Работа с малко бебе

Ън, защо не помислиш когато не си добре да прехвърляш работата си на колежка? Разбира се, ако естеството на работа го позволява. В днешно време не е добре да се губят сигурни клиенти, а и така ще зарадваш някоя мама която има нужда от допълнителен доход.

Аз исках вчера да дам пример с потребителка от друга тема (общата ни за бебета февруарчета). Мисля, че беше GNA, не съм сигурна. Както и да е - жената отглежда абсолютно сама две деца и двамата бащи категорично са избягали от отговорност. Даже бебето май не е припознато. Тежка съдба. Съвсем сама е. Бебето и не е "леко" бебе, все още става 4 пъти вечер и е от бебетата, които все искат мама. Другото дете е тийн. Там положението също е.сложно. Ей, тази жена как веднъж не се оплака, а напротив - винаги е супер позитивна, намира време да тренира, да се грижи за себе си, мисля че и тя поработва вечер. Един път не се е оплакала, дори напротив. Така че - да, до майката е, не е до детето.
Ако се настроиш, че майчинството ще те съсипе и ограби: така ще стане. Ако се настроиш, че майчинството ще те вдъхнови, направи силна, несломима, красива, най-добрата ти версия, магична дори: така ще стане. В живота винаги има трудно и лесно, това е ин и янът. Бъдете магични, а не разбити. Жените имаме нещо, което е извън земята и трябва да го осъзнаваме и използваме

И аз съм от "негативните майчета", дето само в Инстаграм били измислица 😁

Започвам от началото. Родих спешно секцио след 12-часово изчакване на разкритие - такова нямах. Бях отделена от детето 1 седмица, и двете бяхме в болница. После имахме голям проблем със засукването, 2 седмици мъки и чудо, докато започне да суче. И това само първия месец от живота му, не бях мигала въобще.

Бебето ми е от трудните. Майка ми дойде за седмица и половина да помага, като ни изписаха, и си отиде по собствено желание, защото не издържа. Свекървата я нямаше в картинката, докато детето не навърши година. Аз бях единствената, която ставаше през нощта, аз се разправях с всичко.

8 месеца това дете не спря да реве, все едно го колят, почти през цялото време, през което беше будно. В колата пищеше по същия начин, та повече от час път беше нетърпимо цялото нещо. Отделно, аз съм единственият шофьор в семейството, та си спестявах шофирането, заради недоспиването. Такъв филм като спане в количката и аз да пия кафе на пейка нямаше - спре ли количката, се почваше с воя. Отделно, спря да може да спи в количката на 5 месеца някъде, единствено можеше в кошарата и върху мен. Не издържаше в раници или слингове, побъркваше се. Та и разните събиранки за спорт  тип "мама и бебе" отпаднаха напълно. Наложи ми се да работя през нощта, защото с мъжа ми имаме собствена дейност и така и не се намери кой да ме замести, просто няма хора с подобен тип експертиза.

Откакто дъщеря ми проходи, е доста по-добре положението. Не е толкова раздразнителна и се занимава сама. Свекървата гледа детето срещу заплащане от наша страна за около 4 часа дневно само през делничните дни.

Общо взето, роднините, които обещаваха да помагат, се изнесоха по терлици точно когато имах най-много нужда от помощ. Когато бебето спеше, или трябваше да готвя, или трябваше да работя. Спане у нас нямаше, докато не sleep train-нах с информация от Редит. Свекървата помага само срещу заплащане. Това е положението. Второ дете няма изгледи да има, защото ще ми се падне да гледам две, пак сама. Не ме питайте защо съм негативна.

С всичко изписано искам да кажа, че категорично не е само до нагласа на жената и как тя разбира всичко. Много зависи и от хората (или липсата им) покрай нея. А и най-вече зависи от това бебето какво е. Ако е от крещящите/ревливите, често будещите се, не се учудвайте защо някои жени приличат на таласъми по време на/след майчинство.

Leah_ve,

Съчувствам ти и те разбирам.
То излезе все едно, че “негативните майчета” сме едва ли не виновни, че сме такива, защото сме с грешна нагласа и проблемът си е в нас, че не сме Дзен при всичките възможни проблеми, които съпътстват майчинството.
Има много и различни житейски ситуации, в които колкото и да ти се иска да си с положителна нагласа, това не се случва, поради различни фактори.

