Защо някои имат такъв живот, а други... такъв живот.

Абе не знам. Майка ми от дете е с придобит порок на сърцето, ревматизъм, после не знам откога артрит, колит, каквото се сетиш. За увреденото сърце казваше по едно време "Другите, които познавах с моята диагноза, вече умряха." Последно се сблъска с рак на стомаха. Отстранен е изцяло. Свали над 30 кг. И още си е жива, в движение, със своите интереси и цели в живота. Още е и кибритлия, наскоро е вдигнала един скандал в спешното, където отишли заради проблем на баща ми. Не знам откъде идва тази сила в нея, но определено я има.
За позитивност, не - поне не и от розовия, захаросан вид. Абе Скорпион. ☺️

Ще ти кажа от къде идва. От това, че има другар до себе си (баща ти). Предполагам. Човек в живота ти носи много. Носи вдъхновение, сили, вяра. Имаш ли вдъхновител/рамо/любов/споделеност/каквото искайте го наричайте-имаш и сили да вървиш, накъдето и да е.

Съгласна съм. Това е много важно.

Лори, с риск да скандализирам форума, майка ти е жива, защото се лекува в България, тези които се лекуваха в Турция, вече не са между нас.
Но доколкото съм чела, датата на смъртта е предопределена още от раждането и нищо не може да се направи по въпроса колко дни са ти определили.
Другата теория е, че душата сключва споразумение какви мъки да изтърпи в този живот и какви уроци да научи. За това някои имат такъв, а други друг живот, защото според теорията сами са си го избрали.
Аз не знам дали това е така, но последните години се придържам към позитивизма и манифестирането, тоест говоря и мисля за нещата които искам, все едно вече са се случили. За мен тази мантра работи, но не я налагам на никой, просто ви споделям.

Горното е интересно. Моята душа не знам какви споразумения е сключвала, но явно много й е куцало бизнес мисленето и е сключила доста неизгодни споразумения
За позитивното мислене също е интересна тема. Аз в моето семейство съм песимиста. Около мен имам и съм имала доста оптимисти, които са проповядвали позитивизъм и понеже знам, че тези хора не са били просто кухи кратуни дърдорещи кухи фрази съм знаела винаги, че тяхното е истински позитивизъм. Никога не са ми го и налагали, нито са ме облъчвали с него. Просто са го усещали, а живота им не е бил цветя и рози.
Та в тоя ред на мисли винаги съм се чудела как изобщо човек почва да насочва мислите си в тази посока ако естествено е като мен - самокритичен, мрачен, реалист клонящ към песимист и склонен към депресивни състояния тип? Дали изобщо може това да се смени или то си е каквото си е (един вид такъв ти е чипа)? Защото аз мисля, че ако само повтаряш фразите, дори и само към себе си, това няма да е достатъчно да проработи. А може да не съм права, не знам.
Доста са ме упреквали, че съм тегав характер и обикновено предпочитам да не споделям дори и с приятели как реално се чувствам и какво мисля за дадени проблеми и неща, защото ме е страх, че отново ще ме обвинят, че съм негативна.

Според мен това е нещо което може са бъде, свързано с философията на Ериксън. С възрастта имаме избор. В единия случай можем да станем арогантни, критични, саркастично, вечно недоволни , но по - добре да не го позволяваме.  Добрият начин на мислене е примерно  - "има дупка, но е симетрична; "мирише гадно но така оценявам прелестта на свежия въздух".  Т. Е Бриджит има да помъдрява още за да реши задачата на възрастта на залеза" интегритет срещу отчаяние"

