Поне не си измислям официална версия, а само се придържам към нея.
Това, че приемате собствени виждания за официална версия, си е Ваш проблем, не мой. Те и килъри никъде не са споменавани официално, ама тук от почти 4000 страници, сигурно на 2000 ги има как кацат с хеликоптери, търчат през тунела или се крият зад снежинките и съдират гащите на Ивайло.
Ралица отсъстваше няколко дни, и както се очакваше, избухна с нов чаршаф. Ето го, за всички, които нямат фейсбук:
Скрит текст:
Ники
От доста време исках да пиша за него, но се чудех дали изобщо да го правя — все пак той не понасяше да бъде в центъра на вниманието. Никой от тях не понасяше това. Неслучайно живееха далеч от „цивилизацията“. Личното пространство, идентичността им и заниманията им си бяха само техни и дори неща като постижения, в която и да било сфера от разнообразните им занимания не се разбираха от близките им хора, защото такова нещо като да се похвалят просто в техния свят не съществуваше.
Всеки, който познава и мен, знае колко ревностно цял живот пазя личното си пространство и колко не понасям „социалния живот“. Дори мога да бъда определена като асоциална. Но… животът ме изправи пред ситуация, в която трябваше да изляза и да защитя името на сина си и на всичките му близки.
Пиша всичко това, за да се има предвид от тези, които си направят труда да прочетат този текст, че да пиша за някого от тях и най-вече за детето си, да излагам факти от неговия и моя живот пред хора, е нещо, което ми коства неимоверно много усилия.
Ники беше толкова много неща, че дори не знам откъде да започна и кои от изключителните му качества да опиша.
Неминуемо напира в мен желанието да пиша за отношенията ни. Връзката, която имах и продължавам да имам с него. И няма как да не се изкуша да пиша за тази наша връзка, която не един и двама „специалисти“, “експерти” и обикновенни “хейтъри” оплюваха месеци наред. На всички тези хора ще кажа само едно - искрено ви пожелавам някога във времето да имате дете като Ники и да изградите връзката, която аз имах и имам с детето си. От сърце ви го пожелавам.
Ще ви разкажа за мечтата му да спаси света. Още на 6-годишна възраст ми обясняваше, че той е дошъл, за да спаси света и всички страдащи в него. После това се трансформира в огромното желание да спаси всички деца в Африка от ужасяващия живот, който водят.
Миналата година седяхме и си говорехме една вечер и той с носталгия и болка в очите ми казваше колко бил наивен като малък да си мисли, че може реално да се помогне на децата в Африка. Колко трудно е всъщност да помогнеш дори само на едно-единствено дете, какво остава за всички деца в Африка. Каза ми дори, че с годините е започнал да предпочита подпомагането на животни пред подпомагането на хора.
Мога да ви разкажа историята за това как са били помолени от Гранична полиция да съдействат в акция по откриването на незаконно преминаващи мигранти. И разбира се, този, който ги беше открил, беше именно Ники. Разказваше с огромна болка как е намерил хората — семейство, изхвърлено от тези, които са ги превозвали, явно усетили, че има вероятност да бъдат заловени. Просто изсипали тези нещастни хора в гората, без връхни дрехи, посред зима. Ники ги беше намерил. Каза ми, че никога през живота си не е виждал по-изплашени хора. Говореше ми за паническия, див ужас, който се е четял в очите им, когато ги е открил.
Разказа ми как е седял, гледал ги е и се е опитвал да ги успокои, без да знае езика им. Опитвал се е някак да им покаже, че няма да ги убие, защото именно това се е четяло в очите и жестовете им — абсолютната убеденост, че това е техният край.
На въпроса ми:
“Какво направи?“
получих следния отговор:
“Криво-ляво се опитах да ги успокоя. Мислено им изпратих сила и спокойствие, но ужасът им беше прекалено голям и се съмнявам, че нещо достигна до тях. После дойдоха органите на реда и ги отведоха.“
Мога да ви разкажа и за първото му ходене в Непал. След като то приключи, ми се обади и бихме рекорда по дълъг онлайн разговор — близо 5 часа видеовръзка. Възторгът му беше огромен. Колко било облекчаващо да се озовеш на земя, на която още на летището те очаква огромна статуя на Буда. Да вървиш по улиците и всички да са „като теб“, без да се налага да не казваш в какво вярваш, да премълчаваш или да се прикриваш, защото невежеството на Запад, и особено в България, е толкова голямо, че понякога е по-добре изобщо да не обясняваш нищо по темата за будизма, медитиране и т.н. Думите му: “Да бъдеш сред себеподобни навсякъде там, дори навън на улицата беше уникално и удовлетворяващо чувство”. - просто никога няма да ги забравя.