При мен също не беше само неспането и ревливото бебе, както и сложните ми взаимоотношения с мъжа ми, както и с побъркващата и налагаща се свекърва.
Детето ми се роди със здравословен проблем, заради който повече от година се наложи почти ежедневна рехабилитация. А който не е присъствал на рехабилитация на 2 месечно бебе, което се скъсва да реве, не може да си го представи. И по-лошото беше, че аз се обвинявах затова, че детето ми е родено така, защото проблем в моята анатомия го беше накарало да се роди буквално изкривено на една страна, цялата му лява половина на тялото беше ригидна, окото му почти не се отваряше, устата му седеше на една страна, вратът му беше изкривен.
Обичам много детето си, но още тогава се заклех, че никога повече няма да имам второ дете. Ако тогава все пак съм имала някакъв ресурс да понеса всичкото това, повече не бих могла.
И аз все пак съм благодарна на съдбата и на късмета си, че първо - бидейки аз самата с гръбначно изкривяване и знаех отлично при вероятни подобни проблеми какво точно да направя, за да се реши казуса, и второ - че успях да си намеря подходящите терапевти. Детето ми в момента е на 9 г. и може би само аз и специалисти в областта на физиотерапията могат да видят нещо, което е останало. Но зад това се крият стотици часове рехабилитация, а после, като стана достатъчно голям - упражнения вкъщи.
Тъй че - наистина има разнообразни ситуации, обстоятелства, родители, бебета. Няма общовалидни правила.
Според мен - всяка нормална майка се старае предостатъчно и се адаптира по свой собствен си начин към заобикалящата среда. Хубавото е, че децата порастват много бързо и нищо не е вечно. На моето дете скоро му предстои 10-ти рожден ден и направо не мога да повярвам, че това време излетя…

Mila1331, Вие сте преживели доста сериозна ситуация, за което Ви поздравявам. Не знам на капак на всичко останало дали психиката ми щеше да издържи, ако бях в подобна на Вашата ситуация.

Не искам да плаша бъдещите майки, защото точно техните деца може да бъдат по-спокойни и да не се сблъскват със сериозни проблеми. Но е време онази част от майките, която е изживяла кофти първи години от майчинството, да спре да бъде линчувана, защото си признава какво всъщност е било. Не е редно това да се замита под килима, защото всяка жена, която обмисля да бъде майка, трябва да е наясно и с подобни случаи, и да претегли добре своята ситуация спрямо чуждите изживявания.

Моето положение е сходно Имах много трудно раждане, много се мъчих, детето също. Напъвах близо 2 часа. Накрая губих и съзнание и т.н. Детето не изплака. В момента, обаче споменът ми за раждането е като за нещо огромно и наземно, което съм направила. Нещо, което ме приближи до Бог. След такова нещо, нищо не може да ме бутне. Можеше, обаче ако бях с друга настройка, сега да съм в депресия. А на мен пак ми се ражда Значение имаше и болницата, в която раждах и гинекологът ми, разбира се.
И синът ми беше в кувиоз. Имах огромни проблеми с кърменето. Изплакала съм си очите. Бабите абдикират, само на думи го гледат.
Да, до нагласата е.
Стига сме плашели бъдещите майки. На мен такива неща много ми влияеха и бях много наплашена, докато бях бременна, а то - нещата могат да бъдат и са красиви. Красиво не значи лесно и никой не твърди, че е.

