Синдромът „празно гнездо “ и самотата

При 4 деца на всяко да идете на гости за малко и ето ти минало време:) После с кеф ще се приберете вкъщи.
С 4 деца, човек просто не е възможно да бъде прекалено майка орлица, аз понеже имам 3 та знам, то просто не можеш да се разкъсаш...
Шегувам се, ама малко:) Всъщност постоянно казвам това на моята майка, обаче тя не иска, има обратния проблем - все има нещо да прави:)
Бих казала, ако е възможно да отделите време на внучета, а щом децата са били семейни преди 10 години, почти сигурно има. Това е безценно и почти всеки родител има нужда от помощ в някой момент, а децата особено ако са попраснали имат пък нужда от безкористна обич и време.
Аз бих се върнала и в България. По-лесно е с приятелствата, даже и от форума се събират хора, съседите си общуват. Може да смените работата, ще ви е зает мозъка, но и ръцете с дейност. Не знам дали е възможно:)

Чувствата ви са напълно нормални! Почти всеки човек се чувства тъжен и изгубен при такава огромна промяна.
Наистина трябва да си пълен психопат и гьон, ако грам пък не ти пука.
Съгласна съм с всяка дума на Бърди, няма как да го кажа по-хубаво!
Прегръдки и успех!

Струва ми се, че четвъртото дете е изтърсак, с поне 10 години разлика с третото дете. Авторката не пише ли, че когато преди десет години тръгват за Германия, другите остават тук със семействата си? Също така, че след като овдовява остава сама с единайсет годишния номер 4. Вероятно е към 60-те и сега й остава работата и вечер да се прибере в празния дом. Твърде дълго е била ангажирана и сега не знае как да запълни внезапно появилото се свободно време и чувството, че вече не е нужна - и последното дете е разперило криле и вече е самостоятелно. От една страна се е справила добре като родител, от друга изведнъж няма накъде да насочи усилията си.

Жената на баща ми е вече пенсионерка. Бяхме 4 деца в семейството.
Всички поехме по своя път и напуснахме гнездото, без най-малкия, който е инвалид и тя (ще) продължава да се грижи за него. Но за всички останали тя беше много щастлива, че вече си имаме собствен живот.
Тя какво направи след като се озова с празна къща (с баща ми се разделиха след като децата напуснаха, но са в добри отношения)... беше щастлива, че най-накрая има време за себе си. Постоянно е с приятели (ходят си на гости, пътуват заедно, разхождат се сред природата и т.н.), отслабна и си върна килограмите от 20-те си години, спортува по няколко пъти в седмицата (йога и гребане, освен редовните разходки). Изобщо живее все едно кара втора младост, а е на 71г.
С това искам да кажа, че всичко е до това как възприемаш света.
Предполагам, че ти е много трудно. Но вече е време да си обърнеш внимание на себе си и да се запиташ от какво имаш нужда ти.

Хубава е грижата и всеотдайността на авторката.
Но тя е загубила по пътя някъде себе си.
Твоят живот си е твой живот, ти не съществуваш и не се реализираш чрез неговия. Ти си допуснала да се слееш с него и съществуването му. Като се отделя като самостоятелен индивид, ти го преживяваш като смърт.
А всъщност той ти е отнел смисъла – да съществуваш заради и чрез неговите нужди.
Това вкопчване говори за дълбоки страхове, липса на обич, любов. Ти си се вложила там, за да се чувстваш полезна и значима.
Трябва да осъзнаеш и приемеш, че си дала от себе си достатъчно и детето ти се е оформило като пълноценен и самостоятелен човек. Да се радваш за него и да го подкрепяш в самостоятелността му.
Време е да се обърнеш и върнеш към себе си. Да намериш удовлетворение в собствената си кожа и личност.
И, да – отвори си очите и ума за света покрай теб.
Срещи с хора – мъже, жени. Общуване и занимания, които ти носят радост и удоволствие.
Най-вече – не се изолирай. Дори и формално – общувай с всякакви хора.
Домашните любимци са ок, ако обичаш животни. Но, ако си сама и решиш да пътуваш, ангажиментът е голям на кого ще ги оставяш.
Организирай семейни събирания.
Кани всичките си деца.
Прави впечатление тази болестна привързаност към най-малкото дете. Не общуваш ли с останалите си деца и семействата им?

Животът ви се е променил изцяло и ще трябва да го приемете. Нямате друг избор. Време е да планирате бъдещето - работа, занимания, контакти. Искрено се надявам да не изтезавате сина си, колко тежко приемате промяната. Не е нужно да страдате и двамата. Поел е по пътя си. Оставете го да бъде щастлив и да гради. Вярвам, че го обичате и искате да е щастлив, затова е нужно да бъдете силна и да продължите. Дайте си време да решите, какво искате занапред и действайте с малки стъпки без надежди и страдане по миналото. Трябва да ви радва, че децата ви са здрави и са поели по пътя. Сега е вашето време да си отдъхнете и да сте свободна да правите, каквото си пожелаете. Успех!
Стремя се да възпитавам сина ми в самостоятелност и да не си попречим някой ден с такава нездравословна любов. Дали бих страдала не знам, но със сигурност няма да го спра и да покажа, че боли. Длъжни сме да дадем криле, а не да ги поваляме. Само тогава ще сме успешни родители с щастливи деца.