Разказваше ми какви били непалските деца, на какви уникални и специални места е ходил, как в стаите и обителите на някои от големите учители от миналото, само като влезеш, се усещат невероятни неща и умът веднага влиза в спонтанна медитация… Щастието му как всякакви хора са спирали Иво по улицата да го молят за учения просто защото са разпознавали от дрехите на Иво, на какво ниво учител е и от коя будистка традиция е. И още толкова много впечатления, които изразяваше със светнал и щастлив поглед. И онази негова огромна благодарност.
Благодарност към мен, към Иво, към всички, че това му се е случило.
И тук може би е мястото да разкажа, че като мъничък, когато беше болен — винаги и без изключение ми хващаше ръцете, гледаше ме в очите и ми благодареше, че се грижа за него, докато му е зле, и че стоя до леглото му. В един момент, когато беше на около 9–10 години, просто му казах, че е време да спре с това неспирно благодарене, когато е болен. Че това е напълно нормално и всеки родител го прави за детето си. Неговият отговор беше:
“Не. Не всеки родител прави това, което ти правиш за мен. И разбери, че аз имам огромна нужда — тя идва отвътре, от дълбоко някъде — да изразявам благодарността си. Моля те, не ме спирай.“ 🙂
И така аз осъзнах, че той наистина има тази нужда и никога повече не го спрях да ми благодари. А благодарностите не спираха да се сипят през годините — за всяко дребно нещо. И неизменно поне веднъж всяка година получавах онзи разговор, в който той ми обясняваше колко безкрайно ми е благодарен, че съм го подкрепила в избора му и че продължавам през всичките години да го подкрепям и че вечно ще ми бъде благодарен. И аз не го прекъсвах, нито го спирах. Слушах го със сълзи в очите всеки път.
После, като и на него му олекнеше, че е изразил всичко това, сядахме със семките — нещо, което си беше наше лично — и започвахме да „люпим“ и да „клюкарим“. 🙂
Благодарността му към Иво нямаше граници. След всяко ходене в Непал и след всяка възможност да приеме учения и от други големи учители, при които Иво ги водеше, благодарността му се изразяваше и към Иво, после всичко се разказваше и на мен, а съм сигурна, че и на всички в хижата им се е налагало неколкократно да слушат колко е благодарен и признателен.
Отиването миналата година в Тибет беше толкова важно за Ники, че благодарността му взе съвсем нови висоти — започна да повтаря, че никога няма да може да се отблагодари за проявената към него доброта. Подаръкът, който ми донесе оттам, е едно от най-ценните ми притежания.
Ники се интересуваше живо от всичките ми начинания, а те през годините изобщо не бяха малко, и неспирно ме стимулираше към нови и нови неща, по които творческата ми същност се увличаше. И всеки път, след всяко творение, което носех горе, гордостта му се четеше в очите. В прекрасния им хол мои творения от хартия, прежда и какво ли още не бяха изложени навсякъде.
Иво често се шегуваше, че гордостта на Ники към творенията ми стига дотам, че ходи и разнася картини от други стаи, за да ги показва на гостите. Това веднъж ми обясни защо една картина на индианец, която бях направила за Иво, се оказа в кухнята върху хладилника. Тогава с Иво много се смяхме, че Ники, в желанието си да се хвали с майка си на някого, я е забравил в кухнята. И там си преседя няколко месеца.
От известно време започнах да творя отново. Въпреки че тях ги няма…Най-големите почитатели на творчеството ми ги няма вече и да седна отново и да творя не беше леко начинание. Но го направих. Защото много хора преди месеци ме помолиха да създам картини за тях, а аз така и не успявах да го направя. През първите месеци след убийството им, когато започвах да режа хартията, мъката ме завладяваше толкова силно, че не можех да продължа. Мисълта, че ще създам нещо и няма да мога да им го покажа, да го занеса горе… че те няма да се съберат около него, да го разглеждат, да му се възхищават и коментират беше непоносима. Успях обаче да трансформирам цялото нещо. Открих, че обичта ми към Ники и към всички тях може да се трансформира в създаването на новите картини, които хората ми поръчаха и търпеливо чакат месеци наред да ги направя.