KPP, не си права за това "както се настроиш".
Това, което разказахме аз и другите "негативни майки" не е "плашене", а просто разказ за една друга гледна точка. Гледна точка, която майките на лесни бебета и най-малка представа си нямат, че съществува. Не говоря за кофти преживяване в болницата (и моето беше такова), нито за напасване на режимите и някакъв кратковременен дискомфорт. Който не е гледал ревливо бебе не може да се постави на моето място. Ама като казвам ревливо - наистина денонощно ревящо, приспиването отнема часове, спи само на ръце, в количка мрази, реве, опъва се, в раница и в стол за кола истерясва като заклано, става червено-лилаво в лицето от напъване и ревове, дави се от рев... нямате си идея какво е. Нощен терор (истеричен рев насън) месеци наред всяка нащ по много пъти, захласване (припадане от загуба на въздух от напъване да реве и да мислиш, че бебето ти умира в ръцете ти), да продължавам ли? А минутите тишина, в които най-накрая спи (и съм приспивала, гушкала, люшкала, потупвала и т.н. два часа буквално), се налага да ги прекарам или на крак, навъртайки километраж в стаята (да, спеше докато го разнасям на ръце), или ако съм успяла да приспя облегната на фотьойла то по време на съня съм "притисната" седнала и не мога нито да се изкъпя или наям, нито да измия шишетата от млякото или да пусна пералня. Всъщност каква пералня, то веднага се буди с рев при най-малкия шум. Има наистина кошмарни бебета и го казвам наистина с цялата си любов към детето ми... което не променя факта, че изкарах наистина тежко майчинство. (И не е като да не съм чела книги за съня, за храненето, за режима, не е като да не съм опитвала да променя и приуча към някои промени. Напротив, през тези тежки месеци и с лекари, и с консултанти съм говорила.) Чудех се как да поработвам, просто за да избягам за час дори от мисълта за рев.
И ако майка с трудно бебе е гледала и слушала преди да роди пък другата страна - майките с "позитивното и розово" майчинство, гукане и разходки по цял ден, активна почивка, защото бебчо спи блажено... тогава като шамар през лицето те поваля на земята шока от твоята реалност и това, че тя не е като на другите... по-гадна е.
Така че наистина не е хубаво да се настройват майките предварително, нито в едната, нито в другата посока. Всяко бебе е различно, на всяка майка различно й понасят трудностите на майчинството.
И категорично не може да живееш в пълно отрицание и да се усмихваш, когато ти се плаче от изтощение. Не може да замаскираш тяло и лице в режим на оцеляване със системно 2-3 часа сън на денонощие и сумарно 500 калории от кафе с мляко и филия хляб, и да се усмихваш и да подскачаш като младо яре, щото нали така си се настроила. Не става с "абракадабра, тая вечер се настройвам че ще спи като пън бебчо" и то да стане. Пък утре се настройвам че ще тръгнем за Гърция, ще си изкараме чудесно и бебчо ще спи в колата. Да бе, да.

Другото е и, че трудностите се отразяват различно. На някои майки не им пречи чак толкова безсънието (дали защото и преди са имали проблеми със съня и са свикнали или са от хората, които се нуждаят от по-малко сън примерно), докато други това направо ги скапва.
Аз имах много здрав и добър сън преди, лягах рано, бързо заспивах и за мен беше огромен шок липсата му. Направо не се чувствах човек. Имаше моменти, когато бях готова на всичко само да поспя малко, изобщо нищо не ме интересуваше. По време на разходки си представях как дори ей тук на тротоара ще легна и заспя, ако ме оставят. Тъй че не знаеш кое как ще ти се отрази, докато не ти се случи.

Сега, няма да си мерим бебетата, кое по-ревливо и кое не. Бебета са, реват. Както казах, не съм спала от над година. Приспивам и досега по 40 мин, че и повече, на ръце, права. Не е това идеята на темата, на мен споменах, че не ми пречи. Още повече, ревливите бебета имат объркан режим. Винаги, когато нещата са ставали многа страшни и вече непоносими, съм се обръщала към една позната, консултант или аз съм проучвала, като коригираме леко режима, става малко по-добре. Реално, няма ревливи бебета. Това е мит. Има бебета с колики, гладни бебета (напр.такива, които майката кърми ексклузивно и си мисли, че детето си яде, пък то все гладно, защото кърмата не стига. - при нас имаше такъв период в началото и като започнах да дохранвам с АМ и изчистихме рева от глад), бебета с растящи зъби, като цяло бебета с дискомфорт физически и вече бебета с объркан режим, уплашено бебе, бебе, което има нужда от ласка. Много погрешно и "отживяло" е схващането, че едно бебе си е ревливо и си реве, защото си е такова. Бебето реве, защото това е неговият начин да общува. Щом реве, значи нещо не се чувства добре и твоя е ролята да разбереш какво има и да го оправиш. Погрешно е и схващането, че бебетата манипулират. Този център в мозъка се развива около годинката. Моят син даже още не е започнал да манипулира, чрез плач, а е вече почти на година.
Нещото, което мен буквално ме "спасяваше" в началото, докато свикна или сега ме спасява психически в моменти, които си описала горе, е мисълта, че бебето не плаче без причина. Не е защото имам лошо или ревливо бебе. Има нещо, което не е ок и като разбера какво е и му помогна, нещата ще станат по-добре. Паниката не помага. Паникьосан, несигурен родител = бебе в дълго часови истерии. Колкото по-спокоен, уверен, категоричен си, толкова и детето е такова. Лошото е че мозъкът на майките е настроен така, че като чуе дори и леко проскимтяване, особено вечер, леле все едно се отварят портите на ада и ти трябва на момента да скочиш. При мен усещането е все едно ме хваща ток и за секунди влизам в някакъв животински режим, забравям всичко и имам само една цел. Отделно и когато бебето реве, нещата започват да ти се струват фатални, катастрофални. Така работи мозъкът на майките. При бащите не е така и затова мъжете ни ни дразнят със спокойствието си и това, че не скачат веднага и не реагират като нас. Добрата новина е, че това нещо се контролира и то много лесно. Просто усетиш ли тока,.който те хваща и че си в катастрофалния режим, започваш да се оглеждаш в стаята и да се опиташ да назовеш предмети. Това те връща в реалността веднага. Като си се върнала, си казваш - това е просто мазъкът ми, всичко е наред, няма му нищо на бебето, нищо няма и да му стане, се успокояваш. От там го гушкаш, предаваш му спокойствието си и то малко след това пак се успокоява. Колкото повече време минава и "работиш" така, толкова по-автоматична настройка става и толкова по-лесно и безболезнено е за теб. И в крайна сметка, да си го кажем - никое бебе не е умряло от това, че е поревало малко. Щом реве, значи има сила и дробовете му работят добре. Опасното е, когато бебето не реве и това го казвам като майка, която в продължение на 24 часа не знаеше дали ще излезе от болницата с бебе или не. Да видиш как интубират малкото телце, докато ти самата си за интубиране буквално и преносно, и да чуваш хриптящи звучи, но не и рев или дишане - е това е страшното. Та - нищо им няма на бебетата от рев, на нас също ни няма. Ще оцелеем всички.
Това са моите наблюдения, но и това са последните проучвания и научни изследвания в областта.

