Шокиращо масово самоубийство или убийство в Петрохан - какво знаем и какво липсва

Както вече знаете, през 2020 г. Ники прекара две денонощия в болница заради тежко секване на гърба.

Двамата с Иво бяхме с него там.

Ники страдаше от ужасни болки, които по изумителен начин никакви болкоуспокояващи не облекчаваха.

Той беше много различен дори и в прага си на болка.

Иво не се отлепи от леглото му.

Не заспа дори за пет минути в продължение на две денонощия.

Аз не издържах и подремвах, но той – не. Дори когато Ники успяваше да заспи за малко, Иво не се отделяше от леглото му.Нито затвори очи.

На втората вечер лекарите решиха, че не можем и двамата да останем в стаята и единият трябва да излезе.

Ники поиска Иво да остане при него.

Знаете вече от разказа ми за Ивей къде прекарах аз втората нощ – отвън, пред болницата. На сутринта Иво стоеше там, където го бях оставила – с вперен поглед в Ники.

Не беше спал изобщо. Каза ми:

“Ще спя, когато се приберем в хижата и се уверя, че той не е в страдание.“

На третия ден, по настояване на Ники, го изписахме. Каза ни:

“Тази болница не ми понася. Ще ме убие това седене тук. Моля ви, прибирайте ме.“

Когато се прибрахме на любимото му място – Петрохан – той започна да се възстановява.

Около час след като се прибрахме, Иво ме остави за точно десет минути до Ники, за да влезе да се изкъпе.

После отново беше на пост до леглото му. И така – до един през нощта.

И чак когато Ники вече беше почти без болка, ставаше и се движеше, Иво си позволи да поспи няколко часа.

Още преди разсъмване вече беше отново на крак. И отново – неотлъчно до Ники.

Иво в един момент забрани парапланеризма за определен период – за ужас на Ники. И именно заради Ники.Заради неговата смелост, която понякога стигаше до безразсъдство.

Каза ми:

"Докато не отмине този период на пълно безразсъдство, спираме да летим и ние, за да не се дразни Ники. Но аз не мога да рискувам щурият Ники, който си ми поверила, накрая да си строши тази луда глава някъде в скалите."

И замени летенето с други приключения, за да не се бунтува непримиримият дух на сина ми, че е лишен от екстремни преживявания.

Тръгнаха по пещери, по скали, по катерене… и какво ли още не.

Благодарение на Иво Ники отиде два пъти в Непал. Миналата година бяха и в Тибет. Пътуваха и до Щатите, а Ники се наслади на красотата на Колорадо и високите му планини.

По моя идея Иво и Ивей организираха самостоятелна екскурзия за Ники в Шотландия за един негов рожден ден преди три години – за да обикаля Highlands, да се наслади на необятната шир и да осъществи детската си мечта да види тази земя.

Имаше и друга мечта – Ирландия.

И тя беше осъществена.

И там го заведе Иво.

Както и на обиколка из цяла Европа, която започна преди две години, откакто имаха кемпер.

Ники буквално видя света благодарение на Иво.

И не – Иво никога не ми е поискал и една стотинка за нищо.

Разговорите ми с Иво са едно от най-безценните неща, които притежавам.

Моето богатство. И затова възприемам себе си като богат човек.

Много дълги часове разговори в неговата стая. Всичко, което знам и мога, в огромна степен се дължи на общуването ми с него.

Това, че станах творецът, който съм, също се дължи на него.

Въпреки че той се смееше и ми казваше, че прекалявам, че той няма нищо общо с това. Но аз знам, че общуването ми с него ме освободи от предразсъдъка, че щом човек е поел по една професия, с нея трябва да се занимава цял живот. Чрез него разбрах, че мога да изследвам и да се развивам в различни посоки. И точно тогава се отключи желанието ми да творя – без никога преди това да съм се занимавала с творчество.

За творчеството ми той казваше, че съм изключително добра.

А това Иво да прави комплименти беше такава рядкост, че всеки, който го познава, го знае прекрасно.

Да ти каже добра дума – да.

Да те подкрепи – да.

В това беше ненадминат.

Но да ти подхранва егото и да те хвали просто така – това не се случваше. А за картините ми той ме хвалеше. И честно казано, и до ден днешен си мисля, че просто се е опитвал да ме стимулира да продължавам. Направила съм много картини за него.Много. И когато виждах моя картина в неговата изключителна стая, това ме правеше много щастлива.

Той наистина харесваше изкуството ми.

Това, че съм успяла да помогна на много хора в терапевтичната си дейност, също се дължи на него.