Веднъж гледахме звездите с новия им телескоп. Бях вече толкова изморена, защото действието се развиваше към 1:30 през нощта, но Ники не ме пускаше да си легна, защото искаше да ми разкаже всичко, което знаеше за звездите и съзвездията. Помня, че вече буквално заспивах към 3 часа през нощта, когато той ми каза:
“Заспивай, заспивай. Аз ще те пренеса, но още малко и съм свършил разказа си.“ 🙂
Много сладкодумен беше с мен и с близките си. А както Иво казваше:
“Има хора, които смятат, че Ники не обича да говори. Твоят син не показва истинската си същност, ако не хареса човека или ако реши, че той е неискрен и лъже.“
Познанията на Ники в толкова много области бяха не просто енциклопедични, а направо стряскащи.
Още на 7 години стана ясно, че след два прочита на „Аз съм българче“ той можеше да го рецитира наизуст.
Научаването на текстове беше толкова лесно за него, че дори му беше скучно да го прави. Имаше нужда от повече. Имаше нужда от предизвикателства. И тогава дойдоха гмуркането, алпинизмът, изследването на пещери, изучаването на растения и билки и, разбира се, медитирането. От 11-годишна възраст медитираше по няколко часа на ден — и то с абсолютна лекота и огромно желание. Веднъж пътувахме само аз и той до Мексико Сити и по време на полетите, и на отиване, и на връщане, както и по време на престоя ни там, той медитираше във всеки възможен момент и гордо ми казваше, че това е нещото, което най-много му се отдава. 🙂
Често казвам, че Ники владее три езика, но истината е, че освен английски и испански владееше и санскрит.
Пишеше стихове и поеми.
Шиеше.
Готвеше изключително добре.
Владееше бойни изкуства.
Танцуваше — трагично, но пък от сърце. 🙂
Пееше с цяло гърло.
Свиреше на китара и се притесняваше да показва това си умение.
Четеше една книга за 2–3 часа.
Караше мотори и шейни като абсолютен професионалист, ако е с хора, и като напълно безразсъден човек, ако е сам.
Тренираше животните, без никога да е учил за това, и уменията им можеха да изненадат дори дългогодишни дресьори на животни…
Много още мога да разказвам.
Но ще спра дотук.
Защото става трудно.
И защото в днешния забързан свят дългите текстове не се четат. Хората нямат търпението за това.
Казвала съм го и преди и ще го повторя отново — връзката ни никога не стигна до скарване. Нито до онова характерно отдалечаване в тийнейджърската възраст, което се случва толкова често в този период.
Чаках да се случи. Но не се случи.
Той винаги остана с огромно уважение и обич към мен. Мнението ми по всякакви въпроси продължаваше да бъде важно за него, а безкрайните ни разговори просто ставаха все по-дълги с всяка изминала година и все по-задълбочени.
Всяко ходене горе през последните години беше безценен миг на споделеност и обич отвъд думите.
Гордостта ми като майка от това, в което се превърна онова толкова специално дете, не може да бъде описана. Той се превърна в изумителен млад мъж с интелект, който не може да бъде измерен с никакви тестове и скали, които имаме в нашия свят. С чувствителност и мъдрост отвъд всичко, което може да бъде обяснено. И с една сила и достойнство, които лъхаха от самата му осанка.
Никой никога не можеше да остане безразличен в присъствието му.
Така беше от първия ден, в който ми го дадоха в ръцете, след като го родих.
И така беше дори след като вече не обитаваше тялото си. Човекът от погребалната агенция, който направи всичко възможно да ме убеди да не се изправям пред кошмара да виждам трупа на детето си месец и половина след смъртта му сподели с мен, че цял живот прави именно това — облича телата на починали хора. Но с Ники му е било абсолютно непосилно и нечовешки трудно да го направи.
Да.
Ники не оставяше равнодушен никого.
Нито приживе.
Нито след това.
