В Германия се присаждали 27 органа на година, а чакащите в списъци били десетки хиляди.
Съответно хората притежаващи паспорт за донорство били недостатъчни.
От друга страна, това да си горд притежател на донорски паспорт в днешно време е голям риск. Един бъбрек струвал хиляди евро, а на черно цените били зашеметяващи. В Латинска Америка трафикът на органи процъфтявал, 1/3 от убийствата били свързани с "кражбата" на органи. Вероятно тази цифра е спекулация, но мафията с органи е факт.
В САЩ много случаи бяха оспорени. Пациентът лежи в кома, но понеже човекът приживе е дал съгласието си да бъде донор, решението да му се спрат ситемите и да се отстранят нужните органи, пада сякаш по-лесно. Няколко такива случая доказаха, че лекарите са направили грешка. Или с други думи - пациентът в кома става жертва на себе си.
За повечето религиозни хора, посегателството над тялото е вид оскверняване. Съответно се поставя въпроса за морала - мога ли да вземам решения за собствената ми плът? А ако аз не съм в състояние, може ли някой друг да взима решение за мен?
И още нещо: кога, в кой момент се решава, че тежко раненият/лежащият в кома не може да бъде спасен и е време да се направи дисекция? Знаем, че след настъпването на смъртта, органите умират за няколко минути, в повечето случаи е невъзможно да бъдат спасени. Органи, предназначени за присаждане, могат да се отнемат само от жив човек.
Преди да се запозная с мъжа ми, бях твърдо решена да се запиша като донор. Когато той разбра какво искам ми каза : " Ако ти умреш преди мен, никога няма да оставя да те режат, няма да им кажа дори, че си искала това". Имах трудности да го разбера навремето, но днес виждам, че този въпрос ЗА или ПРОТИВ е много сложен.
Какво мислите вие? Има ли хора между вас, които някога са искали да дарят орган?
Надявам се да се получи интересна дискусия.