Дъщеря ми е на 3 години, посещава детска градина. От три месеца сме разделени с баща ѝ, с когото бяхме заедно около 6 години. За този период той я е взимал при себе си едва 4 пъти. Вижда я много рядко, не проявява ангажираност, не се обажда редовно, а когато не я взима, винаги има оправдание – или спи при бившата си жена и тяхното дете (с която се е събрал отново след нашата раздяла), или е на пиянска сбирка, или “работата му пречи”. Никога не поема реална отговорност.
Финансово също няма ред – дава 300 лв. месечно, но ги разделя на 2 или 3 части и ги дава без фиксираност, по собствено решение. Няма съдебно решение относно режим на виждания или издръжка.
Докато живеехме заедно, неговото поведение беше токсично. Често се държеше студено, без подкрепа, с психически натиск . Аз бях под постоянен стрес, тревожност и напрежение – това се отразяваше и физически върху мен, и психически върху дъщеря ни. Тя усещаше всичко – тревожността ми, страха ми, напрежението.
Признавам, че и аз съм имала своите грешки – не винаги съм реагирала по най-добрия начин. Но осъзнах това и работя върху себе си. Старая се да съм търпелива, спокойна, подкрепяща. Отделям много внимание на дъщеря си и правя всичко възможно да изгради стабилна и сигурна вътрешна среда.
Въпреки това, тя страда. Постоянно изпада в истерии – силен плач, треперене. Казва ми, че иска татко ѝ да я обича,че не обича брат си. След редките срещи с него е още по-объркана –изпада в истерия крещейки “тате”. Очевидно е, че в този вид контактите ѝ носят повече болка, отколкото полза.
Понякога си мисля, че би било по-добре изобщо да не се виждат, отколкото да преживява това емоционално разкъсване отново и отново. Но не искам да действам само емоционално – искам професионален поглед и съвет какво е най-доброто за нея.
Моля Ви за насоки.
Виж целия пост
Финансово също няма ред – дава 300 лв. месечно, но ги разделя на 2 или 3 части и ги дава без фиксираност, по собствено решение. Няма съдебно решение относно режим на виждания или издръжка.
Докато живеехме заедно, неговото поведение беше токсично. Често се държеше студено, без подкрепа, с психически натиск . Аз бях под постоянен стрес, тревожност и напрежение – това се отразяваше и физически върху мен, и психически върху дъщеря ни. Тя усещаше всичко – тревожността ми, страха ми, напрежението.
Признавам, че и аз съм имала своите грешки – не винаги съм реагирала по най-добрия начин. Но осъзнах това и работя върху себе си. Старая се да съм търпелива, спокойна, подкрепяща. Отделям много внимание на дъщеря си и правя всичко възможно да изгради стабилна и сигурна вътрешна среда.
Въпреки това, тя страда. Постоянно изпада в истерии – силен плач, треперене. Казва ми, че иска татко ѝ да я обича,че не обича брат си. След редките срещи с него е още по-объркана –изпада в истерия крещейки “тате”. Очевидно е, че в този вид контактите ѝ носят повече болка, отколкото полза.
Понякога си мисля, че би било по-добре изобщо да не се виждат, отколкото да преживява това емоционално разкъсване отново и отново. Но не искам да действам само емоционално – искам професионален поглед и съвет какво е най-доброто за нея.
Моля Ви за насоки.