💛💪⚔️💩
Ще завърша с тази мисъл, която всички хора, допуснати от самия него до истинския Ники, можеха да я виждат, докато общуват с него в чат:
„Безпределната и неизразима върховна свобода се открива само от онези с най-чисти сърца. Бъди безстрашен и благ — мъдър и безграничен!“
Ники
От доста време исках да пиша за него, но се чудех дали изобщо да го правя — все пак той не понасяше да бъде в центъра на вниманието. Никой от тях не понасяше това. Неслучайно живееха далеч от „цивилизацията“. Личното пространство, идентичността им и заниманията им си бяха само техни и дори неща като постижения, в която и да било сфера от разнообразните им занимания не се разбираха от близките им хора, защото такова нещо като да се похвалят просто в техния свят не съществуваше.
Всеки, който познава и мен, знае колко ревностно цял живот пазя личното си пространство и колко не понасям „социалния живот“. Дори мога да бъда определена като асоциална. Но… животът ме изправи пред ситуация, в която трябваше да изляза и да защитя името на сина си и на всичките му близки.
Пиша всичко това, за да се има предвид от тези, които си направят труда да прочетат този текст, че да пиша за някого от тях и най-вече за детето си, да излагам факти от неговия и моя живот пред хора, е нещо, което ми коства неимоверно много усилия.
Ники беше толкова много неща, че дори не знам откъде да започна и кои от изключителните му качества да опиша.
Неминуемо напира в мен желанието да пиша за отношенията ни. Връзката, която имах и продължавам да имам с него. И няма как да не се изкуша да пиша за тази наша връзка, която не един и двама „специалисти“, “експерти” и обикновенни “хейтъри” оплюваха месеци наред. На всички тези хора ще кажа само едно - искрено ви пожелавам някога във времето да имате дете като Ники и да изградите връзката, която аз имах и имам с детето си. От сърце ви го пожелавам.
Ще ви разкажа за мечтата му да спаси света. Още на 6-годишна възраст ми обясняваше, че той е дошъл, за да спаси света и всички страдащи в него. После това се трансформира в огромното желание да спаси всички деца в Африка от ужасяващия живот, който водят.
Миналата година седяхме и си говорехме една вечер и той с носталгия и болка в очите ми казваше колко бил наивен като малък да си мисли, че може реално да се помогне на децата в Африка. Колко трудно е всъщност да помогнеш дори само на едно-единствено дете, какво остава за всички деца в Африка. Каза ми дори, че с годините е започнал да предпочита подпомагането на животни пред подпомагането на хора.
Мога да ви разкажа историята за това как са били помолени от Гранична полиция да съдействат в акция по откриването на незаконно преминаващи мигранти. И разбира се, този, който ги беше открил, беше именно Ники. Разказваше с огромна болка как е намерил хората — семейство, изхвърлено от тези, които са ги превозвали, явно усетили, че има вероятност да бъдат заловени. Просто изсипали тези нещастни хора в гората, без връхни дрехи, посред зима. Ники ги беше намерил. Каза ми, че никога през живота си не е виждал по-изплашени хора. Говореше ми за паническия, див ужас, който се е четял в очите им, когато ги е открил.
Разказа ми как е седял, гледал ги е и се е опитвал да ги успокои, без да знае езика им. Опитвал се е някак да им покаже, че няма да ги убие, защото именно това се е четяло в очите и жестовете им — абсолютната убеденост, че това е техният край.
На въпроса ми:
“Какво направи?“
получих следния отговор:
“Криво-ляво се опитах да ги успокоя. Мислено им изпратих сила и спокойствие, но ужасът им беше прекалено голям и се съмнявам, че нещо достигна до тях. После дойдоха органите на реда и ги отведоха.“
Мога да ви разкажа и за първото му ходене в Непал. След като то приключи, ми се обади и бихме рекорда по дълъг онлайн разговор — близо 5 часа видеовръзка. Възторгът му беше огромен. Колко било облекчаващо да се озовеш на земя, на която още на летището те очаква огромна статуя на Буда. Да вървиш по улиците и всички да са „като теб“, без да се налага да не казваш в какво вярваш, да премълчаваш или да се прикриваш, защото невежеството на Запад, и особено в България, е толкова голямо, че понякога е по-добре изобщо да не обясняваш нищо по темата за будизма, медитиране и т.н. Думите му: “Да бъдеш сред себеподобни навсякъде там, дори навън на улицата беше уникално и удовлетворяващо чувство”. - просто никога няма да ги забравя.