Това за позитивизма и манифестирането вече ми се губи в коя тема го нищихме, дали не тук в тази. Но ще се повторя, нищо. Манифестирането е модерният прочит на мечтите. Аз от дете вечер като си легна си представям все хубави неща и се настройвам за следващия ден за позитивно. Въпреки, че съм реалист (да не се бърка с песимист) и знам, че ме чакат трудности, съм с настройката, че ще ги реша и преодолея. На това днес му викат манифестиране най-общо казано. Ок, смених си и речника даже-писах го малко по-нагоре, и вече не използвам-ще избутам и този ден, а казвам-ще премина с лекота и през този ден. Реалността е такава, че той така или иначе ще мине този ден, действително
И пак тук споделих, че по-лек денят ми не е станал, нито мотивацията ми, нито духът ми, нито вярата. И понякога трудностите не ги преодолявам, изморявам се, изхабявам се, търпя провали, не всичко се случва само заради хубавата настройка. Т.е. не преминавам през деня с лекота, не решавам проблемите с лекота, а с доста усилия (които също изморяват), а понякога дори стават и по-зле нещата (на принципа, че едно зло никога не идва само, уви). Нещото, което ме движи в случая, въпреки опитите ми да позитивирам повечето неща, е дисциплината. Това е. Дисциплина е при мен.
Това за споразумението при прераждане пак някъде по темите го нищихме. Има теории, че да, сключваш споразумение горе. Където и да е това горе. Душите се събират и се разбират-ти ще си ми мъж/жена/дете в този живот, ще сме болни/слепи/глухи или пък не, ще сме такива или онакива, ще страдаме заради нещо или няма-всичко това е някакъв предварително начертан план и тук каквото и да правим-все тая, така сме си го написали "горе" по някакви причини (обикновено тезата е, че е за да учим уроци, ама аз на това му викам-айде аман от уроци) и така. Тази теория пряко бие по другата теория, че животът ти е както сам си го построиш. Айде да се разберат последно от теб ли зависи, или от плановете някъде на душите преди да се родиш.

Според теориите, които аз чета, нищо не зависи от теб, всичко е предначертано предварително. Всеки живее живота си и изпитва различни усещания, които му дават мъдрост за следващите прераждания. Колкото по-труден живот си си избрал, толкова на по-високо енергийно ниво си, т.нар. стари души страдат най-много.

Като всичко е предначертано защо се раждаме? И като не помним тоз предишен живот, за чий ми е?
Иначе за положителната настройка, го разбирам като да не се нервим и да изпадаме в паника, а да се огледаме за варианти да решим проблема. И както отбеляза фаастък, да имаме дисциплината да следваме стъпките, като направим плана за решение на проблема.

Което не е гаранция за успешно решен проблем. Просто план и дисциплина да го следваш, без оглед, че може да претърпиш провал. Както казах, аз не винаги решавам успешно всеки мой житейски казус.
А защо се раждаме ли? Вечният въпрос И като ми кажат-за да си "научим уроците" направо ми иде да захвърля и план и дисциплина. Както казах-аман от уроци.

На въпроса - защо се раждаме, нямам отговор. Моята истина е да се наслаждаваме на живота, такъв какъвто е, да се радваме на днешния ден, но знам че това не се приема и не го проповядвам като някаква всеобща истина.

Тя тази теория за предварителните споразумения ми звучи малко като децата, които уговарят правилата на играта: "Аз ще съм майката, ти таткото... Мими ще е бебето..." 🤣

Човек може да се наслаждава на нещо, което носи позитивно, радостно усещане. В този смисъл да се наслаждаваш на трудния си период в живота е малко в стил-бе ти се усмихвай, па то настроението само ще дойде. Същото като с визуализациите. Насладата е чувство. То бива предизвиквано от някакво удоволствие, задоволство от нещо хубаво, което ти се случва.

То е ясно )
Големият ми син е на тази вълна и аз изпаднах в разни размисли...защо изобщо сме решили да имаме деца, ние сме родители провал, къв е тоя скапан живот дето му се налага да води, ама то това, то онова.... ще речеш, че живее на улицата, няма какво да яде и няма как да учи и е толко смотан, че нищо не може. Каква е тая екзистенциална дупка, не знам...сигурно щото няма гадже 🤣🤣🤣 или щото почва да осъзнава какви усилия трябва да полага за съществуването си и още не може да приеме таз мисъл 😂
Аз като млада изпадах в такива състояния, щото толкова много неща исках, ама ако може сега и веднага и чак се плашех от факта, че никога няма да ги получа, щом не ставаше веднага ..вместо да ги разбия на малки стъпки и дисциплинирано да ги изпълнявам.

Всъщност, сблъсъкът с реалността на възрастен си е катаклизъм.