Благодаря за подкрепата !
Някои от вас мисля че не ме  разбраха съвсем правилно ,или аз не бях съвсем конкретна …
Разбира се че съм му дала крилете и пълната ми подкрепа и никога по никакъв начин не бих му показала болката ми и да го накарам да почувства вина ! Горда  съм със възмъжаването му и поемането му на отговорност към приятелката му !
Когато най -големият напусна дома бях също много,много тъжна ,но тогава съпругът ми беше жив,имах още три деца и  грижи по тях и някак по -лесно го преодолях . Със следващите две беше още по -лесно ,те се изнесоха с приятелите си но бяха почти всеки ден в къщи ,прекарвахме всеки ден заедно . С тях се чуваме и сега непрекъснато ,те идват,аз ходя , имам и две малки внучета, обожавам ги ,но се виждаме 3-4-5 пъти годишно …Със последният ми син  ( имат 5 години разлика със сестра си  )бяхме 10 години в така да се каже “ изолация “ - само двамата в чужд свят , имахме само себе си , преодолявахме какво ли не,със зъби и нокти на моменти ! Няма как да го сравня с отглеждането на другите ми деца , с пълно семейство и безгрижно …
Имах приятелки тук, но някои се прибраха в Бг,други се преместиха в други градове и в момента има 1-2 човека тук с които мога да си кажа няколко думи ,но ежедневието е толкова заето че понякога с месеци  не намираме време да се видим …
Имам и приятел , но сме с толкова различен ритъм на живот че сме решили че е по -добре да живеем отделно и уикендите прекарваме заедно . Пътувам страшно много по целия свят ! Имам и куче,обожавам го ,то е моето “ човече “
❤Но и проблем ,защото когато цял ден съм на работа и е самичко сърце не ми дава след това да  излизам или ходя на танци или каквото е и горкото да стои още само…
Имам и психотерапевт от години….
Но всичко това по никакъв начин не намаля болката от пустата къща,от самотните вечери , от това че няма жив човек ,с когото да си кажа 2 български думи,на живо …
Писах с надеждата да чуя други самотни майки ,минали по този път, и че няма да е все така ….

Идеална си си и е напълно нормално да се чувстваш така. Със сигурност ще мине и ще се нареди живота.

Приятелят не ви ли запълва емоционалната празнина? Според мен този приятел не е подходящ за вас.
За синдрома на празното гнездо не мога да ви дам съвет, за мен сте се справила страхотно, след като всичките ви деца следват мечтите си и би трябвало да сте изключително доволна от себе си, че сте създали и отгледали толкова деца и всичките са здрави и успешни и нито едно не ви виси на врата. Това е голямо постижение.

Ето го разковничето. Дали наистина ако се върнеш в България и си намериш нов приятел това няма да е решение?

Може би е време да направите най-здравословното  нещо. Да се радвате на своята собствена компания. Очевидно нещо не е наред, защото между първия пост в темата и втория с обяснението има огромна разлика. Все едно пишат двама различни души. А това не е добре. Психологът терапевт не ви помага защото или имате по-сериозен проблем, или защото вие не сте достатъчно искрена с него, или защото вие всъщност някъде дълбоко в себе си не желаете да си помогнете. Бъдете мъдра, бъдете Барон Мюнхаузен, пожелайте наистина направете каквото зависи от вас за да самоизкарате от блатото за косата. Обърнете се първо към себе си, но не със самосъжаление  подобно на лицето, което пише първия пост.

След последния пост на авторката, човек може да си помисли, че по-скоро се хвали - отгледани деца,  внуци; има си приятел, куче, психотерапевт, пътува много.... Е, какво повече?

И работи жената, всичко изглежда да е наред. Мога да предложа да провежда повече видео разговори с децата и внуците от България, за да не се чувства толкова сама, когато е вкъщи. Също да си отдели една-две вечери през седмицата за танци или спорт, за да си разшири кръга от познати, а и тези занимания са много зареждащи, ще се почувства по-добре.

Аз бях написала по-нагоре - майка ми също беше така като се изнесохме с брат ми и въпреки това мина през някаква депресия за месеци. Тя винаги е била активна и със среда, работа, приятели, хубави отношения с баща ми, на теория нямаше предпоставки да потъне, обаче ей на, случи й се и на нея.
Затова смятам, че е нормално, че е процес и че ще отмине и животът ще се нареди в ново русло.

Е, хайде,хора, вие давахте съвети- вземи си куче, намери приятел/ли , пътувай, обърни внимание на себе си и т.н. и авторката мълча, мълча и накрая написа, че вече има всичко  изброено, пътува  по целия свят, с две думи не ми  разбирате проблема. От друга страна празна стая  на сина, самота, депресия... Усещането е за неискреност, загуби се някъде нишката.

Кое е странното да имаш всичко, но да се чувстваш самотен. Нито приятелите, нито танците или пътуванията заместват семейството, топлината и уюта. Даже това са бягства, ако ги изплозваш като заместител. Тя си го каза, липсва й вечер да си каже с някого две думи, защото като излезеш с приятели или се върнеш от танци, и другите се прибират при семействата си, тя е сама. Или мислите, че ако е хиперактивна няма да й остане време да мисли. Мисля, че и липсва и родината, особено човек като остарява не е същото на чуждо място. Ако се върне ще се вижда по-често с другите деца и внуци, според мен ще се чувства по-добре.