Разказваше ми какви били непалските деца, на какви уникални и специални места е ходил, как в стаите и обителите на някои от големите учители от миналото, само като влезеш, се усещат невероятни неща и умът веднага влиза в спонтанна медитация… Щастието му как всякакви хора са спирали Иво по улицата да го молят за учения просто защото са разпознавали от дрехите на Иво, на какво ниво учител е и от коя будистка традиция е. И още толкова много впечатления, които изразяваше със светнал и щастлив поглед. И онази негова огромна благодарност.
Благодарност към мен, към Иво, към всички, че това му се е случило.
И тук може би е мястото да разкажа, че като мъничък, когато беше болен — винаги и без изключение ми хващаше ръцете, гледаше ме в очите и ми благодареше, че се грижа за него, докато му е зле, и че стоя до леглото му. В един момент, когато беше на около 9–10 години, просто му казах, че е време да спре с това неспирно благодарене, когато е болен. Че това е напълно нормално и всеки родител го прави за детето си. Неговият отговор беше:
“Не. Не всеки родител прави това, което ти правиш за мен. И разбери, че аз имам огромна нужда — тя идва отвътре, от дълбоко някъде — да изразявам благодарността си. Моля те, не ме спирай.“ 🙂
И така аз осъзнах, че той наистина има тази нужда и никога повече не го спрях да ми благодари. А благодарностите не спираха да се сипят през годините — за всяко дребно нещо. И неизменно поне веднъж всяка година получавах онзи разговор, в който той ми обясняваше колко безкрайно ми е благодарен, че съм го подкрепила в избора му и че продължавам през всичките години да го подкрепям и че вечно ще ми бъде благодарен. И аз не го прекъсвах, нито го спирах. Слушах го със сълзи в очите всеки път.
После, като и на него му олекнеше, че е изразил всичко това, сядахме със семките — нещо, което си беше наше лично — и започвахме да „люпим“ и да „клюкарим“. 🙂
Благодарността му към Иво нямаше граници. След всяко ходене в Непал и след всяка възможност да приеме учения и от други големи учители, при които Иво ги водеше, благодарността му се изразяваше и към Иво, после всичко се разказваше и на мен, а съм сигурна, че и на всички в хижата им се е налагало неколкократно да слушат колко е благодарен и признателен.
Отиването миналата година в Тибет беше толкова важно за Ники, че благодарността му взе съвсем нови висоти — започна да повтаря, че никога няма да може да се отблагодари за проявената към него доброта. Подаръкът, който ми донесе оттам, е едно от най-ценните ми притежания.
Ники се интересуваше живо от всичките ми начинания, а те през годините изобщо не бяха малко, и неспирно ме стимулираше към нови и нови неща, по които творческата ми същност се увличаше. И всеки път, след всяко творение, което носех горе, гордостта му се четеше в очите. В прекрасния им хол мои творения от хартия, прежда и какво ли още не бяха изложени навсякъде.
Иво често се шегуваше, че гордостта на Ники към творенията ми стига дотам, че ходи и разнася картини от други стаи, за да ги показва на гостите. Това веднъж ми обясни защо една картина на индианец, която бях направила за Иво, се оказа в кухнята върху хладилника. Тогава с Иво много се смяхме, че Ники, в желанието си да се хвали с майка си на някого, я е забравил в кухнята. И там си преседя няколко месеца.
От известно време започнах да творя отново. Въпреки че тях ги няма…Най-големите почитатели на творчеството ми ги няма вече и да седна отново и да творя не беше леко начинание. Но го направих. Защото много хора преди месеци ме помолиха да създам картини за тях, а аз така и не успявах да го направя. През първите месеци след убийството им, когато започвах да режа хартията, мъката ме завладяваше толкова силно, че не можех да продължа. Мисълта, че ще създам нещо и няма да мога да им го покажа, да го занеса горе… че те няма да се съберат около него, да го разглеждат, да му се възхищават и коментират беше непоносима. Успях обаче да трансформирам цялото нещо. Открих, че обичта ми към Ники и към всички тях може да се трансформира в създаването на новите картини, които хората ми поръчаха и търпеливо чакат месеци наред да ги направя.
