"Далечен град" - сезон 2, тема 3

 Мерием вярва, че обича Джихан. Но не е така.
Прегръдката ѝ в тази сцена е акт на скръб, който отказва да бъде скръб. Жена, вкопчена в миналото с ръце.
Неподвижността на Джихан е много красноречива. Ръцете му остават до тялото му. Той е очертал границата си с цялото си тяло.
И Мерием, като се обгръща около нещо, което не се движи, разкрива илюзията си: тя си мисли, че прегръща Джихан, но в действителност прегръща версията на него, която е конструирала в негово отсъствие – този, който никога не е преставал да ѝ принадлежи.
Живият мъж обикновено реагира инстинктивно на подобни отчаяни прегръдки – или отговаря топло, или се отдръпва. Изборът му да не направи нито едното, нито другото е само по себе си твърдение: „Признавам болката ти, но няма да участвам във фантазията ти.“
В тази прегръдка Мерием докосва „спомена за Джихан“, а не действителния мъж, стоящ пред нея, който е избрал Али. Тя също така използва физически контакт, за да отмени реалността. Ако все още може да усеща тялото му, може да отложи приемането, че сърцето му принадлежи на друг.
Това е именно проявата на отказа от скръб: докато може да го докосва, връзката не е напълно загинала.
Мъката ѝ се усеща легитимна.
Мерием действа от разказ, в който страданието ѝ я освобождава от конвенционалните социални условности. Тя е оцеляла след Феяз. Преживяла е изгнание и насилие. И следователно, във вътрешната си логика, тя е заслужила Джихан – или поне правото да се облегне на него, публично, нежно, пред жената, която той обича.
Този сценарий в съзнанието ѝ има последствия:
- травмата ѝ, свързана с Феяз, се превръща в вид емоционална валута. Несъзнателно тя се отнася към него като към нещо, което трябва да купи интимността, уважението и изключенията от нормалните граници.
- Прегръдката е публично обявяване на правата ѝ към Джихан: „Болката ми с него е стара, дълбока и специална.“ Това е скръб, която отказва да отстъпи място на реалността на настоящето.
Тя не е невинна тук.
Страданието ѝ е реално, но тя го социализира като оръжие, дори и никога да не би го описала по този начин пред себе си.
Аля я защити в онази автомобилна катастрофа в началото на епизода, а Мерием дори не се спря, за да го признае. Благодарността изисква да се признае пълната човечност на друг човек, а да се признае Аля напълно означава да се признае, че Джихан е избрал Аля. Избрал я е изцяло.
Прегръдката за сбогом е изпълнение на интимност в пространство, където интимността не е била желана. Това е неуважително към Джихан и Аля, защото въвлича всички, и особено Аля, в неразрешената мъка на Мерием.
Защо този момент доказва, че тя не е „невинна“?
Отговорността ѝ тук се разкрива от нея:
- игнорирайки изричните и имплицитни граници, които Джихан е установил отдавна;
- превръщайки болката си в спектакъл, който пренебрегва достойнството на Аля и настоящата връзка на Джихан;
- отказвайки да насочи благодарността си към Аля, защото признаването на героизма на Аля би принудило Мерием да приеме централното място на Аля в живота на Джихан.
Така че, да, тя е ранена, но също така избира поведение, което използва тези рани като извинение, за да нахлуе в емоционалното пространство на другите.
А с манипулацията на Садо (Садакат), това вероятно ще стане още по-очевидно.
✍️ Nela_Nin