KPP, аз не знам кой плаши бъдещите майки, но твоите приказки са начукване на канчета и за мен са по-вредни. Мисля, че в 21 век най-сетне е редно жените да се подкрепяме идея повече и да проявяваме разбиране една към друга като се спре с това набиване на вина и себедоказване, стъпвайки върху "падналия". У нас, а сигурно и по света, едно от най-депресиращите неща е това вечно сравнение коя е по-по-майка, по-по-героиня, по-по-жена и тн. После минава в чие дете е по-по-най. Коя родила естествено, коя с епидурална, коя секцио, пък коя кърмила, ама докога, пък чие дете вече има 11 зъба, а на другата едва 3, към коя гъзарска кухня са ни записани децата и тн. Аз пък смятам, че е човешко, нормално и естествено този бебешко-тодлърски период да е тежък и да се изживява понякога с рев, зор и това да не е тема табу. Стига с тия игри на "мълчанка" и която се осмели да си признае, че не плува в перманентен розов облак, веднага й се лепва етикет лигла - това правиш ти.

Нормално е човек понякога да избуши, нормално е да си каже, човешко е и да се оплаче даже особено, когато наистина е тежко. На моменти едвам си прехапвам езика като някой започне да злослови по адрес на колежка с тежка следорилна депресия. Какво й било имало, супер живот си имала, здраво детенце ала бала. На думи всичко звучи по един начин, но какво е в душата на човек - то понякога е съвсем различно. И ми е ужасно грозно като се започне с това пъчене ний какви сме жени магични войни и бла бла пък вий си мрънкайте. Малко повече съпричастност не е излишна и малко по-широк кръгозор, в който да видим, че нашия живот не е = живота на другите.

Това го казвам, както вече споменах, с бебе-еднорог и напълно съзнавам, че детето ми не е типичното бебе. Тя спи нощем, спи в количка, спи и в раница, спи и в самар. Реве рядко с доста ясна причина (гладна, изпуснала момент за сън, иска играчка) и се успокоява лесно и бързо. Здравословни проблеми не е имала. Развива си се с темпове по учебник. Далеч съм от "негативно майче", защото аз дефакто нямам от какво да се оплача. Все пак първите 6 месеца си ревях почти всеки ден - то самата промяна в живота е огромна, гигантска и изисква време да я осъзнаеш. А какво да кажат хора, чиято промяна е 10 пъти на моята, защото освен свободно време и енергиен ресурс са си загубили съня изцяло и прекарват дни, седмици, месеци в постоянен рев?