Веднъж гледахме звездите с новия им телескоп. Бях вече толкова изморена, защото действието се развиваше към 1:30 през нощта, но Ники не ме пускаше да си легна, защото искаше да ми разкаже всичко, което знаеше за звездите и съзвездията. Помня, че вече буквално заспивах към 3 часа през нощта, когато той ми каза:
“Заспивай, заспивай. Аз ще те пренеса, но още малко и съм свършил разказа си.“ 🙂
Много сладкодумен беше с мен и с близките си. А както Иво казваше:
“Има хора, които смятат, че Ники не обича да говори. Твоят син не показва истинската си същност, ако не хареса човека или ако реши, че той е неискрен и лъже.“
Познанията на Ники в толкова много области бяха не просто енциклопедични, а направо стряскащи.
Още на 7 години стана ясно, че след два прочита на „Аз съм българче“ той можеше да го рецитира наизуст.
Научаването на текстове беше толкова лесно за него, че дори му беше скучно да го прави. Имаше нужда от повече. Имаше нужда от предизвикателства. И тогава дойдоха гмуркането, алпинизмът, изследването на пещери, изучаването на растения и билки и, разбира се, медитирането. От 11-годишна възраст медитираше по няколко часа на ден — и то с абсолютна лекота и огромно желание. Веднъж пътувахме само аз и той до Мексико Сити и по време на полетите, и на отиване, и на връщане, както и по време на престоя ни там, той медитираше във всеки възможен момент и гордо ми казваше, че това е нещото, което най-много му се отдава. 🙂
Често казвам, че Ники владее три езика, но истината е, че освен английски и испански владееше и санскрит.
Пишеше стихове и поеми.
Шиеше.
Готвеше изключително добре.
Владееше бойни изкуства.
Танцуваше — трагично, но пък от сърце. 🙂
Пееше с цяло гърло.
Свиреше на китара и се притесняваше да показва това си умение.
Четеше една книга за 2–3 часа.
Караше мотори и шейни като абсолютен професионалист, ако е с хора, и като напълно безразсъден човек, ако е сам.
Тренираше животните, без никога да е учил за това, и уменията им можеха да изненадат дори дългогодишни дресьори на животни…
Много още мога да разказвам.
Но ще спра дотук.
Защото става трудно.
И защото в днешния забързан свят дългите текстове не се четат. Хората нямат търпението за това.
Казвала съм го и преди и ще го повторя отново — връзката ни никога не стигна до скарване. Нито до онова характерно отдалечаване в тийнейджърската възраст, което се случва толкова често в този период.
Чаках да се случи. Но не се случи.
Той винаги остана с огромно уважение и обич към мен. Мнението ми по всякакви въпроси продължаваше да бъде важно за него, а безкрайните ни разговори просто ставаха все по-дълги с всяка изминала година и все по-задълбочени.
Всяко ходене горе през последните години беше безценен миг на споделеност и обич отвъд думите.
Гордостта ми като майка от това, в което се превърна онова толкова специално дете, не може да бъде описана. Той се превърна в изумителен млад мъж с интелект, който не може да бъде измерен с никакви тестове и скали, които имаме в нашия свят. С чувствителност и мъдрост отвъд всичко, което може да бъде обяснено. И с една сила и достойнство, които лъхаха от самата му осанка.
Никой никога не можеше да остане безразличен в присъствието му.
Така беше от първия ден, в който ми го дадоха в ръцете, след като го родих.
И така беше дори след като вече не обитаваше тялото си. Човекът от погребалната агенция, който направи всичко възможно да ме убеди да не се изправям пред кошмара да виждам трупа на детето си месец и половина след смъртта му сподели с мен, че цял живот прави именно това — облича телата на починали хора. Но с Ники му е било абсолютно непосилно и нечовешки трудно да го направи.
Да.
Ники не оставяше равнодушен никого.
Нито приживе.
Нито след това.
💛💪⚔️💩
Ще завърша с тази мисъл, която всички хора, допуснати от самия него до истинския Ники, можеха да я виждат, докато общуват с него в чат:
„Безпределната и неизразима върховна свобода се открива само от онези с най-чисти сърца. Бъди безстрашен и благ — мъдър и безграничен!“
