Огромна промяна

Stubbornh, Бога ми - не мога да те разбера.

Значи да видим така описаните факти:
Прибираш се от болницата и вместо да те гледат като писано яйце, ти почваш да чистиш на свама здрави и парви възрастни мъже и да им готвиш.
Не ти дава половинът пари за пазар и за бебето.
Не иска да го гледа докато се изкъпеш, отидеш до магазина, да седнеш да си починеш.
Имаме приятелка, с която се прекарва всяка вечер, като след това половинът се прибира по нощите.
Следят те стриктно с баща му да не ходиш по други мъже (сякаш имаш време с бебе и цялата дейност по чистене и готвене и обгрижване на двама здрави, прави мъже.
Мила дума не чуваш, псуват те, тормозят те, приемат те за домакински робот.
А ти - не искаш пари, защото имаш някакво криворазбрано достойнство и нямало да се молиш. Да, не трябва да се молиш, а трябва ЯСНО да заявиш: ето това е списъка, на връщане мини през магазина/аптеката/където там и достави пазара. Няма нужда да ти дава пари в брой, а да се връща с покупки. Ако няма покупки - ми няма да готвиш, няма продукти, с бебето не си мобилна, да се оправят.

Никакви депресии няма покрай половина, а има един недорасляк, неготов за отговорности, свикнал да живее като ерген, да ги сменя и така. Аз продължавам да стоя зад мнението си, че колкото по-бързо се махнеш от тази токсична среда, толкова по-добре за теб. Зная, че 8 години връзка малко или много са изградили и навик и статукво, с този човек си пораснала, дето се казва, ама това твоето не е живот. И понеже се каза, че всички с лоши бракове препоръчват раздяла - да кажа - женена съм от 24 години, отгледала съм две деца, нямам никакви намерения да се разделям със съпруга си, но и той нито за миг не се е държал като твоя - след болницата и двата пъти се грижеше за мен да се възтановя, никога не е отказвал да гледа бебето/детето, бяхме си разпределили задачите, а след като ми се прецака кръста - чисти вместо мен, защото вижда, че не мога. Такъв мъж ти трябва, а не като твоя. И да, такива мъже има, просто трябва да го намериш.

Разбирам я аз. И тя разбира абсолютно всичко написано и си дава сметка за всичко. Просто историята с колежката ще е капака на всичко. Да, това не е най-важното в случая, но за една жена, която дълги години е ревнувана без причина и тормозена и т.н.т, това в което е обвинявана да се случи на нея е повратния момент, който отваря очите и дори за всички да е най-тъпото нещо, ако на нея това и е начина да се осъзнае и махне от него, нека е това. Камъчето прелива чашата.

А има и такива хора, които могат да поставят граници, без да имат нуждата да го изтъкват “аз ако бях, това и това, ти каква си такава!!!” и без да налагат на другия да прави като тях.
Тука не се взима под внимание, че тази жена не желае да направи това, което масово й казват, обаче пък упорито се упражняват някои да се хвалят те колко смели биха били сравнение с нея. Реалността обаче показва обратното. Тези, които говорят (пишат) такива неща, нищо не правят. Или са направили ама вече след много унижения. “Най-върлите непушачи са бивши пушачи” Така и с авторката - тя също пише тук, за да изпусне пара. Не са ли очевидни тези неща?

Тази жена звучи толкова нереално, че просто е невероятно.
Ако е само за изпускане на парата, защо да не си пишем?
Ако наистина е толкова оправна и интелигентна, каквато сама се представя и е реална, би следвало сама да се сети как да си помогне и то не е с "дразнене" от ситуацията.
Т.нар.самоизтъкване изобщо не е само изтъкване, а нормалната реакция и точно затова много хора не изпадат в подобна ситуация, защото не търпят ситуации, които ги дразнят и околните хора виждат това, затова не ги и дразнят.
Такива като описаното мъжче обичат да удрят падналите, ама ако застане пред тях някой и ги удари, клякат. Образно казано.

Не знам, тази тема е от пусто в празно. Всеки е свободен да си казва мнението, естествено. Просто авторката според мен изобщо няма да направи това, което така й се тика.

Всеки има глава на раменете. Животът е един и е личен избор как да го изживеем.

Толкоз много мазохизъм бие чак на нереализъм в този казус.

Тя е млада и неориентирана, не е виждала друго и освен това се страхува да се махне от там. Аз я разбирам, особено, ако наистина няма подкрепа от някой. Евентуално не е лошо да поговори с майка си. На мен ми направи впечатление, че писа, че като се върнела майка ѝ в България, тя и бебето трябвало да се махнат от апартамента, ако иде сега там, т.е. да се изнесе...

Лейди, понеже не искала да пречи на майка си и гаджето ѝ.
И баща си съжалявала преди, че не ѝ дава издръжка.
И свекър, и мъж отглежда.
Цялата е бяла и добра.
Детето обаче не четох да го съжалява в каква среда и с какъв "баща" живее.

Един вид - никой не я ще...

Според мен този мъж иска да те накара сама са си тръгнеш, за да не е той лошия, като изгони собственото си дете. Ама ти упорита си излязла. Горкото детенце.
Студена била, накривила си му калпака.