Аз наистина шапка свалям за нервите, силите, всичкото в тия ситуации и боже, оплаквайте си се на воля, кажете си, споделете си. Стига вече налагане на вето и набиване на срам, че не си с "правилната настройка" понеже то от настройка зависело. Другото ми любимо е с "всичко е въпрос на организация". И е, и не е. Защото едно е да се "организираш" с бебе, което плясваш седнало на пода с книжка с лепящи неща и то прекара 30 мин да си играе с тях докато опаковаш багаж, облечеш се, гримираш се на спокойствие, и съвсем друго с такова дето като го оставиш за 12 секунди се чува до първи етаж, а може и някой да се стресне на светофара долу. И отново - казвам го като майка на първото. Много е важно да можем да видим ситуациите на хората обективно, а не е така през нашата лична призма на "героини" и "много справящи се". 


Аз попадах основно на хипер позитивни клипове и ИГ канали дето майката оставя детето да спи в кошарата си, а тя отива и върши 85 000 неща като да търка фуги, пилатес тренировка 1 час, сауна, спа процедура, патица по пекински, сладкиш с 4 вида шоколад и минималистично пренареждане на мазето. Аз се бях настроила ултра позитивно, ама дори моето мега спокойно чадо никога не е спало денем така, че аз да си отспя с него или да свърша и 1/5 от тия чудеса.

Дописвам и, защото ми изскочи мнението на Marisol: абсолютно! На някои хора недоспиването не им пречи така. ММ има нужда от 6 ч сън и функционира нормално. Аз под 8 съм парцал.

И при нас е така, мъжа живее с по 6 часа сън от 3 години. Основно той става нощем. Аз ако не спя поне 7 часа не ставам за нищо. Ако ме оставят в събота и неделя и по 9 часа спя, а на обед всеки ден ми е задължително. 😂
За мен най-големия проблем е липсата на подкрепа и неучастието на татковците. Втория е малкото информация, която имаме за детския сън. 90 процента от това, което може да се прочете из нета е невярно или поне неточно. Разбрах го като си платих консултант и много ситуации ми се изясниха.

Фрезия поредното мнение точно в целта. Бащите също се обучават и възпитават както и децата. От личен опит знам

Google, бих начуквала канче, ако бях от майките с бебе, като твоето. Моето HoneyBee33 добре го описа. Никога не знам следващият ден какъв ще е или вечерта каква ще е Тази вечер засега не е ставал, на снощи от 3:30 натам реално не сме спали. Вероятно и хората в стаите около нас, защото бяхме в хотел
Ако начувквам канче, то значи си начуквам и моето хаха
И другото е, че моята цел е именно подкрепа на майките, защото бременността е много деликатен период, както и postpartuma и ако си натоварен с негативна информация от други майки, въобще не е приятно. "Just wait until" културата, като цяло е всичко друго, освен подкрепяща.

Мисля, че тук не е идеята да сме някакво страшилище за бременните, които да сънуват кошмари за ревящи бебета или, пардон, бебета с колики, рефлукс, зъбоникнене и т.н. То е ясно, че всяко реване е с някаква причина, само че както възрастните сме с различна емоционалност, праг на търпимост, темперамент и т.н. - така са и бебетата.
Аз си споделих част от моите преживявания, когато бях аз майка и както писах, отново ще се повторя, не съм била с някаква негативна нагласа за майчинството, защото моите приятелки с бебета не са били “негативни майчета. Имах една-единствена, която направо не смогваше, бебето ѝ беше от тези, които изискваха 100% внимание и всички ѝ се чудехме как така, за да се изкъпе, го слага на столчето за хранене в банята. Буквално не можеше да го остави за 5 мин. Но тъй като нито можеше да разчита на мъжа си, който беше постоянно на работа, буквално без почивен ден и отпуска, по 12-14 часа на ден, нито самата тя беше най-организираната личност - всички смятахме, че преувеличава нещата.
Е, като родих, разбрах, че не преувеличава.
И мен ме удряше ток, когато бебето се разреваваше и ме събуждаше, най-вече, защото обикновено бях заспала от има-няма 15-20 мин. и вече НЕ ИСКАХ да стана. И не съм имала време да стоя и да броя предмети, докато се поосвестя, защото той така се късаше от рев, че съседите около нас ми правеха забележки. Намирала съм и бележки по вратата си, че не е нормално всяка сутрин бебето ми да се дере все едно, че го колят в 06 ч. и да съм го преместила в друга стая, че на някой си не му се става толкова рано сутринта. Все едно на мен ми се ставаше. Айде, това със съседите вече е въпрос на късмет, но и този стрес ми се насложи, че трябва много бързо да пресека ревовете, за да не будим целия блок.
Имало е моменти, в които съм се чувствала много нещастна от това, че уж това трябва да е някакъв уау, най-щастливия ми период в живота, майка съм, а всъщност по-смазана не съм се усещала до онзи момент. И не смятам, че да се чувстваш по този начин е ненормално. Съвсем нормално е и за тези неща ТРЯБВА да се говори. И жените, които се чувстват така не бива да бъдат карани да се чувстват ВИНОВНИ за това, че са нещастни. За мен изкуственото насаждане на позитивизъм е много пагубно, защото се получава едно такова нещо - давам пример - ето съфорумка Х е преодоляла всякакви депресии, бебешки проблеми, организации и т.н. и се чувства прекрасно, аз обаче не се справям, нещастна съм, нещо в мен не е наред.
Естествено, на никоя бъдеща майка не пожелавам да се чувства нещастна, но искам да подчертая, че такива състояния са абсолютно в реда на нещата, хубавото е, че не са перманентни. После идват съвсем други неща, когато децата тръгнат на ясла/градина/училище.

