Здравейте.
С Бърнаут съм, тежък, предполагам вече и депресия, защото стигнах етапа, в който не намирам мотивация да стана от леглото, не виждам смисъл в съществуването си. Изтощена съм във всеки един аспект, нямам интерес, мотивация, живец за нищо. Не искам да работя, не искам да излизам, не искам да се чувам с родителите си, не искам да се виждам с приятели, не искам да чета или гледам филм, даже не искам да прекарвал време със семейството си. Искам просто да стоя сама и никой да не зависи от мен.
Лекар съм.
Винаги съм обичала професията си. Но в последната година и половина самата мисъл за работата ми ме смазва. Имало е периоди, в които работих по 260+ часа, понякога дори 300 на месец. И не се чувстват както сега, когато работя по 140-163 (на 7 часов работен ден сме заради вредности и интензивност).
По различни обстоятелства още съм специализант, макар и да работя от 2018 година. И съм зарязала и движенето на нещата по специализацията, защото просто едва дишам вече.
Това се отразява и на личния ми живот.
Не правя абсолютно нищо. Почти не готвя, не си играя с децата си, не говоря с мъжа си, не правим секс - последно правихме началото на февруари. Естествено, бракът ми страда.
В миналото съм била на психотерапия.
За съжаление в момента с мизерната си заплата и галопираща инфлация не мога да си я позволя.
От вече година се замислям напълно да зарежа медицината, макар да съм я обичала винаги. Но просто в момента тази работа ме убива.
Но в същото време не мога да преборя чувството, че предавам хората.
Не го казвам да се хваля, но съм добър клиницист, с клиничен усет и се старая да си обновявам знанията постоянно, да съм в крак с новостите. Част от това е знания, част от това е опит, а една част смятам, че си е един вод вродено - виждала съм хора с невероятни знания и много опит, при които обаче липсва един специфичен за клиничната работа вид интуиция. Аз я имам.
Работата ми ме срива и наистина от доста време искам да избягам от пациенти, колеги, система, всичко. Но в същото време ме гложди тази вина - че ще пропилея знания и умения, които могат да помогнат на хора.
Как да се справя с това? Давя се, а не смея да хвана спасителния пояс, защото чувствам вина.
Виж целия пост
С Бърнаут съм, тежък, предполагам вече и депресия, защото стигнах етапа, в който не намирам мотивация да стана от леглото, не виждам смисъл в съществуването си. Изтощена съм във всеки един аспект, нямам интерес, мотивация, живец за нищо. Не искам да работя, не искам да излизам, не искам да се чувам с родителите си, не искам да се виждам с приятели, не искам да чета или гледам филм, даже не искам да прекарвал време със семейството си. Искам просто да стоя сама и никой да не зависи от мен.
Лекар съм.
Винаги съм обичала професията си. Но в последната година и половина самата мисъл за работата ми ме смазва. Имало е периоди, в които работих по 260+ часа, понякога дори 300 на месец. И не се чувстват както сега, когато работя по 140-163 (на 7 часов работен ден сме заради вредности и интензивност).
По различни обстоятелства още съм специализант, макар и да работя от 2018 година. И съм зарязала и движенето на нещата по специализацията, защото просто едва дишам вече.
Това се отразява и на личния ми живот.
Не правя абсолютно нищо. Почти не готвя, не си играя с децата си, не говоря с мъжа си, не правим секс - последно правихме началото на февруари. Естествено, бракът ми страда.
В миналото съм била на психотерапия.
За съжаление в момента с мизерната си заплата и галопираща инфлация не мога да си я позволя.
От вече година се замислям напълно да зарежа медицината, макар да съм я обичала винаги. Но просто в момента тази работа ме убива.
Но в същото време не мога да преборя чувството, че предавам хората.
Не го казвам да се хваля, но съм добър клиницист, с клиничен усет и се старая да си обновявам знанията постоянно, да съм в крак с новостите. Част от това е знания, част от това е опит, а една част смятам, че си е един вод вродено - виждала съм хора с невероятни знания и много опит, при които обаче липсва един специфичен за клиничната работа вид интуиция. Аз я имам.
Работата ми ме срива и наистина от доста време искам да избягам от пациенти, колеги, система, всичко. Но в същото време ме гложди тази вина - че ще пропилея знания и умения, които могат да помогнат на хора.
Как да се справя с това? Давя се, а не смея да хвана спасителния пояс, защото чувствам вина.
