Тревожно- депресивно разстройство- търся подкрепа и надежда

Отново да повторя и аз, не става само с лекарства. Няма вълшебно хапче, с което това да “мине”. Има дълъг процес на лечение, което освен медикаментозно, трябва да е с психотерапевт.

Напълно съм съгласна и точно затова търся и психотерапевтична помощ. Но съм съгласна и с това, че трудно се намират подходящи психолози или психотерапевти, но тяхната помощ е неподценима.

Мога да ти препоръчам.

Бънди, ти ли си?

От човек, минал/минаващ през тежка хипохондрия, искам да ти кажа да търсиш не просто психолог, а клиничен психолог. Повечето психолози са компетентни да решават семейни проблеми, но тук си трябва терапевт с по-различен профил. И дори и някой да ти каже да, мога да се справя с твоя случай, не е сигурно (аз съм сменила 7-8 психолога, докато намеря този, който сякаш му помогна). Потвърждавам, че психолог и психиатър работят съвместно, аз психолог потърсих, едва когато разбрах, че лекарствата в средносрочен план не дават търсения ефект.
Няколко неща, които тревожното разстройство "не обича" и които са много важни терапевтично:
1. Редът и рутината: ставане, лягане, хранене, работа, спорт, тоалет в точно определен час/ден.
2. Отлагане на проверката: при симптом не започваш да гугълваш, не запазваш час за лекар - отлагаш - търсенето в интернет с един час например, лекарят - с няколко дни.
3. Утвържденията: аз съм здрава, тялото ми е здраво, не е повредено, просто е тревожно и т.н.
4. Техники (комбинация между релаксация и медитация): представяш си една хубава полянка, зелена, пълна с дървета, цветя, по средата едно поточе, избираш си го дали да бъде бързо или бавно... Чуваш водата. Птичките. Вятърът, който леко брули дърветата. Взимаш си едно листенце, слагаш в него една тревожна мисъл, и го пускаш по поточето да заминава... После взимаш втора мисъл, слагаш и нея, и нека и тя заминава... И така... Накрая се чувстваш като събудена от лош сън... И още такива техники знам, ако искаш пиши ми ЛС, за да се опитам да ти помогна.

А реално ако задълбаеш, ще видиш, че хипохондрията е само симптом на страх от смъртта. И тук вече става по-сложно - поради 2 причини - първо, защото смъртта е сигурна, второ всяко живо същество от природата е получило инстинкт да го е страх от смъртта. И замисли се - страх ли те е от рака или инфаркта, ако си сигурен, че ще се опрявиш на 100% - еми не те е страх. Така че тузи техники са добри, но повърхностни.

И аз имах хипондрия и си миех ръцете много често. Беше ми гнус да пипна да обърша прах, или предмет потънал в прах и мръсен, да чистя тоалетна, мивки и т.н. Но когато останах вече сама и нямаше кой да го прави, постепенно вече не ми беше гнус. Първоначално си миех ръцете над 20 пъти на ден с течен сапун. Но престанах, защото кожата на ръцете ми стана изключително зле с екземи. И вече не ми пука дали ще се заразя с нещо и дали ще умря. Не тичам на мивката да си измия ръцете при пипане на някакъв предмет. Важно е за мен да запазя кожата на ръцете си. Пак се влошава, но не е както преди. Много чувствителна ми е кожата.
Разбрах, че страхът е в самата глава и неоснован. Навсякъде има бактерии, вируси и болести, както вкъщи, така и навън. Не можем да ги предотвратим да не се лепнат по ръцете и да ги пренесем вътре в тялото си. Колкото и да си минеш ръцете, пак по ръцете ги има. Живи сме все пак.

Хипохондията не в страх от смъртта, а от болести. Хайде да не бъркаме понятията. Аз живея с това почти целия си живот. Не ме е страх от смъртта, страх ме е от живота с хронични, мъчителни и болезнени заболявания. Който на моменти е много по-гадно нещо от смъртта. Живея и с такива болести в по-голямата си част от живота, та и това знам от опит.
И ако има подписка за евтаназията по желание на клиента, бих подписала с две ръце. Има състояния, при които към животните сме по-милостиви и ги приспиваме, а хората са оставени да се мъчат…

Повечето от хипохондиците ги е страх от смъртта и са абсолютно здрави. Вие сте специфичен случай и даже не сте хипохондрик, защото явно реално сте болна от тежки болести.