Не на официалните ми образования, дипломи и курсове, а на Иво и общуването ми с него.На простите принципи, на които ме научи:

да бъда 100% там за човека, който има нужда от мен;

да забравя напълно себе си в този момент и да бъда от полза;

да не се лигавя в търсене на удобство и комфорт, а да действам в помощ на този, който има нужда.

Мога да говоря много и за това, но ще спра, защото темата е той.

Да общуваш с Иво беше изключително преживяване. Често осъзнаваш, че общуваш със самия себе си – с това, което си ти в дадения момент.

Той отразяваше към теб и слабостите, и силните ти страни като огледало.

Ако Иво те похвалеше – поникваха ти крила.

Ако те изкритикуваше – можеше да останеш без смисъл за дни.

Но ако имаш капацитета да не се самосъжаляваш, осъзнаваш, че всъщност ти е направил безценна услуга. Защото е осветил нещо, на което е добре да обърнеш внимание и да промениш. Както съм казвала неведнъж и на него, и на други близки:

“Най-благодарна съм на Иво за критиките, които ми е отправял, защото той ми свърши истинска услуга с тях. Именно коригирането на нещата в мен, които той осветяваше с тази обратна връзка, ми помогна да се освобождавам от ограничения, предразсъдъци и вкопчване в егото.“

И сега ти го казвам, Иво:

Най-благодарна съм ти за "шамарите", които си ми удрял. Те ме развиха най-много.

(Моля ви, не вадете думите от контекста – казвам "шамари" в преносен смисъл.)

Безкрайните часове разговори с него бяха основно за човешките взаимоотношения, за живота и смъртта и най-вече за необятността на човешкия ум и човешката психика.

Иво не обичаше определения като "учител" и "гуру".

Бягаше от тях. Но той беше именно такъв със самото си присъствие.

Човек винаги можеше да научи нещо, само от това, че е в една стая с него.

Състраданието, на което беше способен, е трудно дори да бъде обяснено. Той подаваше ръка дори на хора, за които знаеше, че рано или късно ще му забият нож в гърба.

Щедростта му беше също необятна.

Ръсеше с пълни шепи към всички всичко, което можеше да даде.

А дори когато нямаше, намираше начин да осигури. Дисциплината, на която съм била свидетел, също трудно може да бъде описана. Вече дадох пример как 48 часа не затвори очи, защото Ники не беше добре.

Във всеки момент, в който беше помолен за нещо, той отдаваше цялото си внимание, сили, енергия и ресурси, за да помогне.

Спасяването на животи беше неизменна част от неговия живот – и от живота на останалите в хижата.

Да ходят напролет и да изкупуват чували с охлюви от циганите, за да ги пускат после в гората на свобода беше част от ежедневието им.

Както е казвал:

"Няма значение дали животът е човешки или животински – всяко живо същество изпитва страдание."

Той дори ме научи в Мексико как да се справям с комарите накацали по мен, без да ги убивам.

Ще спра дотук.

И ще кажа само, че всичко написано тук е една малка прашинка от това, което беше Иво.

Ще оставя и няколко негови фрази, които ме навигират в живота и се надявам да бъдат полезни и на вас:

"Зад страха няма нищо. Осмели се да се изправиш пред него, да го погледнеш директно и да преминеш отвъд."

"Като си жертва, ще те мачкат."

"Истината е като водата – винаги си намира път да излезе."

"Осъзнай, че си напълно сам, без значение как изглежда, и поеми отговорност за себе си, за действията си и за живота си."

Тук ще оставя и цитат от негов пост, който според мен е много важен и дано бъде от полза:

"Като търсещи по безпътен път, нека нашето пътуване бъде лишено от илюзии, а погледът ни да не бъде замъглен от миражите на ефимерните удоволствия. В непрестанното преследване на истината нека всяка наша стъпка бъде безстрашен скок в пространството, където дълбоката простота на това, което е, прогонва сложните сенки на онова, което изглежда, че е. Тук и сега, в неподправения пулс на настоящия момент, да открием онова, което е толкова трудно, именно защото е толкова лесно – просветлението не е далечен връх, който трябва да изкачим, а земята под краката ни, въздухът, който дишаме, самата същност на нашето съществуване."

Благодаря ти, Безкрай.

Това изречение му пишех поне два пъти в месеца. И му го казвах.

Казвах му и че никога няма да мога да му се отблагодаря.

А той неизменно ме спираше с едно:

„Няма за какво.“ И махваше с ръка.

Ако му го напишех, направо ме игнорираше.

Не искаше да влиза в драмите ми и емоционалните ми излияния.

Благодаря ти, Иво.

Нека всички мои заслуги от миналото, настоящето и бъдещето се прехвърлят към теб, към всички тях и към помощта, която оказвахте и ще оказвате.