Спрете се вече с тези пързалки. Как пък една тема не се намери, дето да не е обявена за пързалка .. Това, че на вас нещо ви е чуждо, не сте чували за такава ситуация, не сте попадали на човек с дадено поведение, не го прави измислица. Момичето е пример по учебник за момиченце, израснало без баща си. Естествено не всяко момиче, което е имало подобно детство, се държи по същия начин. Има и такива, при които травмата резултира в коренно различно поведение или дори да развият тревожност, като авторката, не е в такава тежка степен и не се озовават зорлем в чак толкова абсурдна ситуация. Да не говорим, че има и такива, които осъзнават проблемите си и работят над тях. Само може да се радвате, ако поведението на авторката ви е абсолютно непонятно.

Много добрите хора НЕ те мачкат психически, псуват, викат и т.н.
Само това да изясним.

Да, той това цели – тя да си трае и да мълчи. Затова се цупи и се прави н обиден.
Неслучайно ѝ написах да не му дава подобен комфорт. Да си пита, да си реве като ѝ се реве. Нека да я изгони, ако не го е срам, а очевидно не го е срам. Тя с право може да се заинати и да каже – няма да си тръгвам, детето е твое, искаше ли го – искаше го, сега ще помагаш, ще ни "търпиш". И викай и колежката да помага като е толкоз мила и разбрана. Нужда от помощ имаме с детето.
На такива гьонсурати не им се полага разбиране и комфорт, а точно  с техните камъни.

От нета:
Едно от най-удобните неща на този свят е да се възприемаме като жертва.
Толкова е удобно…
Толкова е меко.
Толкова е освобождаващо от отговорност.
Защото, за да съм жертва, някой друг трябва да е виновен.
Мъжът.
Жената.
Родителите.
Детството.
Държавата.
Шефът.
Системата.
Луната.
Съдбата.
Господ.
Животът.
Винаги има кой.
А както съм казвала много пъти – няма нищо по-прекрасно за нараненото его от един виновен човек отсреща.
Тогава мога да страдам „правилно“.
Мога да се жаля „морално“.
Мога да обвинявам „законно“.
И да си стоя на едно място с чиста съвест.
Жертвата е много удобно убежище.
В нея не взимаш решения.
В нея не рискуваш.
В нея не напускаш токсични връзки.
В нея не сменяш работа.
В нея не учиш ново.
В нея не казваш какво искаш.
В нея не поемаш отговорност за живота си.
Защото… „не можеш“.
Защото… „другите са виновни“.
Защото… „ти си пострадал“.
И в жертвата има страшно много срам.
Огромен срам.
Срам, облечен като: „Аз не съм достатъчен.“
„Нещо ми има.“
„Аз съм дефектен.“
„С мен нещо не е наред.“
И огромен страх това да не се разкрие.
Затова жертвата често се крие зад оплакване, хленчене, драматизиране, самосъжаление.
Не е нужно да прави нищо. Достатъчно е да се жали.
„Горката аз…“
„Само на мен ми се случва…“
„Никой не ме разбира…“
„Всички ме нараняват…“
Много се говори за драматичния триъгълник – жертва, агресор, спасител.
Но малко хора осъзнават, че всичко започва от жертвата.
За да съм жертва: трябва да има агресор. трябва да има виновен. трябва да има спасител.
Приятел. Психолог. Терапевт. Партньор. Публика.
Някой, който да ми потвърждава: „Да, ти си жертва.“ „Да, прав си.“ „Да, горкият ти.“
И аз да си остана там.
В провокативната терапия работим точно с това.
Основното правило е: никога да не се съгласяваме, че човекът срещу нас е жертва.
Не защото не го боли. Не защото не е преживял трудни неща. Не защото го обезценяваме.
А защото, ако го оставим в ролята на жертва – го убиваме психически.
В жертвата няма движение. В жертвата няма растеж. В жертвата няма оздравяване.
В жертвата има най-много потисната, изядена, преглътната агресия.
Гняв, който не е изразен. Болка, която не е защитена. Граници, които не са сложени. Истини, които не са казани.
И този гняв не изчезва.
Той влиза в тялото.
После идват автоимунните. После идват хроничните. После идват „необяснимите“ болести. Понякога – фатални.
Тялото поема това, което психиката не смее да изрази.
И още нещо много важно.
В момента, в който започнеш да обвиняваш всичко и всички – ти подкопаваш собствената си сила да промениш каквото и да е.
Държавата. Родителите. Миналото. Системата. Детството. Травмите. Гърнето. Учителката. Шефа. Бившия.
Да, всичко това има значение.
Но ако останеш там – оставаш парализиран.
Парализирана воля. Парализирана смелост. Парализирана отговорност.
Животът не ни е длъжен да е лесен.
Той е и красив, и труден. И светъл, и жесток. И мил, и безпощаден.
Трудностите не са измама. Те са част от играта.
Когато си в криза, когато си в отчаяние, когато си на ръба – това е животът, който ти говори.
На единствения език, който познава.
И ти казва: „Събуди се.“ „Промени нещо.“ „Поеми си живота.“ „Стига си чакал.“ „Стига си се крила.“ „Стига си се жалила.“
Избягвайте по всякакъв начин да се възприемате като жертва.
Не защото не сте страдали. А защото заслужавате повече от това да живеете в окови.