Преди да се появят тежките заболявания си бях здрава. И хипохондрична. Всъщност хипохондрията ми е далеч по-добре, откакто боледувам, отколкото преди това.

Супер. Значи се подобрявате така да се каже. Еми продължавайте в този дух. Виждате, че още сте жива, значи хипохондрията ви е напразна.

Жена ми е със същото поведение. Не бих го нарекал хипохондрия, по - скоро параноя или ОКР. Преди да се роди детето, правеше неща, за които мен ме беше гнус- пипаше и галеше улични котки, после не се миеше и хапваше улична храна. Роди се детето и всичко се промени. Стана ужасно, не даваше никой да го пипне, дори и да лази на пода не му даваше. Само на леглото, дивана - оградено до година и половина. И навън едвам се научи да ходи - обуто. Роднините ни не влизат вкъщи, каквото се срещнем на улицата, съответно и ние не ходим никъде. Като поотрасна детето, пък започна КОВИД и стана страшно, миене, пазене, два телефона съсипа от последващо миене след излизане ... Обаче също не смее да пипне домашна работа, само слага салфетки ако ѝ се види мръсно, ако не изчистя или избърша ще стане страшно. Ако се здрависа (но е рядко с някой) после се мие, трие. Не смее да пипа брави ключове из къщи, пипа ги през салфетка или после веднага се мие, на друго място съвсем. Питам я защо не ги избърше, откъде знае че във водата няма повече бактерии или сапуна, или във въздуха вируси. Че салфетките правени от вторична хартия може да са по -  мръсни. И нейните ръце постоянно напукани. Осъзнава го, но не може да се окопити. Проваля си живота, ограничена е абсолютно. Лошото е, че и детето не е много добре с това поведение.

Поставете и условие - или престава с това и отива на терапия или се изнасяте с детето. Ще провали детето. Ако вие пиехте, бг мама нямаше да се зачуди и да посъветва жена ви да ви напусне.

Аз бях същата като родих. Чистех до побъркване. Много се страхувах, че детето ще се зарази с нещо страшно. Почнах да ходя на терапия… тъкмо се пооправих и дойде Ковид… айде пак наново.
В някакъв момент вече почнах да боледувам сериозно от някакви си мои неща и вече ми е тотално безразлично. А и като видях, колкото и да пазя детето, като отиде на ДГ се заради с всякакви неща, зарази и мен. Тъй че и да чистя, и да дезинфекцирам - абсолютно все тая.
Все още си мия често ръцете и си почиствам телефона като се прибера вкъщи, но това е единството, което остана от ОКР-тата.
Честно казано - като се срещнеш на живо със страховете си, вече всичко ти става апатично. И както казах, изводът при мен не е ау, оцелях от всичките си болести, жива съм, ура. Отново подчертавам - страхът от смъртта и страхът от болести, зарази и т.н. не са еквивалентни. Поне не и за всички. Т.е. хипохондрията не е задължително израз на дълбок страх от смъртта. Томахавката обикновено е заровена много дълбоко в психиката, понякога се касае дори за трансгенерационни травми, неслучайно избива и след раждане. Но това са въпроси, които потърпевшите от такива психо-емоционални проблеми трябва сами да разрешават с подкрепа от специалист + разбиране от близките.
Ултиматоми или се променяш, или те напускам обикновено са много пагубни. Пък и нерядко проблеми в самата връзка между жената и мъжа водят до такива изблици.

Анонимен, това може да се тушира дори излекува с лекарства. Ако обичате жена си подкрепете я да потърси помощ.

Футболерото, викаш, ако някой от семейството се разболее, примерно от диабет със заплахи е редно да се реши ситуацията.

Авторке, не ми отговори. Бънди ли си?