Лично аз мисля, че е редно роднините и адвокатите им да започнат действия, с които да забързат края на разследването. Би трябвало да има законови срокове и в случай, че не се спазват, трябва да има жалби и ответни действия от страна на потърпевшите.
Среща с министър-председател, жалба до по-висша инстанция, сигнал до ЕК.. нещо трябва да бъде направено. Иначе случаят може да бъде потулен или влачен до безкрай, което не говори добре нито за българската полиция, нито за прокуратурата, нито като цяло за правораздаването в България. И оставя в обществото едно недоверие, съмнение в тези институции, че не са особено компетентни или че са подвластни на нечии интереси. Може би има политически натиск върху прокуратурата този случай да не бъде разкрит, за да не бъдат осветени нелицеприятни политически връзки.
Въобще.. време е роднините да вземат нещата в свои ръце и то не чрез малоумния фейсбук.
Сигнал до ЕК? За какво точно? В ЕК никой няма да обърне внимание на последиците от развитието на един патологичен култ в България. Такива случаи по света има много.
Как политиците участват или са съпричастни към тезата която поддържате - Самоубийство на затворената група, култ?

От птичи поглед общата картинка е безпределно ясна като навържеш две и две (това са едва между 5 и 10 процента) и почти невидима за масовия поток, който предпочита сигурността на емоцията пред хладния и плашещ анализ на реалността (това обяснява, защо хората подсъзнателно избират да останат в 'обувките си' или да не влязат в други - "Walking in My Shoes" - поздрав, любим Депеш
). За всички ни е много по-лесно да съпреживеем конкретна човешка съдба, отколкото да анализираме абстрактни системи като -институционален баланс, пропуски в Наказателно-процесуалния кодекс, борба с олигархическия модел, симулиране на прозрачност, обществен натиск и т.н. Като сложиш и всички механизми, които превръщат поредния шум в димна завеса, се скриват основните системни дефекти в случаите (включ. Петрохан), а ефектът е много по-дълбок и разрушителен. Когато един национален скандал се размие в медиен театър с битови детайли и институционален пинг-понг, крайният резултат е - ерозия на суверенитета, при която обществото неусетно се превръща в пасивна публика на собственото си безправие, принудена да приеме безнаказаността като естествен закон.