Цитирам тази част, за да стане ясно защо съждението с това как всичко е настройка и преплитане на женски енергий, и тн е вредно. Аз не мога да го обясня по-добре.

Нито "just wait until", нито другото са смислени насаждания. В живота рядко крайностите са полезни.

В единия случай човек тръгва с паника и нерви, и вече всяко приреваване на бебето е "О не, иде регресията! О не, иде рефлукса!" - това може да стресира много някоя наплашена майка.

Но в другия случай може и депресия да развиеш. Защото като се настроиш, че всичко си е настройка и всичко е въпрос на желание, организация, приоритети и тн, и тн, а се озовеш в една ситуация, в която нито настройката помага с нещо, нито нещата се случват (въобще), нито има значение какви приоритети си имал (понеже приоритета е да оцелееш), разочарованието и горчивината от несбъднатите очаквания може да те помете като самосвал особено в период с разбичкани хормони и липса на сън.

Според мен е нужно да се нормализира говоренето на тия теми без да се изкарва, че всичко е все песни, а в краен случай един режим и си готов.

Аз го разбирам така, може и да не съм права, но според мен най-близо до истината е човек да се настрои балансирано - не да мисли как ще издържи преди да му се е наложило да издържа, но да заложи в главата си, че го чакат трудни периоди, а всичко рано или късно се нарежда и ще се мисли поетапно - като дойде проблема, тогава ще се решава. Може би предварително единствено е добре да се помисли каква помощ се предвижда, защото нужда от помощ има дори със слънчевите бебета и ако няма наоколо баби, то много ясно да се изговори с мъжа какво се очаква от него. Дори платена помощ си е съвсем ОК, ако жената няма никаква подкрепа. Просто да има кой да взима детето за някакво време периодично та тя да може да отпочине - дали ще е бащата, дали роднина, дали приятел или съсед (не като тия психари - съседите на Мила, застреля ме с тези бележки).

Хайде сега да не изопачаваме думите на другите. Като цяло гледам да страня от коментиране, макар че ви чета с интерес. И то не за друго, а защото темата беше за работа с малко бебе, а се превърна в кой е по-по-най. Темата за "негативните майчета" е съвсем различна, а това, което първоначално коментирахме, са жените, които ти казват неща от типа на "ти само чакай да...", още откакто споделиш, че си бременна. Е, както казах, аз си имам няколко такива в живота, които на всяко малко нещо реагират негативно. Забележете, те не се оплакват, те искат да те наплашат. Пак казвам, на всяка моя бременна или вече родила приятелка съм предложила да поговорим, да сподели, да си излее мъките, да помогна до там, докъдето мога. Еми, никоя не ще. Обаче щом разбраха, че и аз ще ставам част от групата, вече всичко е много страшно, да забравя за хобитата си, да забравя за себе си. В нормални ежедневни разговори се подхвърлят хапливи забележки как правя това и онова за последен път, после да забравя. Е това не са негативни майки, това са плашещи майки. Предпочитам някоя да дойде и откровено да ми каже как са преминали първите ѝ месеци/години с детето, колкото и да са лоши, отколкото да ме залива с негативи, които може да се случат, може и да не се случат. Нека направим разликата и да не бъркаме двете неща, те нямат нищо общо.