му го издърпа от ръцете, но Ицо с ловко движение го скрива зад гърба си.

Портиерката разперва мощни ръце и се хвърля като сумист в атака. Всъщност цялата работа прилича повече на корида, защото Стоичков прави едно пасо добле, като отбягва удара, усуквайки дясното си рамо, а с лявата ръка вдига чадъра нагоре.

Онази надава писък и започва да подскача около Стоичков, опитвайки се да достигне поне дръжката на чадъра. И крещи мощно, но това по никакъв начин не смущава Стоичков.

Тя за малко сякаш се отказва, но после взема засилка и се хвърля в нова атака. Стоичков е по-малък калибър, но успява да я неутрализира с пъргавост. Борбата е безмилостно жестока!

Като битката на Тезей с Минотавъра

Аз и двама играчи на "Ди Си Юнайтед" наблюдаваме отстрани, хванали се за коремите от смях. Накрая портиерката спира омаломощена, слага ръце на кръста и заканително се провиква с фалцет: Ей, лошо момче, върни веднага чадъра!

Отговорът е ясен, изчерпателен и на чист английски: No!

Победил в неравната битка, Стоичков отваря вратата и тръгва да излиза. В този момент се появява важният собственик на чадъра, който се оказва японец.

Хей, това е моят чадър, казва господинът. Стоичков се обръща и го чувам да отговаря с учтив лек поклон: “Коничиуа. Генки десу ка?”

Което от филма "Шогун" знам, че е "Добър ден, как си?". Японецът примигва. Стоичков посочва вратата и казва: "Аме да футе имасу". После, мърдайки показалеца си, добавя: "Чото омачи кудасай". Японецът кима вече с разбиране.

Портиерката, аз и останалите странични наблюдатели нищо не разбираме и само се пулим. Стоичков изчезва с чадъра, а ние оставаме в тих размисъл над видяното.

Какво ви каза този човек, питам японския бизнесмен, след като съм се извинил за нездравото любопитство.

Понеже навън вали, помоли за момент да изчакам и аз му разреших да ползва чадъра, обяснява ми с японска любезност и търпение бизнесменът от Токио.

След минути Стоичков спира черния си "Линкълн" под козирката на входа. Вади митичния чадър, изтръсква го внимателно и идва при нас. С две ръце, сякаш е самурайски меч, го подава на японеца с поклон. Чувам го да казва "домо" (благодаря) и "сумимасен" (извинете).

Собственикът на чадъра казва нещо от сорта на: "Дайжобу десу". Може би го пита дали всичко е окей. На което Стоичков отговаря с едно рязко "хай". После двамата си разменят още няколко реплики. Не запомням японеца какво казва, но нашият му отвръща с: "Окагесама де йоку наримашита". (Благодаря за помощта)

Наоколо са се събрали хора, които не че гледат сеир, но просто не могат да излязат, защото тия двамата герои са блокирали изхода и постоянно се кланят един на друг. Накрая японецът казва "сайонара" за довиждане, а Стоичков му поднася с поредния поклон едно: "Аригату козаймасу".

Аз съм изпаднал в нещо, което социалните психолози описват в литературата с понятието "когнитивен дисонанс". Което на български ще рече - гледам и не вярвам на очите си.

Вместо попържни от устата на футболната легенда излизат йероглифи! За целия си престой в САЩ по-голямо чудо не бях виждал. Дори статуята в мемориала на Ейбрахам Линкълн да беше оживяла и да беше тръгнала по „Пенсилвания авеню“, едва ли щях да съм така зашеметен.

Времето на "Айн, цвай, дрън" бе отминало безвъзвратно. Полиглотът Христо Стоичков лично ознаменува пред очите ми залеза на моноезичната култура.

Петя:
Настъпва пъстра есента.
Листата сипят се на воля...
Пък аз започнах да мета,
че трябва да изчистя двора.
 
А кучето търчи навред,
разхвърля купчините цветни.
"Къде се дяна тоз поет?
Кога ръкави ще запретне?"
 
Емил:
И ето сядам в призори,
да я възпея аз във песен:
"Каква си хубава мари,
ти моя златокоса есен..."
 
Но тъкмо драснах ред и два,
отвънка се дочу гълчене...
Жената, цялата в листа,
извика: "Дявол да те вземе".
 
Петя:
"Отново седнал да твори,
на топло вътре се затворил.
Поет със шантави мечти
и ден дори не е работил.
 
Не знам какво ще замета –
дали листата или куче,
но този, с празната глава,
не знае к'во ще му се случи"
 
Емил:
Аман! И тази е една...
Защо е толкова проклета?
И още рано сутринта,
рани душата на поета.
 
Аз този есенен килим,
в поема щях да го възпея.
Но музата ми, яко дим –
изчезна. Май ще полудея!
 
Петя:
"Поете, бързо тук ела!
Дървата кой ли ще нацепи?
Козата? Аз ли да доя?
Заети са ми веч ръцете"
 
Емил:
Надигнах се, че няма как
със нея спора да спечеля.
Прощавай, Музо! С тебе пак
ще пишем – другата неделя.
 
Петя:
И най-накрая моят мъж,
дойде навън със триста зора.
"Вземи метлата! Eто дръж...
oтивам на кафе със Дора."
 
Емил:
Каква съдба... какво тегло!
Да пиша, уж, се бях зарекъл...
 
***
 
С метла, лопата и гребло –
пишман поет... и мъж под чехъл!